четвъртък, 19 юни 2014 г.

Аграфа (Άγραφα) - Караба (Καράβα, 2184) и Дилидими (Ντελιδίμι, 2163)

Аграфа на гръцки означава "незаписан" или с други думи - район извън регистрите. Теренът обяснява защо - върхове над 2000, много стръмни склонове и бездънни дерета. Дори автомобилното преминаване по тесните, стръмни, криви, на много места наполовина пропаднали пътища си е приключение. "Перипетио" - хехе, гръцката дума за приключение. Вальо беше купил гръцки разговорник и след милион повтаряние успяхме да запомним няколко думи.
Още щом попаднах на Аграфа в проучванията бях особено ентусиазиран. Зъбер до зъбер, конус до конус, така изглеждаше на Гъгъл ърт.
Голямата драма беше обаче в намиратнето на пътища - първо бяха много оскъдни на картата, второ, никак не бях сигурен, че са асфалтирани. Прекарах не малко дълги вечери търсейки информация и опитвайки се да правя аналогия между 3д моделите на гугъла и надписани на гръцки снимки в Панорамио.
И тъй, в навечерието на първомайските празници потеглихме 2 коли. Късно заминаване от София, вратни пържоли в Долна Градешница и отново преспиване в хижа Беласица (заради поредните дъждовни прогнози за през нощта)
На следващата сутрин рано преминахме границата, спуснахме се по магистралата до Лариса, оттам се отклонихме за Трикала, след Трикала свърнахме вляво в дивото. Срещата с планината започна с едно брутално 1000 метрово качване по тесни, серпентинести и както казах по-нагоре, пропаднали в урвите на места пътища. Тук там и асфалта го нямаше.
Първият ден беше набелязан за пътуване, но тъй като напредвахме похвално бързо, пристигнахме още по обед на връх прохода Свети Никола - малко над 1500 метра, който беше набелязан и като изходна точка за най-високия връх в Аграфа - Караба (2184м.н.в).
Небето се въсеше, духаше смразяващ вятър (особено на фона на 20-те градуса малко по-рано долу край Лариса). От самия връх не се виждаше много, но все пак решихме да не си изпускаме шансовета и потеглихме.
В самото начало следвахме черен път.
Отвъд прохода в посокаат, в коята следва да продължим по-късно. Върхът горе в облаците е Вуцикаки - целта за след два дена, със съвсем друга изходна точка обаче.
Поглед към масива на Дилидими - утрешната ни цел. Зад гористия хребет е разположено селцето Леонтито, край което следва да преспим същата вечер. Черните облаци над него не изглеждат добре.
Предвършията на Караба, към който сме се отправили. Мъглата все още не ни позволява да видим самия връх.
Поглед на изток към долината и пътя, по който се качихме.
След около три километра се отделихме от пътя
 и поехме, следвайки пръснати кози пътечки. Виждаше се и маркировка.
В началото набирахме височина основно подсичайки. Миро и малкото виждащо се от Вуцикаки на заден план.
С наближаването на върха ставаше все по-стръмно. Започваше и снегът. Все така връхната точка отказваше да ни се открие.
И ето че ни пресрещна дъжд. Студени, остри капки, набивани от насрещния вятър. Начинанието сякаш отиваше към провал. Едни спряха да слагат дъждобрани. Станислав и Вили се върнаха.
И айде още малко, айде да се качим поне до езерото малко по-нагоре ... то пък взе че спря да вали.
Достигнахме езерото в подножието на върха, от което не се видя много заради гъстата мъгла. След това следвахме един изпъкнал, сравнително стръмен и тесен ръб. Накрая излязохме на преспите.
И след преспите беше върхът.
Леко разкъсване на мъглата и поглед към урвите на север.
По обратния път имахме повече късмет откъм гледки.
Ето го и езерото, покрай което минава пътеката.

Добрахме се до колите и поехме към следващата цел - селцето Леонтито. Километрите не бяха много, нямаше и 20 но пътя си го биваше - тесен, много серпентини, стръмни спускания и изкачвания, отново пропаднали участъци, отвеси отстрани. Добре че беше поне асфалтиран.
Спряхме край църква под селцето, за да огледаме за място за палатките.
Харесахме си хубава полянка наблизо.
И купона се почна.
Пръски дъжд ни смущаваха от време на време, но истински заваля едва след като си легнахме.

Утринта беше хубава. По прогнози този ден трябваше да бъде най-благодетен откъм време.
Спретнахме се рано и поехме към виждащите се в дъното зъбери. Главната ни цел и най-високия, Дилидими е завършващия редицата крайно вляво.
Над селото навъртяхме километраж по черен път.
Дилидими и дружките му по-отблизо. Изглеждаха ефектно. Сега оставаше да успеем да се справим и със снега по стръмните склонове.
Ето и една изправена, за да се добие представа и за бездънните дерета в подножието.
Погледа назад в прякия и преносния смисъл към изкачения предния ден Караба.
Пътят километри наред не бързаше да набира височина. После последваха стръмни серпентини.
Които ние съкратихме, където преценихме за удачно. В дъното се вижда селцето Палиохори, което също е подходяща изходна точка за Делидими.
Спирка за почивка и бира край кошарите край пътя.
Тук вече сме в края на пътя. Предстои стръмното, неясно качване по склоновете.
Започва се. Пред нас са стръмни към 600 метра нагоре.
След първото стръмно пътеката на GPS-а продължи да подсича диагонално, но тъй като навлизаше в преспите, решихме да подходим фронтално по изпъкващото пред нас ребро.
Чисто алпийски изглед.
Миро и Вальо се отклониха встрани, търсейки безснежни участъци. Останалите упорствахме по реброто.
И съответно се наложи на бием стъпки и подсичаме.
Но за късмет лоши екстремии нямаше.
Младоженците Станислав и Вили. Зад тях се вижда Миро по съседното ребро. В дъното е Караба.
Успяваме да се изплъзнем на стега все по-високо.
Но накрая вече нямаше как.
Поглед към Дилидими от билото. Докато изчакваме разкъсалата се група, с Веско решихме да изтичаме до зъбера от другата страна на седловината. Виждат се изкачвашите се по реброто, както и престоящото ни стръмно към върха. Тони и Миро ни догониха по-късно.
 И по - отблизо.
Върхът, на който се озовахме също беше хубав, отново двухилядник, но мисля си нямаше име.
Но отвесите му впечатляваха.
Както впечатляваше и виждащото се продължение. Много имаше за правене в този район.
Спуснахме се обратно до седловината и се емнахме към главната ни цел и първенец на района, Дилидими. Склона определено беше стръмен, добре че нямаше сняг.
На върха, поглед натам, откъдето идвахме.
Изходната ни точка, селцето Леонтито. От снимката чевек може да добие представа за какви пътища става дума.
Гледка, малко ощипана, към билата на юг.
И цялата доволна тумба на върха.
Гледките ту се откриваха, ту се скриваха. Позастояхме се на върха, въпреки събиращите се черни облаци в далечината.
Но все пак трябваше да тръгваме, чакаше ни не малко път обратно, как то и пътуване с колите  до следващата изходна точка.
Изпробвахме леки вариации на тема слизане, уж за по-лесно.
От седловината се отказахме от внимателното спускане по реброто и се сурнахме дирекно из преспите надолу.
Получи се бързо и лесно. Снегът беше тежък и мокър, така че нямаше сериозна опасност от подхлъзване и засилване по стръмнината.
Опаа, от тука щеше да е по-тегаво!
На пътя спряхме, за да изчакаме да се съберем.
Предстоеше ни дълго маршируване, към десетина километра, до селото.



Албум с всички снимки.
GPS тракове от маршрутите двата дена.
Топографска карта на Гърция за Гармин: http://maps.igurbev.net/home/greece-map