Триград - хижа Чаирски езера - Гьоврен

Без да си кривя душата трябва да кажа, че все още не съм достигнал висотата да усетя пълноценно дълбочината на родопската красота. Което обяснява и факта, че като цяло съм "бос на тема" Родопи. Тъй че целта на този пътепис по-скоро е да маркира изявата и да сподели идеята за маршрут, отколкото нещо повече.

И тъй, ужасните прогнози за ураганни ветрове ни изтикаха към южната граница на България. Консултирах се с Тодор Карнобатлов и ходенето се начерта в общи линии.

Пътуването от София до Триград като начало много не спореше. Първо пръскалките на предното стъкло спряха да пръскат и по магистралата почти не виждах къде карам. След това спуках гума, та се наложи да търсим гумаджия в Стамболийски.
Пътят след Девин до Триград беше заснежено-заледен.

Планът беше да направим врътка с колите, така щото да тръгнем от Триград, да преспим на хижа Чаирски езера и да слезем в Гьоврен.
Оказа се, че Пенчо има познат в Гьоврен, та оставихме две от колите при него.Боби ни откара обратно в Триград.
Междувременно останалите хапваха в кръчмата.
Тръгнахме в ранния следобед. Беше ясно, че няма да стигнем до хижата по светло.

Отправяме се към "Римския мост" в Триград.

 Това предполагам пък е Римския път.

Триград.

Ходенето започна с изкачване. Вятърът се усещаше на моменти, търпимо като цяло.

Там някъде ще да е Харамийска пещера.

По-натам черните пътища се редуваха с пътеки, които ту се спускаха, ту се изкачваха.

Следващото е схема на последния участък преди хижата. Оказаха се поне 3 различни варианта за минаване, долколкото разбрах - маркирани.

Синкавото очертание е нашата следа. Червената маркировка е показана на BgMountains картата. Червените точки са образно най-късия път.
В нашия вариант неприятно се оказа преминаването на реката, тъй като моста беше разрушен. Пък и бе станало тъмно, но се справихме.
И две думи за хижата.

Много добре поддържана хижа, просто си личи.
Но от друга страна и за да не се подлъже някой, цените не са от най-народните. (например многоспоменаваният пататник е 5 лева парчето, нощувката в обща стая - 15). Всъщност последното едва ли е чудно, районът на Триград от край време си е бил от подчертано комерсиално ориентираните.
На втория ден сравнително рано се оправихме и тръгнахме, тъй като разстоянието този път беше към 20 км.

Хижа Чаирски езера в гръб.

 Изкачване в началото на пътя.

Рибарник над хижата. Първоначално и според ОФРМ картата го сметнах за Чаирско езеро, но Тодор ме поправи. Чаирските езера били южно от хижата.

Къща в подножието на отвесни скали. (Алпийски изглед :-))

Родопска панорама.

Изоставен овчарник или краварник по пътя.

Наближаване изоставеното село Чамла.

Гледки от Чамла.

Боздаг ще да е това.

Пък тук може би се показва Алиботуш. Не съм много сигурен, но като посока горе долу отговаря.

По-натам по пътя срещнахме дървари, други къщурки и заслони.

Този ден почти без изключение вървяхме по черни пътища.

Наближаваме Гьоврен.

Започва финалното спускане.

И на входа на селото.

---

Целия фотоалбум може да се разгледа тук.
Препратка към GPS трака.

---

Монблан / Mont Blanc (08.2011)

Ситуацията около Монблан се оказа силно "комплицирана". Още с пристигането в Шамони проверихме прогнозата, според която времето се очакваше прогресивно да се разваля в следващите дни. На втория ден, когато трябваше да качим върха го даваха с гръмотевични бури следобед. Освен това Краси и Деси се бяха уговорили с водач, който да ги качи през "Трите върха", маршрут навсякъде описван с по-голяма техническа трудност от този през Гуте, също по- дълъг и с по- голяма денивелация (около 1400м в деня на качването срещу по-малко от 1000 от Гуте). Никой от нас не страдаше от излишна самоувереност, че този вариант е в унисон с възможностите му. Алтернативата обаче беше прекарването на нощта на пода на претъпканата (според слуховете) х.Гуте (Водачът беше обещал, че ще запази места за всички в х.Космик). Заедно с това в зараждащото се общо подтискащо настроение, започнаха да зачестяват изказванията, че не сме дошли с намерението да се качим на всяка цена.
При възникналата ситуация Таня и Боян заявиха, че тръгват самостоятелно на следващата сутрин към Гуте с идеята да се опитат да се качат и върнат преди да започнат бурите. На мен не ми се искаше да се отцепвам, но в този момент това изглеждаше единствения разумен шанс все пак да се качим на Монблан. Осен това показаната от Таня и Боян склонност към независимост и за мен отваряше вратичката да пусна при необходимост в ход крачката и да направя каквото мога. Такива ми ти работи.
Към 6 на следващата сутрин се натоварихме с Таня, Боян и Весето на колата. Останалите останаха да чакат включването на водача. Настроението не беше весело. Аз също се питах дали при създалата се ситуация държа да го кача.
Хванахме първо лифт (13.30 двупосочен билет) след това влакче (20 двупосочен билет). След това започна 1500 метровото изкачване по каменистите урви към Гуте.

 Напичаше, а и теренът не беше много подходящ за тежките двойни зимни обувки.

 Минавайки покрай инфо къщичката край х.Тет Рус, от нея излезе и ме заприказва човек, според който качването към Гуте без предварителна резервация било забранено. Предложи ми да се обади от мое име и да направи резервация. Направи го Вече имахме резервация за четирима българи на името на Иван

 След Тет Рус и в началото на изкачването почти отвесния камънак преди Гуте се минава през небезизвестния Грант Колоар. Наистина почти непрекъснато се търкалят камъни там. Преминаването му става по една крива, 20-30 метрова пътечка, на бегом.

 Самото изкачване до хижата (около 650 метра денивелация) е доста енергоемко.

Пристигнахме в ранния следобед. Малко след това времето се развали и до вечерта през повечето време валеше суграшица.
В хижата вечерята започва в 6 часа. 8 е вечерния час. От там почти всички стават и се изнасят през нощта около 2.

Снимките

***

На следващата "сутрин" около 2.30 се разделихме. Боян, Таня и Весето останаха да се екипират, а аз тръгнах. Духаше, но не прекалено. Нагоре в тъмното се виждаха челниците на отделни навързани групи. По широките склонове на Dôme du Goûter постепенно ги изпреварих, което в последствие си пролича колко е умно, защото излизайки на равното край Vallot cabin(4400) се оказа, че пред мен не се вижда никой. Вятърът навяваше пръхкав снежец и от партината помен не беше останал. Почна се едно криволичене в тъмното с надеждата да стъпя на твърдо. Предстоеше да се покатеря по един доста стръмен склон, който нагоре ставаше все по-тесен. В един момент се зачудих дали да не изчакам да ме подмине някоя група, но поглеждайки назад, първите изглеждаха доста далече, пък и си беше студено. Накрая издрапах директно нагоре.
Заслонът Vallot cabin(4400) сниман от ръба над него на слизане.

 Оттам насетне следваше поредица от ръбчета. Започваше да се разведилява.

В 7 и малко бях на Монблан.

 Слизането обратно до хижата отне има няма 2 часа, въпреки цялата върволица, напираща по трасето.

Снимките

Доломити ди Брента, Монта роза / Dolomiti di Brenta, Monte Rosa, 08.2011

Ето в общи линии как се развиха нещата:
Стигнахме до Madonna di Campiglio за 2 дена, като дори имаше идея на втория да се хвърлим директно на фератите, но (за късмет) на излизане от магистралата при Верона се пъхнах в грешно разклонение, което ни вкара в друга магистрала и ни принуди да караме на юг. След това решихме да изоставим магистралите и да продължим по по-малките пътища. Минахме покрай Lago di Garda (огромно езеро - караш по брега в продължение на 70 км по тесен като пешеходна алеа път из редуващи се курортни селца).

Ядохме сладолед и пихме бира в Arco. Настанихме се привечер в къмпинг малко преди Madonna di Campiglio.
Даваха го обаче времето да се разваля и през ноща, но особено до обед на следващия ден валя обилно и непрекъснато.
Наложи се да чакаме. Следобеда уплътнихме времето в разходки. Небето и околните върхове постепенно се показаха.
На следващия ден стигнахме до Parcheggio Vallesinella, където оставихме колите. От там се качихме до rifugio Tuckett, след която започваше нашата ферата.
Снимки: Bocchette Alte (Via Ferrata)
Преспахме на rifugio Alimonta и на следващия ден направихме втората ферата от плана.
Снимки: Bocchette Centrale (Via Verrata)
Същия ден продължихме към Alagna Valsesia в подножието на Монте Роза, където пристигнахме постред нощ.

***

В Аланя пристигнахме след 11 вечерта и имахме сериозни опасения, че къмпинга вече е затворен, но жената ни пусна да преспим на футболното игрище.
Следващият ден започна мързеливо. Затътрихме се до лифта към обед, за да се окаже, че той е в обедна почивка до 14.15.
Сменихме 3 лифта до Punta Indren (35 евра). Бяхме си втълпили също, че от лифта до х.Гнифети е 3 часа път. Също ни беше страх, че на хижата няма да има места и ще се наложи да слизаме по тъмно до долната х.Монтова.
Та заджапахме по топящия се ледник:

 За да излезем на ледника под хижата трябваше да изкатерим скалист участък:

 Оказа се обаче, че споменаваните 3 часа са от предната лифтена станция и че нашия път е малко повече от час. На горния ледник се гоних с някакъв италиански водач, който най-безцаремонно ми хвана и премести ръката с щеката, докато чаках тези пред мен да се оправят - та доста скоростно се озовах горе на хижата.

 Места имаше.
Идеята беше след като се настаним да направим вечерно качване по отсамната страна на Пирамид Винсент. Никси не успя да дочака всички да се оправят и тръгна напред. Групата по начало се движеше доста разпокъсано.

 Нямаше много до стъмване и скоро почти всички решиха да се връщат. Аз бях набрал инерция от предходното тичане, а ми се щеше и височина да отчета преди първото преспиване, та си набелязах една скала в подножието на друга по-голяма, която по сметки на око трябва да беше на към 3800. Междувременно започнаха да се събират черни облаци. Докато се въртях горе на скалата преди да се реша да тръгна обратно, заваля суграшица. Чух Никси да се провиква и го видях на голямата скала над мен, стори ми се, че каза, че също тръгвал да се връща, но не бях сигурен. Загърмя и гръмотевиците се засилвана непрекъснато докато се опитвах да бързам надолу по камънака.

 Стигайки до ледника подпалих котките и газ към хижата. Накъде по средата се обърнах, за да видя Никси, който се спукаше по един много стръмен снежен склон. Пъдхлъзна се и се изпързаля няколко метра. Стана и продължи да се спука към едни отвесни на вид скали. Надявах се, че ги вижда. Стигна до тях и смени посоката, за да ги заобиколи. Бях го видял, че тръгва по риза без яке, но не предполагах, че дори пикела си е оставил в хижата.
Хижата отвън изглеждаше пуста.

***

За следващия ден програмата включваше по-близките Piramide Vincent (4215) , Balmenhorn (4167), Corno Nero (4322) и евентуално Ludwigshohe (4342) - в зависимост от състоянието на групата, все пак разходка над 4000 в много отношения не е шега работа.
Тръгнахме сравнително късно, към 9. Облаците се движеха видимо бързо по небето. На стръмното преди Пирамид Винсент брулеше леден вятър.

 След това се прехвърлихме на Балменхорн.

 Часът беше към 1. Небето причерня и заваля суграшица. След известни колебания решихме да се прибираме към хижата. Никси вече беше изчезнал и не се видя повече това пътуване. Чу се, че споменал пред някой, че смятал да спи на заслона.

Снимките от този ден

***

За следващия ден бе основната цел на отклонението към Монте Роза - качването до хижа Маргарита (Capanna Margherita - 4554). Този път тръгнахме подобаващо рано (ние в 6, а част от групата вече се беше изнесла в 5). 

Подминавайки Балменхорн забелязахме една фигурка с разкопчано яке и висящ в едната ръка пикел да прегазва ледника с небрежна крачка в посока Лискам. Предположихме, че може и Никси да е.

 В един момент прехвърлихме границата и влязохме в Швейцария. Имаше чудна видимост в посока Матерхорн.

 Първо се покатерихме на Zumstein(4563) - най-висикия лесен, до който се стигаше по едно хващащо страх ръбче.

И панорами накъдето и да се обърнеш.

След това се качихме и до Пунта Гнифети и хижата.

 Оттам групата се раздели, едни държаха на още едно аклиматизационно преспиване на Гнифети и смятаха на връщане да минат през Ludwigshohe и Corno Nero, другите предпочитаха да си спестят 25-те евра (и 6 евро за бира) и да се спуснат директно към къмпинга в Аланя.


Снимките от целия ден