По пътя: Гърция: два неуспешни опита към връх Хадзи (Χατζή) 2038

Хадзи (2038м ), върхът и планината, изпъкваха неизменно пред очите ни при първото ходене в района. Нямаше как да не ги набележим за някое от следващите.

Показаното на следващата снимка е табло по маршрута към Хадзи. Бялото остро изпъкнало е нашия малък Матерхорн.

Предисторията на това начинание (изкачването на Какардица) беше описана в този пост. Работа беше там, че за празниците по 24-ти май даваха разваляне на времето. Опитахме се да разместим графика, за да се вместим в пролуките. С Какардица се получи. На следващия ден го даваха лошо и след това подобрение, така че на първо четене сякаш всичко вървеше по план.
След преспиването в двора на църквата над Гардики и прекараната буреносна нощ, се събудихме отново в дъжд, който сякаш нямаше намерение да спира.

Гардики, снимано от нивото на църквата над него.

Разстоянието от Гардики до следващата ни цел, селцето Месохоро, като километри не беше много (по-малко от 30), но бяхме неприятно изненадани, че пътят през по-голямата част е черен.

Преваляваше на пориви през цялато време докато се тътрихмe. На няколко места се наложи да преминаваме през реки без мост. При единия от случаите нещо изстърга отдолу. После се връщах да търся и събирам липсващите части от предната броня.
Началото на ходенето, така както го бях набелязал, започваше тъкмо над Месохора, но тук се натъкнахме на проблем. Селото беше на стръмен склон, а ние така и не можехме да намерим улица, която го пресича. Първият опит завърши безславно, след като без почти никакви разумни варианти за отклонение от хванатата уличка, се извъртяхме и излязохме в изходна позиция. Вторият опит бе направо трагичен. Пробвахме една стръмна и тясна, колкото да се провре колата, алея, която започна да става все по-стръмна. Предницата се вдигна нейде в небесата, колата вече не можеше да напредва. Скочих на спирачките, след което започнахме да се свличаме назад без нищо да можем да направим.
Същисани след приключението, заприказвахме един местен, който обаче не разбираше от нищо друго, освен гръцки. Със знаци, имена и взаимно непонятна реч все пак успяхе да разберем, че 5 км. след селото има отбивка за Хадзи.
Намерихме мястото, имаше дори табела за туристически маршрут.
Отново по черен път успяхме да напреднем още към 4 км и да качим към 300 метра.

Бяхме излязли на реброто над селото, близо до някакви антени.

Намерихме полянка и разпънахме палатките.

Па го ударихме на ракия и кисели краставички.

На следващия ден времето не изглеждаше драстично подобрено. Един овчар на няколко пъти прекара стадото през бивака ни.

Малкото си хареса палатката на Свилен и Еми.

Опитахме се да се заприказваме с овчаря, ама трудна работа, той нещо си говореше, ние нещо си говорехме ...

А малкото вървеше до него и го слушаше като кученце.

Поглед към селцето Арматолико в далечината. Различава се и пътят, по който пристигнахме предния ден. Близките къщи вероятно са някоя по-висока махала на Месохора.

Ние се спретнахме и тръгнахме.

В началото следвахме черен път. После свърнахме от него за по-напряко.

Имаше маркировка и тя горе-долу се различаваше, само че доста странно следваше плътно ръба на реброто, сякаш бе зимна и не береше грижа за пестенето на услия с подсичане.

Първи по-близък поглед към склоновете на Хадзи.

Продължаваме да напредваме по реброто.

Следващото е една картинка от Гугъл Ърт, която илюстрира ходенията от този и следващия ден. Първият опит е показан с червено, вторият със синкаво-зеленикаво. Червената стрелка сочи Хадзи.

Поглед към долината, по която щяхме да се опитаме да се качим на следващия ден.

И поглед на запад. Подава се селцето Пахтури.

Тук някъде направихме една кратка почивка за прилапване и бира.

Наближихме началото на стръмнините под самия връх. Ей там някъде във или над мъглата трябваше да е. Подходът не беше съвсем ясен. Останалите преспи изглеждаха страховито.

Поглед към масива на Катафиди. Самият връх е скрит в мъглата.

Скатахме се на завет под билото и решихме да чакаме. Все пак по стари прогнози го даваха оправяне на времето следобяд и все още се надявахме.

Час ли, два ли останахме така, не помня, но нищо не предвещаваше подобрение. По-скоро обратното.

Обезнадеждени решихме все пак да се пробваме, някои по-ентусиазирани, други по-малко. Тръгнахме, подсичайки 100-на мерта билото и след това се качихме горе.
И изведнъж като се почна тази мити градушка и този мити режещ, леден вятър, малей! Стана като в приказката "Идат като овци, бягат като овци".
Пръснахме се, един тичайки надолу по склона, за да се пази от вятъра, друг директно по обратния път.
Чак по-късно се събрахме, доста подгизнали. Дъждът намаля.

По обратния път пообиколихме. Ходихме да разгледаме виждащата се в далечината беседка и паметник край нея.

После минахме през празни кошари.

Прибирайки се към колите, замислихме нов план. Не смятахме да се дадем толкова лесно на Хадзи, но път да се пробваме на следващия ден по същия път не беше интересно. Решихме да си опитаме късмета към селцето Орини.

Орини се оказа малко селце, съвсем близо до първата ни изходна позиция, но в последсвие се наложи да навъртим не малко километраж с колите, за да стигнем до него.

Дълго търсихме място за палатките по стръмните склонове между капките. Следващото пък е опит за залезна снимка.

И пролетни цветенца.

На следващия ден времето не беше по-различно от предните. С леко крива усмивка потеглихме.

Масивът на Хадзи изглежда страховито откъдето и да го погледнеш.

Напредвахме по черен път през гората. Пред нас мама Меца се бе разходила с малките си.

Следите дълго се различаваха по пътя. Големите в една посока, малките - тичайки наоколо.

Мъглите отново натискаха високите върхове.

Първоначалната идея не беше такава, но Тони се отцепи и тръгна сам по ей това дере. Ние решихме да го последваме.

Не пропуснахме и да топнем по някоя бира в ледената вода.

Тук Свилен прави нещо. Аз лично не бих се пробвал да разгадая какво, неговите дълбоки идеи са непредсказуеми :-)

Малко по малко се изкачвахме по долината.

Докато каменните сипеи не се смениха с терасовидни равни и меки зелени поляни.

Продължихме и по тях, но скоро достигнахме зоната на мътлата. Още от преди това виждахме как облаците по-нагоре се прескачат един друг като на състезание. От мъглата прикапваше.

Незнаехме как продължава пътя нагоре, незнаехме дали изобщо има път. Заедно с това не виждахме и на два метра. Вятърът ни блъскаше. Решихме да хващаме обратно.