понеделник, 14 октомври 2013 г.

Смесите - Нешковци - Кралимаркова дупка - хижа Добрила - хижа Амбарица - хижа Яворова лъка

Идеята за ходенето тръгна от Ферди Мръвката, само че в началото беше по-различна. Трябваше да направим кръг през Дерменка първия ден. Тогава се включи Шогуна и твърдо отряза, че ще дойде с нас само ако минем през Кралимаркова дупка. В крайна сметка се навихме на неговото - прогнозата за времето не беше добра и решихме, че няма да е удачно да се завираме точно по онази, "затворена" пътека.
След Черни осъм и на километът-два преди края на асфалта се натъкнахме на свлачище, което беше затрупало пътя. За ниска кола заобиколката не беше приятна.
Докато изчаквахме да се съберем на Смесите, мина хижарят на Яворова лъка с трабантче. Каза, че пътят нагоре бил непроходим. Имало свлачища, локви и много кал.
Оставихме колите на бариерата в посока Нешковци и тръгнахме по пътя. До Нешковци е към 5 километра по разбит път. На много места се стичаше вода по него и трябваше да джапаме.
След това продължихме още към километър и половина по черния път. На OFRM картата имаше показана пътека към Кралимаркова дупка, само че разминаването между картата и действителността беше сериозно още по пътя. Шогуна забеляза някаква пролука в шубрака вляво и хукна напред, така че останалите, искаме, неискаме, поехме след него.
На моменти сякаш изглеждаше, че следваме пътека, но общо взето, такава нямаше.
 Въпреки всичко нарисуваното на картата ни служеше за ориентир. Следвахме близката река известно време, след това сврънахме стръмно по склона.
Докато излезем над гората.
След което продължихме по тревистото ребро.
И след няколко стръмни и не толкова стръмни изкачвания достигнахме Кралимаркова дупка.
Наистина ефектен скален мост.
Шогуна е доволен.
Гледки в обратна посока.
Последва ново кратко изкачване, след което се озовахме на билото.
Тези коне решиха, че има нещо интересно в нас и се понесоха насреща.
Кралимаркова дупка, снимана от разстояние.
Според прогнозата трябваше да вали следобеда, но на този етап ни се разминаваше. Продължихме по билото.
Мъглата ограничаваше видимостта, но пък правеше гледките интерсни.
Нейде пред нас трябваше да е Амбарица, но така и не я видяхме. Стигнахме до подсичащата пътека х.Амбарица - х.Добрила и завихме по нея.
След известно спускане и криволичене се добрахме до хижа Добрила, тъкмо преди да завали.
А в хижата купон и кой каквото си иска.
По план на следвашия ден трябваше да се качим поне на Купена. Поглеждайки на сутринта през прозорците на хижата обаче, видяхме гората, която се люшкаше с вятъра. Представихме си какво ще е нагоре по откритите склонове. Това охлади намеренията ни. Решихме да се върнем отново по подсичащата пътека към х.Амбарица. Единствено Вальо не можа да се прежали  и реши да продължи сам към върха.
Не бях минавал дотогава по тази пътека. Хареса ми.
Мъглата подсилваше визуалните ефекти.
Наближавайки хижа Амбарица, видяхме Вальо седнал унило на пейките отпред. Нямало бира, хижата била заключена.
Новината за бирата беше тежък удар. Разположихме се и ние, хапвайки и пийвайки на кой каквото му е останало. Скоро след това на отсрещния склон се появи хижарката и се спусна на бегом. Обясни, че тъй като никой не се появил до обед, тя предположила, че няма и да има хора и мръднала до гората за гъби. Раздаде бири и всичко си дойде на мястото. :-)
Скоро след това Ферди Мръвката хукна надолу по най-късия път, че го чакаха и други задължения същия ден (рожден ден на дядо му). Шогуна и Росен също обявиха, че бързат и се понесоха след него.
- Интересно къде са се разбързали? - зачуди се Свилен, шофьорът в тяхната кола.
Получихме детайлни разяснения от хижарката за пряката пътека към Яворова лъка и решихме да я проучим. Има я в приложения трак.




Линк към всички стимки.
Линк към GPS трака.





сряда, 9 октомври 2013 г.

Špik / Шпик (Словения) - 2472

Шпик, сниман от съседния му Липница (Lipnica, 2418).
Попаднахме на Шпик случайно. Бяхме в края на пътуването, оставаше ни само един ден, който можехме да използваме за планина и всъщност той беше предвиден за Монтаз. Заради лошата прогноза, голямата денивелация, трудния терен и 60 метровата (почти отвесна) стълба, опитът в онази посока не изглеждаше примамлив. Предната вечер, хапвайки и пийвайки под навеса на "Дъждовния къмпинг" (http://www.alpenfreude.at/en/camping-engl.html  - иначе страхотен, евтин къмпинг, само дето и при второто ни посещение, пак валя), се възползвахме  от безплатния интернет, за да поразгледаме пред Гугъл ърт съседните планини. И тогава Шпик щтръкна на 3д-то.
Четейки в summitpost.org разбираме, че Шпик имал 1000 метрова северна стена, но не така забележителна южна, откъдето комфортно се качвала пътеката. На горната снимка се вижда именно тази южна стена. При този изглед и ние вдигахме вежди и се почесвахме, чудейки се как изобщо сме издрапали до горе.
И така, ставане в 6, тръгване в 7.
Прехвърлихме се от Австрия в Словения, минахме през Кранска гора (Kranjska Gora), където хванахме отбивката за Бовец(Bovec), закатерихме се нагоре по планинския път докато не оставихме колите на едно уширение. Бяхме набрали хубава височина, която обаче се оказа, че трябва да спуснем по черен път към близката река.
Междувременно бъркайки в чантата на фотото за първата снима установих, че съм забравил да сменя ръчния, ултраширок, 14 мм, Самянг, който бях надянал, за да си играя по улиците на Залцбург. Ако хората в някои от снимките ви се видят криви в краищата - това е причината.

Реката се оказа едно сухо и широко каменно корито.
Следвахме намерения в интернет трак, който пресече коритото и хвана из храстите на отсрещния склон. Попутахме се, докато излезем на маркировката.
Пътеката хвана стръмно и безцеремонно нагоре.
Гледките започнаха да се откриват.
Склонът, по който се качваше пътеката беше от онези, за които, гледайки ги отдалече изобщо не можеш да преположиш, че са проходими. Често се натъквахме на метални въжета и спъпала, с помощта на които преодолявахме по-трудните изкатервания.
Добре че клекът скриваше отвесите наоколо, та се връвеше горе долу спокойно.
Нейде в тази посока бe Мангарт.
Вече в края на гората. Шпик би трябвало да е най-високо стърчащото.
Настилката започна да става ронлива.
И скоро след това се озовахме сред движещи се и трудни за напредване сипеи.
Които от своя страна ставаха все по-стръмни.
Общо взето на такива места психологически не е добре да се замисляш какво би станало, ако заедно с камъните под краката ти започнеш да се свличаш надолу.
Финалното изкачане към върха. Веднага побързах да закопая бира в преспата. Отгоре слизаха група словенци.
Словенците ни подминават, а аз си отдъхвам, защото някои от тях решиха, че ще се пързалят по преспата, докато аз грабнах щеката, застанах над бирата и започнах да крещя и да я размахвам войнствено.
Миро продължава напред. Камъни се търкалят оттук-оттам.
Поглед от финалното изкачване на Шпик. Отзад наднича всяващия страх Шкралатица(Škrlatica, 2740), отпред вдясно е Липница (Lipnica, 2418), през който се върнахме, минавайки преди това по ръбчето към него.
Отново поглед назад, вече почти от върха.
Гледки от Шпик. Удивително панорамен връх се оказа.
 Миро и Митко, отзад Шкралатица.
Част от групата на Шпик. Вальо прояви добродетелност и ми донесе оставените да се студят в преспата долу две бири.
Аз пък си ги пийнах.
Свилен се радва на красивия връх, който се появи сякаш като бонус в края на пътуването.
Щяхме да се връщаме по друг маршрут. Разминавайки се със словенците по-рано, ги бях попитал за него, тъй като те така се бяха качили. Отговориха ми, че нямало опасни участъци, освен 15 метра катерене на едно място. Хм, не звучеше много успокояващо.

Вече сме подминали ръбчето и сме почти на Липница. Гледката към Шпик е стряскаща.
 И не само към него.
Отчитаме се и на Липница.
Поглед натам, откъде се качихме.
И натам, откъдето ще слизаме.
Ръбчето става все по-тясно. Шкралатица отгоре всява респект.
Ето ни на въпросното 15 метрово откатерване. За щастие има осигурително въже
благодарение на което се справяме без проблеми.
И отново доволни физиономии.
Оттук насетне пътеката си бе просто пътека,
макар и стръмна.
Пътеката подсича в по-ниската част от маршрута.
И отново гледки не липсват.
Финалното спускане беше по каменистата долина на поток. Тук станах неволен свидетел на нещо, от което тръпки ме полазиха. Митко и Дочка бяха изпуснали пътеката по-нагоре и в резултат се бяха озовали над един почти отвесен ронляк, по-който някак трябваше да се спуснат.
В началото не ги видях, чух само шума от непрестанно срутващите се камъни. Тогава изникна Митко, който разхождаше ронляка напред -назад в търсене на път. Всичко върху което стъпеше или до което се докоснеше политаше надолу. Това обаче него сякаш ни най-малко не го смущаваше и той се въртеше насам-натам. Изобщо не исках и да гледам.
"Иска да провери доколко е гумен" - поясни по-късно Дочка.




Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.