Долината на Валбона, Проклетие, Албания (ден първи - пътуването)

В България много - много не сме по традициите, по-скоро обратното, всеки новодошъл първо гледа да срине каквото завари, но въпреки това в последните години ние си заформихме някои малки, наши си такива. През май се ходи в Гърция, през август в Алпите, през септември - в Проклетие.
За мен беше четвърта поредна година в края на септември да се насоча в тази посока, но заедно с това никога до този момент не бяхме избирали изходната точка в пределите на Албания. Гледахме долината на Валбона от Колатите и Мая е Росит предната година, също от Мая Езерце по-предната. Бяхме се зарекли тази година да опитаме оттам.
Трябваше ми информация обаче, все пак отивахме в Албания - къде ще се спи, къде ще се остави колата. Изпратих писмо с въпроси до Иван Динков, който в последно време омайваше форумната общност с интересни пътеписи именно от Албания. Той ми върна подробен отговор с това, което ме интересуваше. Прочетох писмото няколко пъти и си го разпечатих, за да го имам под ръка. Проучих цитираните сайтове.
Трънахме в един приятен, слънчев, есенен ден. Прогнозите за следващите дни обаче, бяха съмнителни. Първият ден на пътуването си остана единствения изцяло хубав.
Минахме границата с Македония. Платихме магистралните такси към Скопие с евра. На границата с Косово излязохме с нови 30 евра за застраховка на колата (за две седмици мисля важеше).
Свихме наляво от тесния, натоварен път за Подгорица близо до Урошевац, откъде си купихме чудни питки с по пет кюфтета от една дюнерджийница за по евро и половина.

Сега като гледам Гугъл мапс, не виждам изобщо път от Урошевац към Призрен, но явно е имало, щом сме минали по него. След града се подрусахме по няколко километров участък в ремонт. Пътувахме бавно по криволичещи пътища между селца, докато в един момент не излязохме изненадващо на нова магистрала, която я нямаше на картата на ГПС-а, нямаше я и на хартиената карта.
Понесохме се по магистралата докато не наближихме Призрен. Там аз хитро пропуснах първата отбивка преди града, за да покарам още малко по хубавия път, само че след това се оказа, че в близките 10 километра няма излаз и така, искаме - не искаме, се приближихме непредвидено до албанската граница. И понеже злото рядко идва само, тъкмо над отбивката, за която аз вече се изнасях, видях табела "Морина" със знак за граница над нея , която сочеше направо по магистралата. Ха!! Бях си научил добре домашното и в главата ми изкочи "Чаф Морина, където ще пресечете границата с Албания" от писмото на Иван Динков. Гледай ти каква била работа, си казах, а аз си правих сметка след Призрен да хванем на северозапад, за да пресечем границата някъде над Байрам Цур (според указанията Байрам Цур ни беше изходната гочка за долината на Валбона).
Все пак слязохме от магистралата и спряхме на първата изпречила се отбивка край някакви капанчета и спряли автобуси. Извадих разпечатката на писмото - нямаше грешка, точно така пишеше. Отворихме картите. Нямаше логика, продължавайки на югозапад по-скоро щяхме да отдидем в Тирана, отколкото там, накъдето се гласяхме. След границата имаше някакви тесни пътища през планините на север, които обаче изглеждаха безумни. Тях ли трябваше да следваме?
Излязох от колата и се приближих до близкия микробус, за да се опитам да проуча. Шофьорът му извика шофьора на съседния голяма рейс, с който започнахме разговор на недоизказан английски. "Чаф Морина? " - питах аз - "Къде е пътят за Чаф Морина?" Той се опита да ми обясни, но малко след това реши, че наличния му запас от думи няма да е достатъчен и ме посъветва да изчакаме десет минути и да караме след него. "Чудесно!" - радвах се аз и отидох да се похваля на останалите.
Изчакахме, карахме, минахме границата ... и в крайна сметка се набихме в кучи гъз в дивата Албания.
Както разбрахме по-късно, Морина  беше малко селище веднага след границата с Албания. Селище със същото име имаше и в Косово, пак до границата, само че 50-на километра по-нагоре. И тая Морина не беше оная Морина.
Карахме по наскоро асфалтиран, подобен на магистрала път между чудни наглед планински пейзажи. Каката (както наричахме гласа излизащ от ГПС-а) обаче, започна да изразява силно недоволство, като изнервящо непрекъснато ме караше да завивам по пътища, които дори не прилчаха на пътища.
Рядко шофирах без преди това да съм разучил внимателно пътя или без да разчитам на каката да ме води. Този път трябваше да се оправим и  без двете. Единственото ясно беше, че посоката в която се движим не е правилната и че в един момент трябваше да поемем на север. Вальо държеше картата и се опитваше да прочете имената на градовете, край които евентуално  трябва да се отклоним.
След това настана драмата край Кукеш. На два пъти влизахме, лутахме се и излизахме от града. В единния случай така се засукахме, че внезапно се оказахме в насрещното на матистралата. За щастие след няколко маневри с мръсна газ успяхме да се измъкнем без проишествия.
Та карахме си ние към Тирана, където нямахме работа, каката намилаше без да спре за миг и положението започна да става спечено.
Тогава предприехме нова тактика.
Спрях на следващата отбивка край някакви къщи, взех картата и се приближих с нея до човека, които се опитваше да пресече улицата.
"Байрам Цур, Байрам Цур?", повтарях, сочейки картата. Той ни обясни със знаци, че сме в обратна посока. Така отново се озовахме в Кукеш.
В Кукеш този път играехме на сигурно. Почти на всяко кръстовище изкачах с картата и се втурвах с викове "Байрам Цур" към първия изпречил се.
Озовахме се на хубав път с нов асфалт северно от града, който започваше да катери планината. Бяхме няколкократно и от различни източници получили потвръждение, че това е пътя за Байрам Цур. Все още бе ранния следобед. Драмата сякаш бе към края си.
Дори спряхме да поснимаме.

Скоро се оказа, че е рано да се радваме. След няколко километра асфалтът свърши. Пътят все така беше широк и без големи дупки, но макадам. Оставаха ни към 100-на километра до крайната точка, в случай че уцелехме пътя. На втора за колко ли часа щях да ги взема?
Изминахме тътрейки се едва едва към 10, може би 15 км. След Крумие отново стъпихме на асфалт.
Пътят вече беше много тесен, дотам че трудно можеха да се разминат две коли и с много завои. Струваше ми се, че много километри наред не сме излизали на равен участък по-дълъг от 100 метра. Почти не се качвах над 3-та и пак народът започна да се оплаква че му става лошо от завоите. Наложи се да спираме за почивки.
За щастие движение почти нямаше. Слязохме в долината няколко километра над Байрам Цур. Виждахме града на слизане от насрещния склон.
Иван Динков ми беше писал, че има две отбивки за Байрам Цур. Пътят след първата бил много лош, затова да я пропуснем и да хванем втората. Ние, в унисон с всичко, което бяхме свършили през деня, веднага се набутахме в първата. Усетих се овреме, ама си казах, "е колко да е лош, сега не ми се маневрира да обръщам". Лош си беше. Докато едва се крепехме на първа ни изпревари с газ и друсане мерцедес с поне 6 човека вътре.
Е, оставаха още 30-на километра до крайната точка. Имаше час до стъмване, така че имахме време. Отдъхнахме си за пореден път. И за пореден път радоста ни беше пресечена.
Бях останал с впечатлеието, че пътят по долината на Валбона е асфалтиран. Ама се оказа, че не е или по-точно, първите към 12 километра са черен път, след това става асфалт.
И ето че пак се затътрихме на втора.



Пристигнахме пред хотела Burimi i Valbones, където щяхме да отседнем за следващите 4 дена, по мръкване. Заведението долу и самият хотел изглеждаха пълни.

Настаниха ни на първо време в стаите на персонала в постройката на заведението (със зеления покрив на горната снимка) с уговорката да ни преместят в хотела на следващия ден, която те не спазиха, като най -безцеремонно ни отсвириха.
Казано чесно не останахме особено очаровани от отношението. Но карай - не за това бяхме дошли.