) Пътеписът обаче ще го пиша по-натам - като оправя снимките. Сега само за мечката.
Първият от дните в страхотно време качихме най-високият връх, Цукарела (2295). Историята с мечката се случи на Айгерчо. Tака го бяхме кръстили върха на качване поради ето този изглед:
Та качихме се по план на Цукарела, на други места даван като Перистери и времето едно кристално, панорами във всички посоки - Чумерка, Какардица, Томарос, Мургана, Немерцика, Тимфи, Грамос, Смоликас, Олимп и още - и на мен не ми се "бързаше" да слизам обратно, макар че от селото Халики, където ни беше базовия лагер си бяха над 10 км в едната посока с около 1500 метра качване, това с котки, снегоходки и други железа на гърба, а пък снегът се размекваше. Казвам го, за да стяне ясно защо не всички приеха с ентусиазъм идеята ми да се поразходим импровизирано по насрещното било.
Тръгнахме заедно с Веско и Фена, но Веско беше контузен и не гледаше с добро око на това удължаване на пътя. От първия връх по пътя трябваше да "погледнем как е натам". На снимката горе не се вижда ясно, но сините точки са образно трасето, по което Фена и Веско поеха, за да пресрещнат пътя за слизане. Червените точки пък са моето подсичане, за да заобиколя надвесилата се козирка. Ако тряба да съм честен, ще кажа, че всъщност първо пробвах да се кача директно по ръбчето, над което нямаше надвес, ама като започва да става все по-стръмно и по-фирновано взе да сми става едно некомфортно. Вероятно някой по-умел с боравенето с железата, с които се бях накичил не би се и замислил пред това препядствие, но това е. Аз пък не се удържах от мерак за ходене и бях бърз.
След дълго посдичане на склона, накрая успях да излазя над козирката на не по-малко стръмно място, но поне не беше толкова заледено.
Погледнах си часовника, бях се забавил. Уж беше обяд, уж имаше много време, а ето, че вече бе станало два и половина, а напред никак не бе ясно какво ме чака.
Настъпих педала и подхванах чинно да се качвам на всеки от върховете по билото. Откриха се отклонения и в дясно, стръмни долини, ефектни скали. Бах!, гърците имат страхотни планини (ако не съм го казвал)! Не смеех много да се доближавам до самия ръб, че козирките бяха по няколко метра.
Склоновете вляво бяха почти отвесни. Ако исках да завърша траверса, трябаваше да намеря начиин да се спусна натам. Попътно пресрещнах един от траковете, които бях подготвил предварително, но той беше летен и съответно почти неизползваем. Надявах се все пак да ме насочи за място за спускане. Премерих разстоянието на ГПС-а, по трака имах още около 3 км по билито. 'Айде газ!
Преди Айгерчо изкачих два големи върха и поредица жандарми. По принцип умрА да ходя по била и макар че този път си беше тегаво (не се решавах да спра дори, за да пия вода, за да не губя време), беше и голям кеф.
До Айгерчо водеше продължителен, стръмен, на места почти оголен, на места фирнован, на места размекнат склон. Горе вече със сигуност щях да спра, за да взема въздух и пия вода.
Оставаха по-малко от два километра до евентуалното спускане вляво. Не че след спукането беше ясно, но всичко по реда си. Пресметнах, че предвид оставащия път, дори и без неочаквани забавяния нямаше да мога да стигна в лагера по светло. Но какво пък - да мина кривите участъци и ще звънна един телефон на другите да не ме мислят. Имам си челник, ще си шляпам по тъмно.
На следващата снимка се вижда накъде трябваше да продължи пътешествието ми по билото. Чудесно, нищо страшно, само ходене.
И тогава видях нещо черно и съмнително да мърда там, където сочи стелката.
Баси ма'ата! Тази голяма и тромава задница, тежи тежки стъпки. Е не можеше да е истина!
Тези не спят ли зимен сън? Не ядят ли боровинки в гората? Какво прави тази навръх снежното било?!!
И хубаво, тя да прави каквото си иска, ама аз какво щях да правя при това положение? Да тръгна да се връщам след цялото блъскане дотук?
Първото, което ми дойде на ум е да започна да викам. Хората ходят накичени със звънчета срещу мечки. Всички животни се страхуват от човека. Щеше да ме чуе и да избяга.
Ама ... Абе мечка си е все пак. А ако не избяга?
Мечката се повъртя, повъртя, пък си полегна.
А аз стърчах навръх Айгерчо в безтегловност. Не даваше никакви признаци да ме е усетила. В резултат на поредица трескави размишления стиснах фотото в едната ръка, пикела в другата и поех напред. Щях да се приближа и да я снимам. А тя неминуемо щеше да ме усети в един момент и да избяга.
След няколко крачки надолу по ръба се завъртях и се върнах обратно горе. Баси ма'ата!! На километри наоколо нямаше друго човешко същество, тази мечка можеше да прави с мен каквото и се прииска и никой нямаше и да разбере, поне не и този ден.
Скоро мечката пак стана и започна да обикаля по ръба. Изобщо не и пукаше, че отдолу е козирка.
В един момент почти се беше скрила от погледа ми. Чудех се, ако не я виждах дали щеше да ми се стори по-безопасно да продължа. И в следващия момент я видях да тича. Набираше се с пълна сила нагоре по ръба точно срещу мене.
Е нали щеше да избяга като ме усети!!! Майкооо! Бегай! Бегай!
Линк към трака от ходенето него ден.
Илюстрация на картата: http://osmap.org/gpx/haliki.shtml#map=14/2355590.3/4818272.76/0
Топографска карта на Гърция за Гармин: http://maps.igurbev.net/home/greece-map
Няма коментари:
Публикуване на коментар