Теодориана е общински център, но преди това е едно от многото планински села, по пътя към които ахкаш и се молиш да не срещнеш насрещно движение (тясно, колкото да мине една кола, през повечето време не дотам стръмно, че като удариш спирачки, колата да не продължава да се свлича по сколона, макар че по-натам имахме и такъв случай )
И гледка от площада на селото.
Аз нали се бях контузил предния ден, пък надеждите през нощта всичко да отшуми не се оправдаха, после се оказа, че дори шофирането няма да ми е лесно - трябваше с ръце да повдигам крака, за да го места от единия педал на другия. Та без да бързаме пристинахме на площада в късната сутрин, повечето с не твърде изявено настървение за ходене, макар че някои, като Тони, вече бяха започнали да нервничат.
Около църквата кипеше живот. В началото ни помислиха за италианци. След това доведоха едно момче, което се справяше с английския. Накрая се появи жена, която беше учила в Бъргария. Комуникацията се получи в общи линии. Всички бяха много дрожелюбни и нахилени. Пратиха ни да си опънем бивака край училището.
Пръснахме се. Едни сложиха раниците и хукнаха нагоре, Други подкарахме колите, за да търсим училището. То не че имаше голямо разнообрази от улици - една в права посока и друга повече наподобяваща пешеходна алея, много стръмна и за която, за да вземеш завоя, първо трябва да обърнеш колата на площада.
Паркирахме край училището. Ставаше за палатки, но мястото не беше чак примамливо. Хванахме пътя нагоре, за да се разходим и проучим терена, всеки според възможностите си. Аз куцуках по сандалки, ако не друго, за да проверя как ще се държи крака.
Хижата над селото.
Случи се така, че ту се пръскахме, ту се събирахме. Харесахме си чудна полянка за бивак по-нагоре.Малко по малко, виейки се по пътя, навъртяхме колометраж и денивелация.
Пътят, макар и черен не беше непроходим. Бяха го укрепили с цимент на по-стръмните участъци.
Един от няколкото заключени заслони по пътя. Доколкото се виждаше през прозорците - вътре изглеждаха в съсвем груб вид на строеж.
Криакорас и реброто, по-което вървяхме предния ден.
Поглед към Теодориана.
Изпъкващият в далечината Хадзи.
Вечерта се събрахме трудно. Вальо ни настигна по пътя. Свилен, Еми и Веско знаеха мястото, но не бяха успели да го обяснят на Вили и Станислав, които така и не ни намериха, та се наложи Пенчо и Петя да отидат да ги търсят по тъмно из селото. Междувременно Станислав си беше изкълчил лошо глезена. Отборът на куците набъбваше. Тони изкочи от храстите по някое време.
По-рано същата вечер, слизайки към селото, за да приберем колите и да хапнем сладолед с бира, попаднахме в една кръчма на центъра. Сладолед нямаше, комуникацията беше трудна. (по онова време не бяхме още така навътре в гръцкия, за да знаем, че "една бира" е "мия бира") Ние на български, кръчмарят на гръцки, вдигахме пръсти, ръкомахахме. Мойта бира излезе 1 евро, на Пенчо 2, на Вальо 1,50. Кръчмарят извади 5 малки чашки и със замах ги напълни с домашна ракия от Сандански. Дръннахме по 50 грама на екс. (е, не всички, Вальо горкия, трябваше да допива ракията на жените). После почна да носи мезета. Обажда се на една жена, българка, която работела лятото в селото и ни даваше телефона, за да говорим с нея. Нови пет чашки, този път гръцка ракия... Беше голям майтап, защото само като го видеха с бутилката и Петя и Ели почваха да махат с ръце и да вика ""Не, не, не, не", то пък на гръцки "не", всъщност е "да"...
Та така подкрепени психически, по-късно ни беше лесно да нацелим тясния, крив вход на бивачната полянка от стръмния път.
Решихме да останем втори ден в района и на следващия ден да се пробваме към Катафиди. За целта сутринта се придвижихме с колите още няколко километра нагоре по черния път.
Криакорас.
И гледка към отсрещните баири и водопада, който излизаше от пещера и изчезваше в друга.
За да предпазим куците (в лицето на мен и Станислав) от ненужни натоварвания по крив терен се засукахме по всички извивки на пътя докато пътят се скри в преспата на стръмния склон.
Дотогава аз горе долу си вярвах, че ще мога да се кача, но след като сложих котките и се пробвах да забивам една-две крачки в склона, усетих, как кракът ми омеква при по-силен натиск. Та дотам бях.
Половината група продължи, останалите закопахме по бира в снега. Аз дори две, че да съм подготвен за по-натам. В резултат забравих втората закопана.(Вальо по-късно се върща чак отдолу за нея, но за лош късмет я намерил пробита - вероятно някой от минаващите я е набол с щека без да я види).
Още не бяхме допили бирата и челния отряд се върна. Бяха се отказали също.
Решихме да продължим разходката към отсрещните, не така снежни върхове. За целта трябваше да се спуснем и пресечем отделящата ги долина.
Поглед към Теодориана отвисоко.
И отново Криакорас
Напичаше все по-сериозно. Отново се пръснахме. Някои решиха да се пробват да доближат водопада. Направиха го в крайна сметка.
Изобщо района беше много красив, накъдето и да се обърнеш, погледът се натъкваше на близки и далечни чукари, кой от кой по-внушителни. Мислех си, че можеш да прекараш дни наред обикаляйки и то колкото да хвърлиш бегъл поглед на безкрайните разклонения на планинита.
Поглед към лагера отвисоко.
Прибрахме се в лагера сравнително рано, за да имеме време преди залеза да отидем препоръчаните ни предния ден в кръчмата и известни водопади на Теодориана. Те наистина бяха мощни и хубави.
Бе ноща преди Великден. Малко пред полунощ Свилен, Еми и Тони слязоха към селото.
Линк към вскички снимки.
Линк към GPS траковете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар