Пелопонес

 

По начало не мислех да сляза толкова бързо толкова много на юг. Искаше ми се да се завъртя около планината Оса и Волос няколко дена. Но прогнозите за почивните дни бяха за откровен дъжд, така че и аз откоровено подпалих да бягам там, където поне щеше да бъде по-топло.

Все пак качих в петък по обед прохода южно от Василика, близо до която беше убежището. Не беше кай знае какво като постижение, но си държеше хубав наклон на места.

В далечината е Солун. Трябваше да мина някак през това гъмжило от задръствания. Нямах приятни очаквания специално за това.

Дори се разминах с един колоездач. По-късно по пътя видях и още.

Последва пътуването след работа. Преди това се бяхме заприказвали с Дидо и той ми възложи дълъг лист с обекти за посещаване на Пелопонес, според него най-хубавото мяато в Гърция. Но разстоянието беше голямо, още повече, че пътувах с авоид толс опцията, което го забавяше може би двойно. Искаше ми се да си помогна за следващия ден и се примирих с пътуването по тъмно. Набелязах си за цел селцето Стомио в подножието на Оса. 

Преждалих се да пътувам по магистралата до Катерини, алтернативите бяха с 20 и няколко километра повече, а като време неясно, но като за петък вечер - може би много повече. 

Не обърнах внимание колко беше първата такса. но на входа на атинската магистраша пред мен светна в червено 5.50 евра. Брех, тази кака за камион ли го взе ПЕжо! Видя ми се грубичко, спомняйки си, че надолу патарините следват под път и над път.

Минах тунела под Катерини и слязох на алтернативния път. Той всъщност се движи успоредно на магистралата, просто има ограничения.

Линк към картата.

В тъмна доба и дъжд се добрах до Стомио. Бяхме идвали преди няколко години на състезание тука, така че имах някаква визия за селцето. Паркирах се зад един верижен багер встрани от крайбрежната улица. Ударих го на откровения. Легнах късно и станах рано. Гората малко над къщите се белееше от сняг.

 Следващият ден мина изцяло в пътуване. Според трака съм минал над 460 км, но се движех бавно,  без магистрали. Спомням си поне 4 по-сериозни планински превала, преди Ламиа стигнах докъм 800 надморска. Районът около Ламиа изглежда ефектно в тази връзка.

И на картата.

Ту валеше, ту спираше, но не съвсем.

Не ми спореше много, чувствах се уморен и празен. Топлината на юга едва се усещаше.

Понякога пътищата бяха широки, но друг път тясни и обрасли, където се налагаше да се огледаш за по-широко място, за да изчакаш идващите насреща.

Имаше и визуални изненади.

Също и много сметища край отбивките. Чудех се човешко ли е да си оставиш мизерията на такова място.

Пелопонес наистина е впечатляващ. Още с приближаването, ако идваш откъм Атина, започват да те удрят тези гледки на отвесни, фиорди тип, брегове. 

Следвах път, който сякаш опираше в морето.

А рязките изкачвания и спускания от 0 до 300 следваха едно след друго.

За набелязаното паркфорнайт място трябваше да се спусна като асансьор от 300 на брега,. Сякаш имаше селище, улици на картата. Понечих, но като видях за какви наклони става дума, при първото ширение обърнах и се евакуирах.

За второто нямах този късмет. Пътят беше тесен колкото и буса. Брутално стръгмен. На серпентините се чувствах увиснал като на виа ферата. Никога не бих минал от тука, но вече нямах избор. И дано, бога ми, не се изпречи някоя насрещна кола, тогава незнам какво щеше да стане!

ПЕжо е герой и се справи. Заливчето не беще лошо, но аз просто обрулих клоните докато обръщам и се пръждосах. На пръва и газ! Нагоре имаше дори разминаване, но за щастие на малко по-широко и не толкова стръмно място.

Влязох в следващото по-голямо селище и се паркирах до рибарското кейче. 

 Беше 15 градуса, усещяше се топло. Извадих стола и седнах до морето. Почти веднага заваля. Поседях известно време в дъжда. С настъпването на тъмнината капките във водата все по-малко личаха. Сякаш вече не валеше.

Отсреща беще вулкана, който планувах да обиколя с колелото на следващия ден, стига да успеех да се разбера с времето. А в буса имаше комари.