Какардица (Kakarditsa / Κακαρδίτσα)

Четейки в уикипедия виждаме, че Какардица(2429) е най-високия връх на Джумерка. Включихме я във второто майско ходене, така наречено "Майска поправителна сесия".

Всичко започана по стандартния начин - късно тръване от София, вратни пържоли във Воденичката в Долна Градешница. Нейде към един след полунощ прехвърлихме гръцката граница и се установихме във вече познатият ни "Безплатен къмпинг Рупел". Както се оказа, безплатен, но охраняван.
Пийнахме кой по ракия, кой по бира, разпънахме палатките и доволни си легнахме.
Трябва да сме спали има няма час, когато към два избръмчаха военните машини. Лежах в палатката, ослушвах се с едно неприятно предчувствие. "Айдее, е сега го загазиме ..." Нарушители край границата, гръцки ареси, глоби, провалена отпуска, такива неща почнаха да ми блуждаят в съзнанието.
Продължавах да лежа и да се ослушвам с плахата надежда, че машините все пак ще отминат, но никакъв шанс. Все така си бръмчаха, явно спряли на място. После шума изчезна. После светнаха фенери и се чуха гласове. После двигателите пак забръмчаха и фаровете ни осветиха. Намаше как, изпълзях от чувала и разкопчах палатката.
- Excuse me, - че се глас наблизо - do you speak english?
Ха, това за начало не беше зле! Можеха да подходят и далеч по-грубо.
- Yes - изломотих.
- This is an army area, you can't camp here!
Повториха го още няколко пъти, докато търкалях кървясали очи, подавайки рошавата си тиквa между циповете на палатката.
- ОK. - успях да реагирам най-накрая, все още невярвайки, че ще ни се размине толкова леко.
Прибраха се обратно в машините. Ние захванахме припряно да събираме палатките. После зачакахме Вальо, който се беше отделил всрани. Въртя се поне час там, докато ние подскачахме нетърпеливо от крак на крак. Даже на военните им досадя в един момент и си тръгнаха. После се оказа, че си бил загубил едно от колчетата и го търсил.
Вероятно към два и половина се натоварихме на колите и се изнесохме.
So far so good!
Носехме се по пътя към Серес. Гурелите в недоспалите ми очи подпираха клепачите, в устата ми горчеше дъха на недопитата ракия. Трябваше да се търси ново място за доспиване, а вече бе никое време.
Учудващо за тази част на нощта, движението по пътя беше натоварено. Опитвах се да се оглеждам в тъмното, но както се казваше в онази приказка, "ти хубаво гледаш, ама какво виждаш?". Тони удари един спанак на задната седалка. Вальо мърмореше през цялото време:
- Така нищо няма да намериш, трябва да се отбиеш някъде.
Аз, казано чесно, също не се разтапях от удоволствие.
- Къде да се отбия?
- Незнам, но така нищо няма да намериш, трябва да се отбиеш някъде.
Тук, там, тук, там и подминахме Серес. После по онези пътища в ремонт, после започнахме да се изкачваме по баирите към Солон, влизайки в скоростния път, подбен на магистрала. След 30-на километра се видя отбивка вдясно, отклоних се, навлязохме по тесен път между някакви ниви и най-накрая се спряхме до едно заравнение край пътя. Един бог знае колко часа беше станало, вероятно към 4 сутринта.

Кой колко спа не е ясно, но към 7 станахме. По идея този ден трябваше да го пишем за пътуване, но поради прогнозите за разваляне на времето на следващия, бяхме решили да се опитаме да се придвижим максимално бързо и да пробваме Какардица веднага след пристигането.
Познатият път до Солон, магистралата за Янина и отклонението край Гравена. Този път обаче не продължихме към Трикала, а хванахме едни тесни пътища през планината за селцето Гардики, което трябваше да бъде изходната ни точка.
Планинските пътища, особено непосредствено преди Гардики, бяха просто изумителни. Заедно с безкрайните серпентини и отвесите край пътя, самите пътища много често бяха затрупани от каменопади, разбутани, колкото да мине кола.
Селцето Гардики се крепеше на магия на много стръмен клон.

Времето беше напреднало и ако искахме все пак да изпълним новия си план, трябваше да продължим по черен път след селото, спестявайки няколко километра. Много често по този път се налагаше да слизаме от колата и да разчистваме камъни.

Не успяхме да стигнем до крайната набелязана точка, но все пак напреднахме.
Към 3 следобед оставихме колите и продължихме пеша.

 Времето беше едно смръщено такова, даже прикапваше от време на време.

Поглед към черния път, по който се бяхме придвижили с колите. Бялата точка между боровете показва къде сме паркирали.

Скоро се отделихме от пътя и хванахме директно и без пътека по изпречилото ни се ребро. Вариантът на гръцката хвойна е много бодлив и неприятен.

Шорткътите продължават.

Почивка за по бира край първите изпречили се преспи.

По-нагоре наклонът стана доста сериозен. Нужно бе да внимаваме, за да избягваме участъците с останал сняг. В началото напредвахме основно по сипеи.

Междувременно се пръснахме. Вальо ненадейно хвана вляво към един почти отвесен на вид склон. После се шегувахме с него, че тъй като в предните седмици все отсъстваше с оправдането, че си имал работа във Враца, подозрението беше, че се е записал на курсове по катерене на Вратцата и сега е дошло време да демонстрира новопридобитите умения. Ей го на следващата снимка какви ги върши.

Тони пък зърна едно ребърце вдясно и веднага скочи върху му.

Ние със Свилен и Еми продължавахме да лазим по все по-стръмните сипеи.

Всъщност аз не се чуствах особено комфортно. Удареното коляно от предното гръцко ходене още не ми беше минало съвсем. Трябваше да го пазя и това някак бъркаше координацията ми.

По-нагоре, заобикаляйки по-стръмна скала се наложи да подсеча началото на започващата преспа. Падна биене на стъпки.

 След нея отново стръмнини, за да излезем ей тука.

Свилен и Тони минаха по ръба. Заваля. Аз подсякох по-неприятните учатъци.
Оставаше финалното ръбче към върха, което в крайна сметка не се оказа толкова трудно колкото изглеждаше, макар че ту засилващите се, ту намаляващи капки дъжд, в комбинация със силния вятър, наблягаха на дискомфорта.

Последните метри. Свилен и Вальо слизат.

- Къде!? - учудих се на Вальо. - Няма ли да пием бира на върха?
- Чакай първо да слезем на по-безопасно място! - викна той за моя изненада. Явно катеренето на ронливите скаляци сериозно му бе опънало нервите.

От Какардица към ръбчето по което дойдохме. Свилен и Вальо в дъното.

Поглед на север към следвашите в тази посока жандарми.

На юг към познатия ни вече Криакорас.

Отново на юг и не по-малко ефектния Строгула от предната година.

Ръбът, по който се качихме.

Вальо подсича кофти участъка. Минаването по фирнованите преспи също не е безобидно, но в конкрения участък поне наклонът не е голям.

Последната неприятна стъмнина, завършваща с преспа, която трябва да се подсече.

Вече под преспата. Страшното свръши. Вальо си поема въздух. Време е за пиене на бира.

Сериозният дъжд за щастие до този момент ни се разминаваше. След като се възнаградихме с по бира и вече доволни, се спуснахме към колите. Стигнахме малко след стъмване.

Върнахме се по черния път до Гардики и опънахме бивака в двора на църквата в горния край на селото.

Хапнахме и си легнахме малко преди да се разрази бурята с много силен вятър и обилен дъжд.

---

Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.
Линк към Wikiloc.

---