По пътя: Муратово езеро - Гредаро - Влахини езера - заслон Кончето

Всичко започна от и свърши в кръчмата "Къмпинг Бъндерица".

Тръгнахме доволно късно, нейде към обед от паркинга край кръчмата. Решихме да не се бутаме нагоре с колата по и без друго задръстения път.

Подминахме хижа Вихрен, след нея продължихме към Муратово езеро.

По бреговете на езерото имаше не малко изпружили се по бански.

Поседяхме и ние за малко и се хванахме с камънака нагоре към Влахински превал.

А камънак си има по тази пътека в изобилие.

Малко по-нагоре по трасето в каменното поле се събират два улея, като "пътеки" тръгват и по двата от тях - дясната за Влахинки превал, лявата, водеща към подсичащата пътека за Муратова премка. Ние тръгнаме по лявата.

На места можеше да се избягват камъните, като се ходи по чезнещата тревна ивица в края.

Вече непосредствено под билото. Васко Велинградски, отворил широка, жадна крачка за Пирин.

Муратово езеро и обзорен поглед на пътя към билото.

Слизаме в посока Муратова премка. В началото пътеката е стръмна и ронлива.

Под Муратова премка си оставихме раниците и отскочихме без тях до Гредаро. В началото се пресича стръмен склон от нестабилни камъни. След това се излазва по един още по-стръмен тревист улей. (На снимката се вижда, отляво на високата част)

Ето снимка и от мястото, където въпросният улей достига билната част на рида Гредаро.

Самият Гредаро е много обзорен връх. Ей ги Гергийските езера, Гергийца и Синаница отзад.

Към Муратов връх и безкрайната върволица зад него.

Към Влахини езера, Вихрен и карстовото било.

На слизане от Гредаро взех, че си изкълчих глезена, ма то стават такива неща. Добре, че не беше много сериозно и можех да ходя.
Опънахме палатките край Влахините езера. Пламен от Казанлък ни беше пратил един армаган, та се заехме с него.

Палатковият лагер на сутринта.

Преходът за втория ден щеше да е в не малка част импровизиран, така че не беше никак лошо да тръгнем по-рано. Успяхме да се оправим към 9,30.
Първоначално продължихме надолу по Влахинска река в посока Черната вода.

Край една краварска колиба с крави около нея, се отконихме по пътека вдясно. Идеята ни беше да подсечем склона, за да можем да излезем в подножието на карстовото било, на което да се качим. Предния ден бяхме оглеждали от Гредаро, наклонът под заслон Кончето изглеждаше най-полегат, доколкото изобщо можеше да се прецени.

За наша радост, пътеката се оказа хубаво утъпкана и просечена в клека.

Към Черната вода.

Интересни скали по склона, който подсичаме.

Загубихме около 100 метра денивелация по пътеката, преди тя да започнем да се изкачваме отново.

Но бе все така ясно преследима и по откритите склонове.

Ето това е, което ни предстоеше. Горе в средата на снимката, като бяла точка, се вижда заслон Кончето.

За наша изненада, пръснато стадо крави си пасеше нехайно по стръмните скатове.

Достигайки склона под заслона, изоставихме пътеката и тръгнахме право нагоре.

Към 450 метра, по груби сметки, все по-стръмно, трябваше да е това последно качване.

Обедното слънце пържеше, раниците тежаха, с две думи голяма хапка си беше тоя склон. А заслонът си седеле там горе и напук на всички усилия, хич не искаше и да се приближава.