По пътя: Обиколката на Витоша (Витоша 100 км)

Та така: По план обиколката за мен трябваше да бъде тренировка, т.е. да се цели финиширане без прекомерно напъване и най-вече без поражения. Веско още преди това прогнозираше, че целта не е изпълнима (" ... и какво, като имаш сили за бягане и ще седиш и ще ги гледаш как те изпреварват?! Ми няма да стане.") и се оказа прав: не се получи.
По едни или други причини не успях да спя добре предните нощи. В деня на обиколката изпих три бири на обед, с цел да ме приспят и успях да дремна час следобед.
Пристигнах повече от час по-рано на старта. Макар, че не се изявявах активно сред бегачите, вече имах не малко (виртуални в по-голяма степен) приятели сред тях. Също Митко и Таня бяха там, Никси, Миро от Шейново (с когото се запознахме на Стара 100х24). По-късно притигнаха Миро и Свилен. Всички изброени финишираха успешно.

Със Свилен и Миро преди старта.(снимката е на Миро)

Стартирахме.
Първият участък на обиколката, от старта до Тихия кът, представлява 400 метра изкачване. Нямах достатъчно опит и не можех да преценя дали е разумно да се тича или да се ходи с цел пестене на сили. Тези около мен подтичваха леко. След това ни изпревари Николай Кабаджов, един от организаторите на Персенк. Не го познавах лично, виждал го бях само от снимки във фейсбука, но знаех, че не му е първата обиколка. Стори ми се подходящ за пейсър и се залепих за него.
Нагоре изпреварвахме един след друг хората от безкрайната върволица. Движехме се доста стегнато, дори ми се струваше прекалено бързо за изкачване, предвид оставащия километраж. Дали пък тези заигравки нямаше да ми излязат през носа по-късно? Дишането ми беше леко, краката си бяха на мястото и сами се движеха. Карай, ще рискувам, пък каквото стане.

Изкачихме се неусетно до Тихия кът. Редицата около нас започваше да се разкъсва и оредява.
На спускане към Владая връзките на маратонките ми се развързаха безброй пъти и непрекъснато трябваше да догонвам водачите, след като ги пристягах.
След пункта на Владая следва късо, но стръмно изкачване. Обърнахме на ходене, но там Кабаджов забави рязко. Повече не го видях.
След стръмното следва участък с леко спускане, където продължих да си чеша самочуствието, изпреварвайко където кой ми се изпречи.

После изпъллзяхме на тясната, хоризонтална, 10 + километрова пътечка по водохващането към Кладница. Там се запречих в сериозна върволица. През един човек пред мен беше Ивайло Хаджиев. В началото ми се искаше да ги прескоча, но скоро проумях, че поддържат много добра скорост. Осевен това следейки краката на тачащия пред теб някак е по-лесно да се ориентираш за неравностите и препядствията, които те очакват в тъмното.
Тук сме на стръмния праг преди асфалта в Кладница. Дебнещият в тъмното, преследвач на пейсъри на заден фон съм аз. (снимката е открадната от фейсбук, логото на фотографа се вижда)

Спряхме на пункта след Кладница. Не ми се искаше да продължавам сам, защото помнех от тренировката преди месец групичката от 10-на кученца, която дебнеше малко по-надолу за случайни минувачи в тъмното. Попитах Иво, но той каза, че ще изчакат да се съберат.
И ето, че вече бях сам. За първи път, откакто тръгнахме.
По принцип поддържам почти без усилие добро темно на леките спукания, така че изпреварих още няколко човека, докато поредния настигнат се оказа Боян (SacatOrel). Ха, изненада ме, не очаквах да е толкова напред! Продължихме заедно.
Той ме подкани да продължавам и да не се съобразявам с него. Аз го убеждавах, че темпото и на двама ни е прекалено бързо и има голяма вероятност да берем ядове по-късно.
В приказки подминахме язовир Студена. Калта беше малко и заобиколима. Бяхме се разбрали да ходим на изкачванията, но там по-стръмните участъци са съвсем за кратко, така че основно тичахме.

На пункта при излизането на асфалта под Боснек за първи път ядох. (банани) Изпих почти на екс литър вода. В резултат на това в участъка до Боснек ми се гадеше.
Снимаха ни докато тичахме към Боснек с видео камера от прозореца на една кола. "Добихме медийна популярност", както каза Боян. Smile

Участъкът между Боснек и Чуйпетлово е 7 км, 300 метра постепенно и непрестанно изкачване. Говорехме си как ще го ходим, но в крайна сметка го изтичахме с едно единствено забавяне и то за кратко. Основно изпреварвахме хора (рядко). Малко преди селото ни подмина запъхтян един младеж. Изглеждаше сякаш се напъва и няма да издържи дълго.
Чувствах се добре. Стори ми се обаче, че стъпката на Боян стана по-неравномерна, на моменти някак неосновано забързваше. Сякаш вече вкарваше в употреба от скритите резерви.
Наближавахме средата на пътешествието. Според официалния таймер в 4:42 сме напуснали контролния пункт в Чуйпетлово.

*******************

На тръгване от Чуйпетлово бях неприятно изненадан от болки в схванатите мускули на бедрата. Не мисля, че беше от спирането, не бяхме се бавили повече от няколко минути и то на крак. По-скоро не бях усещал схващането на изкачване, но друсането по асфалта на слизане активира болката.

Веднага след това се отклонихме вляво по черен път нагоре из гората. Развиделяваше се. Тук нагазихме в първата по-сериозна кал. Продължих да тичам, най-вече за да се раздвижа с надеждата, че мускулите ще се отпуснат. Боян дишаше тежко зад мен, но не изостана. Изпреварихме още няколко човека. Момчето, което ни беше гонило със зор преди Чуйпетлово ни настигна и подмина за втори път. Но не за дълго - на слизане към Ярлово му го върнахме.

Снимка на Константин Коцев (К2) при преваляването на реброто, някъде под Смильо.

При стръмното спускане към Ярлово се друсахме с добър тръст. Боян мина пред мен. После на по-равното край реката, аз пуснах в ход крачката и той ме изгуби от поглед по улиците на селото. Изчаках го на контролния пункт. Физиономията му беше отчаяна. Остана няколко секунди, колкото да го запишат и продължи.
Излапах няколко парчета банан, шепа стафиди, излочих поредния литър вода и си напълних шишето. От другия край на улицата Любомир Палакарчев приготвяше супа в огромен казан на огъня и предлагаше чай. Бегачите пристигащи на пункта изглеждаха сериозно ошляпани. Хукнах да гоня Боян.
Явно беше валяло предната вечер. Поляните бяха мокри и разкаляни. Трасето се изкачваше. Слънцето се вдигаше все по-високо, напичаше и ставаше морно и задушно. Някъде далеч пред нас напредваше ветеранът (на завидните 59 години) Любен Кенанов. Боян изоставаше. На няколко пъти забавях, за да го изчакам, но той така и не успяваше да ме настигне. Междувременно преднината на Кенана се стопяваше. Махнах на Боян и хукнах напред.
Поговорихме си с Кенана за малко. Беше станало стръмно и вървяхме, но на мен крачката очевидно повече ми спореше и той ме отпрати напред.

Настигнах още хора. Говореха си, вървяха и сякаш не ме забелязваха.
Май имаше още един пункт, спомням си хора, висока трева, барака, фотограф.
В няколко от деретата погазих хубаво и се омазах с кал до глезените.

След известно време видях на ГПС-а, че Ярема е съвсем близо. Изпреварих едно момче по тясната пътечка из гората и се почна поредното друсащо се спускане до и през селото. При всяка крачка усещането беше сякаш ме шибаха с пръчка през бедрата.

Излязох на главния път. Край чешмата някаква група бяха опънали маси и пиеха кафе. Попитах ги за всеки случай дали не са съдии, макар че не приличаха на такива.

- Контролата е малко по-надолу - каза единият. Което "малко" на мен ми прозвуча като "след първия завой", но се оказа, че била на м... си, след няколко километра на Брезите. (Може би тичалият вече 70 км придобива различно представа за близо и далече).
Продължих да тичам известно време по пътя, очаквайки въпростният пунк да изникне след всяко дърво. После трасето се отклони вдясно и започна отново спускане по приятна пътека из гората. (да се разбира приятна, ако си излязъл да се поразходиш). Аз се хвърлих напред и я тичах, сакаш ми беше за последно или ме гонеше мечка. Само внимавах да не го пропусна пункта. Ама никакъв пункт. Излязох на асфалта за село Плана. Ходех, исках да взема въздух.
Тогава зад мен изскочиха двама състезатели с едно куче, което изглеждаше като улично. Ееее, не, айде бегом пак!

До Брезите им дръпнах. От тях остана само кучето.

Излизането на пункт Брезите. (снимкта е от фейсбук) Че и кучето зад мен.

Една от жените ме видя да се удрям с ръце през бедрата и ми каза, че имало магнезий на другата сергия. До въпросната сергия нямаше никой, но наистина намерих нарязан блистер магнезий в една купа. Гепих си две хапчета. Изпих едно веднага, другото малко след като тръгнах. Дано ми помогнеше, че никак не беше добре работата.

Погледнах си часовника, показваше 7:14. Но не само това, според Суунтото бях изминал 67,5 км. От там сметките - след като цялото трасе е 90 км, значи ми оставаха 22,5 км. А беше само 7:14!!! (е айде, 7:15 вече). За да финиширам под 10 часа трябваше да взема някакви си 22 км за по-малко от 2 часа и 45 минути и то по трасе, което знаех, че е почти изцяло равно и надолу! А стига бе!! Тц, тц!! Не бях си и помислял преди това, че е възможно! Под 10 часа!!! Малеее!

****************

Не мисля, че усетих някакво облекчение в резулат на изпития магнезий. Незнам дали болката беше основния проблем, но със сигурност създаваше сериозен дискомфорт. За да тичам оттук насетне трябваше да стискам зъби. Но от друга страна имах достатъчно време. Започнах да редувам тичане с ходене, като непрестанно броях километрите, половин километрите, метрите. Сякаш все още поддържах скорост, за която си правех сметка, че е достатъчна (+ разбира се "естественото" забързване по спускащия се асфалт накрая в Бояна), за да финиширам под 10 часа. Вярвах си, че ще го направя. Може би тази ми увереност доведе до отпускане и ми изигра лоша шега. Километрите все по-трудно се редяха, а мотивацията ми охкаше и пъшкаше.

От време на време се разминавах с туристи, но през повечето време беше пусто около мен в гората. Никой не ме преследваше, никой не ме препираше да бързам.

Малко преди пункта над Бистрица ме настигна и изпревари Петър Папункьов, който пък аз бях изпреварил на асфалта край Ярема. Там той изглеждаше почти безпомощно уморен; сега поддържаше много стегнато темпо. Тичах след него до пункта, където спрях да пълня вода. Той дори не забави и изчезна напред. Ако не се лъжа е финиширал за 9:35 (или близко до това време).

Още не бях напуснал пункта, когато зад мен изскочиха, отново сякаш от нищото, двамата ми преследвачи от асфалта край Плана. Пак се напънах да вдихна темпото и пах им избягах.

Мускулите на краката ми разбираемо не бяха съвсем в час, но изтощението вече рефлектираше и върху концентрацията ми. Казвах си, айде тръгвай да бягаш, но го отлагах, ходех, затичвах се и малко след това спирах. Опитвах се да се заставя да внимавам за маркировката и веднага след това забравях. После пък ми хрумваше, че не съм виждал знаци дълго и се чудех дали не съм объркал пътя.

Веднъж наистина го обърках. Костваше ми стръмно и измъчено, болезнено свличане напреко през гората. Помогна ми ГПС-ът, мой приятел.

Спускането над пункта над Симеоново беше кошмарно. Чуствах се тотално дезориентиран. Милиони пътечки тръгваха във всички посоки. ГПС-ът даваше отклонения по стръмните, гористи, северни склонове, компасът му беше блокирал и не работеше. Лутах се напред-назад, нагоре-надолу. Всякакви маркировки или бяха изчезнали, или аз не ги виждах. А, ей там дулу има една. А после? Абе я по-добре се върни и огледай внимателно, за да не заореш някъде в нищото. Някакъв дебел чичко се излеждаваше на пейката до гьола. Ходи да го питаш. Ма какво да го питам, от къде той би могъл да знае, къде по дяволите искам да отида?! ГПС-ът казва, че си изпуснал маркировката, давай тука стръмно нагоре, за да се върнеш на пътеката. Нагоре?! Как нагоре, мислех че е слизане. И къде е тоя пункт?! Графикът отиде, закъсняваш. Майната му на графикът. Сипи по още едно, утре явно ще се страда!

На пункта заредих вода. Гадеше ми се от вида на храната, явно не се справих със захранването на това състезание. Видях купа с хапчета магнезий. Виж, това щях да успея да го преглътна.

- Да не си взимал магнезий преди това, - спря ме строго човекът на пункта, - да не предозираш?

- Не - излъгах примигвайки.

Напредвах към Драгалевци. В гората беше сравнително прохладно, но ме подгониха страхове дали няма да ми прималее ако изляза на припек. Погледът ми мъждалееше, но все още не изпусках часовника от очи.

Влязох в Драгалевци. Оставаха ми по-малко от 5 км и повече от 40 минути. Последните два километра леко спускане. Щях да успея.

Някакви туристи с раници се бяха запречили на тясното мостче. Говореха си и не бързаха за никъде. Струваше ми се прекалено трудоемко да извикам да ми направят място да ги изпреваря.

Ей го и пункта. Вече бяха 4,5 км до края.

- Оттук са седем километра и половина. - каза жената на пункта смразяващо и безучастно.

Почуствах се като хлапе в детската градина, на което учителката е ударила шамар.

Тръгнах. Пътеката се изкачваше. Изкачваше се до безкрай. Ходех дори без да бързам. За мен състезанието беше приключило.

Дали пък не ме излъга. Откъде всъщност можеше да знае колко остава? Надеждата ме жегна. Спрях и започнах да пипам по ГПС-а, за да го премеря. 5 км и то по права линия само до излизането на асфалта в Бояна. Не ме лъжеше.

Бях идвал преди време, за да огледам този участък от трасето. Тогава със свежи сили го бях тичал нагоре, мислейки се колко ли ще е готино на реалното състезание, когато си оставил куп километри за гърба си и ти остават толкова малко.

В действитеност се оказа ужасно, само че не ужасно готино, а само ужасно.

Опитвах се да се затичвам когато започна спускането, но опитите ми приключваха много бързо заради болките в бедрата. Бях се отпуснал и едва се влачех.

Бях съвсем близо до паветата на Бояна, когато дочух стъпки зад мен. С периферното си зрение забелязах зелена тениска. Човекът тичаше и ме наближаваше много бързо. Само след няколко секунди щеше да профучи покрай мен.

Но не профуча. Не знам какво стана. Краката ми спринтираха надолу по улиците на Бояна. Полицай ме пресрещна на главната и ме насочи със знаци към пешеходната пътека. Чак там се обърнах за преследвача си. Никой не видях. Продължавах да тичам по тротоара. Последните два километра към ги взел със скорост четири минути и половина за километър.