По пътя: Аграфа 2015 - ден първи (Иван ще бяга)

Аграфа е страхотна, назъбена планина. Самото име идва от там, че поради своята непристъпност не е попаднала в "графите", останала е неописана.

Предната година по първомайските празници я подхванахме. Писах, недописах за това тука: http://blog.igurbev.net/2014/06/agrafaDelidimi.html Точно година по-късно се върнахме.
Идеята за заглавието я взаимствах от надписа на една снимка на Вальо:

Ето как се развиха събитията:
Потеглихме на 30-ти април след работа и късно вечерта акустирахме при Вальо Янкиш в Самуилово. Движението беше натоварено, времето се бе стоплило и много народ се изнасяше към Гърция за празниците. Янкиша каза, че чакал и дриги посетители същата вечер. Кой това? "Дидо фотографа". Хм, имаше нещо познато в звученето на това име. Smile

Взехме си по няколко домашни кюфтета, бири и салати и седнахме да го изчакаме. След полунощ все още не беше се появил и накрая си легнахме.

На сутринта довлно рано закусихме пържени филии с домашно боровинково сладко, пихме кафе. Разбрахме, че фотографът бил пристигнал в късна доба, но и този път не успяхме да се уверим с очите ли.

Нямаше закога да се мотаме! "Рич юр лимитс!" или преведено - "Газ, да минем границата!" в кордон от форсиращи автомобили.

Дори в този ранен час опашката се беше проточила.

Пътят надолу бе познат, да не кажа много познат (само за тази година за четвърти път слизахме към Гърция). След Солун се отклонихме в посока Атина и се отделихме от магистралата на 4-тия изход за Лариса. Там се получи известно залутване, Каката ни поизлъга, изпуснахме отбивката за Кардица, но се усетихме, завъртяхме един съмнително позволен обратен завой на пътя за Трикала, върнахме се, сукахме се по едни криви около стадиона на Лариса и най-накрая уцелихме.

След Кардица започнахме да изкачваме планината. След това се спунахме до стената на езерата Пластира (Тавропос).

Пътят по станата беше много тесен, колкото да мине една кола, при това остъргвайки си огледалата. Сфетофар регулираше движението. Не стига, че и без друго едва можеше да се провреш, ами беше пълно с паркирали коли. Между колите пешеходци си правеха селфита. За капак няколко автобуса се бяха заклещили невъзвратимо.
Връщайте се, връщайте се, крещеха гърците от колите срещу нас. Вие се връщайте, крещеха тези от колоната в нашата посока. Всеки имаше какво да доказва.

След премеждието на язовирната стена вече бяхме близо до крайната точка за този ден - селцето Елатос, набелязаният изход за Борлеро. Същият този Борлеро, който ни се изпълзна миналата година. Според разследванията ми, асфалтът свършваше на около километър, два преди селото. Така се и оказа в действителност.
Покарахме по не лошия, черен път, взехме 90 градусовия завой преди да излезем на правата преди селото. Продължихме още няколкостотин метра и там - трас!

Свлачище. Къщите на селището се виждаха, белият купол на Борлеро над тах, също.
Свлачището си го биваше. Пеша изглеждаше непроходимо, камо ли с превозно средство.

Решихме да се върнем и да бивакуваме на уширението на големия завой малко по-назад и на следващия ден да атакуваме пеша.

Тъй като беше все още обед, аз си наумих да потичам малко по пътя след селото с изследователска цел - да проуча как изглежда пътя и да го тракна.
После се оказа не чак толкова малко. Ето една картинка. Снимката отново е на Вальо, снимана при изкачването на Вуцикаки предната година. Кръсчетата маркират върховете (някои от тях), които успяхме увършеем тези дни. Голямо вършеене падна.

Обух новите маратонки, препасах раницата за бягане и натиснах копчетата на суунтото.
Още докато прегазя свлачището се видях в зор. Пръстта беше рохкава, склонът стръмен. Новите маратонки още там заприличаха на краварски галоши.

За голям мой потрес, пътят след селото се превърна в хубав, гладък асфалт. Голям яд ме хвана на това свлачище. Ех, ако не беше то, достъпът до планината коренно се променяше. (Ама само някой, който се е пулил дълги вечери по картите, Гугъл Ърт и снимките в Панорамио за да раследва нещо, което може би е път, може да разбере за какво става дума)(снимката е на Вальо).

Не снимах много, защото за целта трябваше да спирам, свалям раницата, вадя фотото ... Пътят се качваше постепенно и успявах да поддържам скорост. Откриващите се гледки бяха страхотни. Бездънни дерете, остри върхове накъдето и да се обърнеш. На долната снимка вдясно е Вуцикаки.

Първо подминах чешма, после пусти овчарници и поляни край пътя. Ех, какъв бивак можеше да стане тука, само да не беше това свлачище! След един завой се показа този.

Бях набрал височина, а и не ми се връщаше още. Дали пък да не си харесам някой от околните? Ма този изглеждаше много остър, май не беше за мене...

При един от завоите и съвсем малко преди да излезе на билото, пътят отново стана черен.

Бях много близо до това да прогледна от отвъдната страна. И оле майко какви започнаха да се показват!

На превала имаше параклис, до параклиса табела, на табелата пишеше Аграфа. Аграфа, това мистично, непристъпно селище! Огледах се, но не, това беше само пътят към Аграфа.

После, след като разследвах картата, реших, че би следвало да е скрито някъде в ниското зад ето тези двамата.

Пък този, страховитият, отзад сякаш не беше чак толкова непристъпен. Дали пък да не подходя ей тука отдясно?

И речено сторено.

Там далече в снежното отсреща трябва да беше миналогодишния Дилидими. Пътят все повече се отдалечаваше под мен.

Селфи. Да не си помисли някой, че е било лесно?

Изобщо не беше лесно. Лазех на четири крака и спирах, за да си поема въздух.

Надолу стръмно.

Нагоре стръмно.

Ей го параклисът на превала. В дъното е Карава (първенецът на планината), вдясно - Вуцикаки.

В последния участък се изместих по нещо като ребро, че склонът съвсем стръмен стана.

И най-после на върха. Вдясно долу се забелязва пътят, по който тичах нагоре - на около 600-700 метра под мен.

И ето откъде идвах.

А ето това е Борлеро, целта на утрешния ден. Вдясно по-ниските са Портите на Аграфа.

Поглед по протежението на "моя" връх. Отсрещният край изглеждаше по-висок. В дъното вляво пък е един връх, който изкачихме с Веско два дена по-късно след едно епично "перипетио" през каньони, пропаднали пътища, пресичане и заобикаляне на преспи и лазене без пътека. Яко беше, дано стигна да го опиша. (В последствие се оказа, че върха се казва Флитзани, Φλυτζάνι, Чаша (2016м). Зад него пък е върхът с интересното име Петте Кули, Πέντε Πύργοι).

Дотук добре! Ами сега? Ооо, не искам надолу пак по това стръмното! Confused

Тръгнах по ръбчето. Крива работа беше това с ниските маратонки. Чуствах се много нестабилен. Да ми бяха тука обувките да ми пазят глезените, е те тогава можеше спокойно и да си тичам, си мислех.

Ставаше все по тясно и стръмно. Наближих връхната точка.

И финалът. Без много да се оглеждам и замислям, преджапах оставащото.

Ей тези тримата остри на реброто отсреща щяхме да ги чачим след 3 дена. От ляво надясно - Пападимитриу (Παπαδημήτρης, 1922), Поули (Птица, Πουλί, 1841) и изпъкващия в района Свони (Σβόνι, 2033)

Преминатото ръбче.

Позавъртях се и на най-високото, поснимах, пих вода и продължих по билото.

Лошото беше, че пътят, по който трябваше да се прибера все повече се отдалечаваше. Дебнеха ме и препятствия преспи, а все пак бях с мрежести маратонки.