По пътя: Канин (Visoki Kanin/Monte Canin, 2587)

Канин беше следващият граничен връх след Мангарт. Двата върха са сравнително близо един от друг, проблемът бе в намирането на къмпинг в района. Най-близкият открит беше в Бовец, т.е. около 30 км отклонение, но от другата страна на планината. Затова прибегнахме към "пиратско" преспиване край Лаго дел Предил.

За другия ден, което стана обичайно за това пътуване: "ставане в 6, тръгване в 7".
Част от багажа, преди да се напъха по колите.

Първи поглед от подножието на скаляците под Канин и изходния пункт на ходенето: Села Невеа.

Села Невеа е около 1100 метра, Канин близо 2600. Първоначално смятахме да се качим изцяло пеша, но предложението да спестим с лифта качването на първоначалните стръмнини беше единодушно прието.

Rifugio Gilberti, край горната станция на лифта.

От тук започна ходенето. Ето част от групата по серпентините, отзад хижата и станцията на лифта.

Jôf di Montasio / Montaž (2754м) - вторият по височина връх в Юлийските алпи.

На превала след първото голямо стръмно излязохме на полуразрушена постройка и тунел в скалите. Имаше вид да е била гранична или военна.

По-натам продължихме по пътека, подсилвана на места и според мен не случайно озовала се там.

На мен ми приличаше на граничарски маршрут.

Един разклон на пътеката. Ние сме нагоре. Стената на Високи Канин се вижда.

Групата по стръмния сипей.

Отново поглед към ефектно изглеждащия Монтаз (или Монтаж?).

И поглед към снежните участъци, които ни предстои да пресечем, за да се доберем до скалите, по които започва виа фератата.

С приближение към началото на фератата.

Слагаме котки преди да подхванем фирнования склон.

И действаме

Финалният участък преди скалите беше доста стръмен. Там си прибрах фотото в раницата и го извадих чак горе. Следващите няколко снимки са на Вальо.

Преспата в подножието на фератата.

На пръв поглед фератата не изглеждаше трудна, но още отдолу забелязахме избързалия напред Славейко да стои подозрително дълго на едно място, като ту повдигаше единия крак, ту другия .. Започна да ни просветва, че не е добре работата.

В самото начало скалата беше гладка, без удобни места за хващане и стъпване, така че в този учатък трябваше да се разчита единствено на мазното и хлъзгаво метално въже.

По-нагоре беше по-добре, но като цяло - психария. Почти всеки камък, за който понечвах да се хвана се клатеше и гласеше да падне.

И групата вече горе на билото. Фератата излиза под тях по склона вляво.

И на върха.

Вальо с дежурната бира на фона на Мали Канин.

Ей ме и мене на една снимка на Ели.

Краси ни записва в тетрадката.

И разни гледки от върха.

Билото, по което ни предстои да минем. В участъка в дъното се подсича отдясно.

Размотаване и изчакване на последните.

И най-сетне тръгваме.

Но се оказа, че мъките за този ден съвсем не са свършили. Предстоящите учатъци не бяха безобидни.

Повечето бяхме свалили седалките.

Но се оказа, че все така си има въжета и по засукани места по пътеката.

И гледки.

Малко преди да се спуснем към посдичащата пътека.

И самото спускане с поредната доза внимание.

По идея трябваше да заобиколиме дългото ребро и да се спуснем от другата му страна, където бе лифта. Времето напредваше, но сякаш приближавахме до повратната точка и все още имахме шансове да го хванем.