вторник, 20 ноември 2012 г.

Към Албутин от запад

Идеята беше хубава. Някъде между Ощава и Сенокос (Пенков чарк), нaвътре в планината се отделя път. Видях го на картата. Също лятото бях подучул от месните в Сенокос, че нaгоре се качвал асфалтов път, но дали ставаше дума за същия - не беше ясно. По въпросния път трябваше да стигнем още около 5 км нагоре, на височина 1200 м. Не хранехме големи надежди да е проходим за ниска кола. В най-лошия случай пътят ни щеше да се увеличи с 5 км и около 300 метра денивелация.
След като оставим колата трябваше да продължим по Мочуришка река с идея в самото подножие на Албутин на прехвърлим билото вдясно, за да излезем от южната му страна, където не е така плътно клекясал. В началото трябва да имаше черни пътища, след това гората изглеждаше плътна, никак не беше ясно как ще стане. Около 1500 метра денивелация. Говорих с Дидо, той препоръча да се пробваме от х.Загаза и да не рискуваме да се забутаме в пиринските шубраци без предварително разучаване на пътеките.. За съжаление и Загаза не изглеждаше добра опция, заради безумния километраж след Върбите.
След Албутин трябваше да спим на х. Яворов и на следващия ден покрай Даутово езеро, превала над него и отново неясно спускане без пътека първо към Невързумското дере и след това по него към колата. Ето така:


В крайна сметка една хубава събота сутрин, тръгнахме. След като се отклонихме от дефилето, минахме през Стара Кресна, разклона за Ощава, пътят стана ужасен. Стигнаме и разклона за Пенков чарк (П.Чарк), завихме и нещата отидоха  на още по-зле. Започнахме да се оглеждаме за някое уширение край пътя, за да оставим колата. След по-малко от километър от разклона обаче, пътят изведнъж стана идеален. И така до набелязаната стартова точка. Чак да не повярва човек. Пристигнахме доволно нахилени.
Поехме нагоре по черен път. На разклоните хващахме тези, които следват нaшата посока, в резултат на което на няколко пъти се оказвахме задънени в нищото, но късметлийски успявахме да пресечем шубрака до друг, подходящ път.


Разминахме се с един горски, който хапваше чушки и домати на предния капак на нивата си. Каза ни, че от тук нямало качване към Албутин.
В един момент обаче, черните пътища свършиха. Играта позагрубя.


Но не задълго. Скоро излязохме на някакво сечище, пресечено от пътека с импровизирана синя марка. Хванахме нея. Много скоро след това я загубихме. За щастие все се напъхвахме в сравнително лесни за преминаване участъци на гората и постепенно набирахме височина без да бедстваме.


И така докато излезем на билото на около 2100 метра, откъдето качването към Албутин(2688) бе сравнително ясно. Отдъхнахме си, вече две от големите въпросителни по маршрута бяха отпаднали.


Ясно, ясно, ама не изпуснахме възможността да се защураме в клека малко след като ни се изпречи на пътя. Погазихме си клек около 50 метра и нещеш ли, излязохме на кафявата маркировка х.Загаза - Албутин. Хубава, наскоро прорязвана пътека.
Към 15,30 вече бяхме почти на Албутин. Бяха плъзнали мъгляци.


Чакахме повече от час и половина залеза горе, криейки се на завет от ледения вятър. Но пък и залезът бе пълна лудница.


На следващия ден се придвижихме по план до превала над Даутово езеро.


Езерото много, много го нямаше.


Преди да поемем към неизвестното мръднахме до Каменишки, за да поснимаме.


А пък ето това ни чакаше:


Малко по малко заслизахме.


Влизайки в гората сякаш намерихме някаква стара и лесна за загубване пътека. Загубихме я лесно. Иглолистната гора беше много приятна за слизане без пътека обаче. По надолу стана малко по-хард, криволичихме на едно, две места, но в крайна сметка успяхме да се доберем до Невързумското дере. По него хванахме отново стара, но широка и видима пътека. Наклонът тук вече не беше така голям. Имах чувството, че се разхождам в парка.


Имаше и мостове.


И накрая, когато вече смятахме, че сме стигнали, край едно водохващане се изправихме пред по-трудно прескачане на реката. Няма да е приятно да се озовеш тук напролет.


Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака

петък, 9 ноември 2012 г.

Румъния - Молдовяно

Върнахме се от Алпити, а ето че се зададоха четирите почивни дни в началото на септември. Нямаше време за подготовка. Аз си бях предварително наумил Румъния, макар не точно това място, където бях ходил преди.
Обади се Ники (познат също като ferdi_mruvkata), за да каже, че с голяма група тръгва към Бълеа лак. Това общо взето реши проблема с избора на точна дестинация.
Румънската идея беше допаднала и на Вальо, който обаче беше под въпрос до последния момент заради тежка контузия, резултат от лошо падане ... по стълбите в замъка в словенския Блед.
В крайна сметка една хубава, късна сряда вечер потеглихме - Вальо, Ели и аз. Щяхме да се пресрещаме с бандата на Ферди по пътя.
Първата нощ, това което беше останало от нея, спахме в храсталака над пещерата Орлова чука, малко под Русе.
На следващата сутрин се събрахме с другите 3 български коли в Русе, но общо взето колкото да минем границата. След това останалите продължиха към Букорещ, ние хванахме директно към целта - Трансфагарашкия път и езерото Бълеа.
Въпреки многообещаващите прогнози край Бълеа лак пристигнахме в дъжд;


Оказа се, че е забранено да се опъват палатки край езерото и че следят за това. Наложи се да се върнем няколко километра обратно по пътя, за да нощуваме.


С новия ден времето не бързаше да се оправя, мъглите криеха гледките, но не валеше. Групата на Ферди бяха спали в една от къщурките на Салвемонт горе край езерото.  Източиха се в дълга върволица в посока Негою.
Ние пък тръгнахме към първенеца Молдовяно.


Въпреки че разликата във височината между Бълеа лак и Молдовяно е едва 500 метра, още в началото стана ясно, че пътят ще е тежък. Непрестанно се набира и губи сериозно височина. В крайна сметка отчетохме към 2700 метра сумарно качване и близо 27 километра в двете посоки.


В началото не си давахме много зор.


А и времето започна да се оправя.


Подминахме първия разклон за х. Подрагу. Ние продължихме по билото. Последваха няколко участъка с осигурителни въжета и синджири.


Самото било хич не щадеше силите.


Нейде в средата на пътя се прехвърля хубавия връх Mircii (Мирчо). Психологически е повратна точка - слизането след него е брутално.


Тук някъде си дадохме сметка, че както го караме, доникъде няма да стигнем. Решихме да се разделим, Ели да ни изчака на хижа Подрагу, ние с Вальо да действаме на тъгъдък оттук насетне, естествено с идеята да се откажем ако времето напредне много.
Ето я хижата Подрагу и езерото:


Последвалият участък не предложи чак дотам брутално прахосване на денивелация, сравнен с предходния терен обаче.


С доста сериозно темпо излязохме под Молдовяно.


И се качихме.


И връщането до хижата пак на бегом. Аз избързах, за да взема бири и да извикам Ели, за да не се налага да слизаме всички до долу.


Пийнахме бирите и някъде час преди да се стъмни поехме по обратния път. Т.е. не по обратния, защото на връщане решихме да тръгнем по подсичащата пътека, което не се оказа добра идея обаче. Нямаше как да знаем, че слизанията и качаванията там са още по-безумни.
След като прехвърлихме първия от поредицата баири, се разминахме с двама немци, които ни казаха, че ни оставали 5 часа до езерото. Вече бе почти тъмно ...

Линк към вскички снимки
Линк към GPS трака.