понеделник, 28 февруари 2022 г.

Ворвору

Травел терапията не винаги работи с пълна сила, но като цяло - работи. 


През нощта спря да вали и духа, даже като ставах се виждаха звезди. Вътре беше 10-11 градуса, което обяснява, че ентусиазма ми да изляза да тичам сутринта, както бях решил, не беше на ниво. След като пуснах печката се пооправи.


Теренът хич не беше равен, след реката рязко нагоре, после рязко надолу към брега на морето. Но ето че напук на очакваното и слънце се опитваше да се покаже.


Всичко беше свежо и зелено.


Някъде към средата започна да ме опъва коляното. Не съм лекар, но според мен беше IT BS-a (това е някаква болест по айти-тата). Трябва да наблегна на разпъването.

Към края сериозно се усили. Ако бях по-умен щях да спра, но се инатех да завърша. 

Ето го брода, който ме бе спрял предния ден.

Отдавна беше спряло да вали. Не мисля че друго освен по-сериозни джипки минаваха от тука. По-късно през деня един багер дойде и нещо рина там.

Ето го и ПЕжо, 


скрит в мистичната гора.


За след работа си бях набелязал да се преместя във Ворвору, отново едно място с много пет звезди в рейтинга.

Заредих на 1.59 евра, особено доволен, защото не бях виждал преди това под 1.62. След три завоя, за да ме попари изскочи 1.38.


Работата и с този паркфорнайт изглеждаше на провал, защото пътят към плажа беше отнесен от дъждовете. Пробвах някакви заобиколни подходи и почти успях. Не беше невъзможно да стигна и до самия финал, но имаше едно кофти препятствие. Абе ... Останах на широк, равен паркин в храстите, 



а след храстите - гледка към Атон.


И понеже изпитвах силна нужда да се усамотя, тръгнах по плажа. То пък излязоха едни много интересни скали, явно мек камък, обратотен от водата.


И след тях още.



Досрамя ме, не беше тук мястото. Всеки си има някакви скруполи.


А пък това е, където според целта трябваше да паркирам.


Е вярно с повече гледки, но то пък в тоя студ, а и като се стъмни ...

 

Разходих се и нагоре към вилната зона.

Според гугъла името, с което са отбелязани тези улички е Кариди.

Аз пък съм на  Паралия Кариди.

И да не забравя следата на ПЕжо. Само 50-на км днеска, но пък си ги подслаждах.




неделя, 27 февруари 2022 г.

Към 300 излязоха

 Има нещо сладко в това да отлагаш тръгването макар че нищо вече не те задържа.

Тръгнах най-накрая. Валеше си, но километър след километър дъждът се засилваше. Бях му казал традиционно на гугълмапса да избягва таксите. Изходът от магистралата след Кавала, където според навигацията трябваше да се евакуирам се оказа затворен. На следващия ме чакаше патарина 😀 Но пък заради това минах през един интересен, рязък проход, ето този:

В горната част термометърът показваше 5 градуса и сякаш снежинки започнаха да се лепят на предното стъкло.
Всъщност ето я и картата на цялото придвижване. Линк към трака.

Отказах се от Астровалта най-вече заради коментарите в паркфорнайт за разбити бусове и крадци.
От паркфорнайт си набелязах място в Йерисос. Оказа се на пристанището, отворено към морете. Духаше наистина брутално, ПЕжо се клатеше.
Продължих надолу по ръкава на Атон. Атон не беше дружелюбен атол (at all). Стигнах до Урануполи и след него по един полу черен път. Не ставаше и там.
Тръгнах обратно. Скоро щеше да се стъмни. Трябваше да е нещо на западните склонове заради вятъра. Плажът Девилики беше на 20 и няколко километра, но отговаряше на условието и 
също куп петици имаше като рейтинг. Газ натам!
Разклонът е в Гумати, има табела 7 км. Следва спускане до реката, която беше придошла  и нямаше мост, само циментиран брод.

Сега съм встрани от брода между дърветата. Цялото пътуване надувах парното на макс, за да се отвърне вътре, но вече започва да изстива. Ще остана тук през нощта. Ако интернеда позволи, може и да работя утре от тук, иначе ще трябва рано и спешно да търся по-добър обхват.


Нагрезнало е лошо време

 На първо време следата на ПЕжо от вчера. 


За днес прогнозите бяха съвсем различни и още от вечерта задуха силно. Очакваше се по обяд да почне да вали и да не спре с дни. Температурите също да паднат между 10 и 0.

Пробвах да тичам (към близкото село Мандра, някъде 7 км отиване и връщане). Всъщност на мястото където съм има табела "Плажът на Мандра".  После тръгнах с колелото да се разходя малко преди да е заваляло.  Вятърът развяваше пелени от пясък по крайбрежната улица. Мното скоро заваля, а връщането беше грубо в бруталния настрещен вятър. За първи път видях птица, която въпреки усилията си се движи назад от посоката, в която се опитва.

После спря да вали. Малко пране,


малко простиране.

Сушенето на прането е проблем при лошо време и по-ниски температури. Сигурно ще лашкам простора в бянята поне докато спре да вали.

Планът е да се придвижа след Кавала, може би Астровалта или пък чак към Атон. Зависи какво място ще си харесам. Утре е работен ден, така че ще трябва да има и хубав обхват.


събота, 26 февруари 2022 г.

Отново на шосе онтово нагоре

 Стана хубаво каране. Възвишенията наоколо бяха остри и живописни. Коли почти нямаше.


Самотраки пък симулираше някаква ангелска откъснатост, както ги рисуват.


Близкото до камппойнта село беше Петрота. Самото село нямаше много къщи, но скалите над него бяха интересни.


Финалното изкачване както сметнах, трябва да беше нещо като Кашана, грубо 500 денивелация за около 7 км. Но започна с изненада - военен обект и бариера. Вдясно от бариерата тръгваше черен път. Повъртях се, оглеждайки някой няма ли да ме подгони и се шмугнах по черния път. Имаше камери, най-много щях да загазя. След 50 метра прегазих напряко, носейки колелото и се върнах на оригиналния асфалт.


Малко след това се чу бръмченето на хеликоптер. Въх! Викам си дай ще се правя, че тренирам и гааз! Ама така и не се появи.


Имаше известни колебания докъде да продължавам нагоре и дали не си подритвам късмета.


В един момент обърнах, но после съжалих и пак обратно нагоре.


Като цяло си беше изкачване за ценители, панорами, тез хубави серпентини....


На връщане си бях набелязал да 'фана шорткъта (по-касака) по един черен път, но нещеш ли точно на разклона изкочи грък с пикап. Събираше ловджийски кучета. Започна да ме разубеждава - за Комотини карай по асфалта, вика. Но аз не отивам в Комотини. Къде отиваш? Брех сега, минаваме на философски теми. Аз може и да не знам къде отивам, но знам откъде искам да мина! Видя че няма да се оправи и се обади на приятел с английски. Даде ми телефона. Ти защо искаш да минеш по маунтин роуд? Ми защото съм с маунтин байк, префасонирах аз гравела, но той така или иначе нямаше как да види. Аха, кандиса. 6 километра е до следващото село, там гледай табелите.


Пътят беше много приятен за спускане, дори и с гравела. Изобщо целият район е благодат за колоездене.


Но след селото не гледах табелите и позагазих. Пътищата на картите не бяха в действителност пътища, а калища. Връщах се на няколко пъти, докато напипам правилния.


Французите ги нямаше, както и немските байкпак колоездачи, който спаха в отсрещния двор.


Тръгнахме с ПЕжо. Имаше и перипетии, паднал мост.


Но какво са за ПЕжо 6-7 км по черно!!1

Но отново перипетии (перипетия е от гръцки, значи приключение 😀) с мястото за нощувка от паркфорнайт. Точката беше до параклис на брега, до който се стигаше по стръмен  на места и пясъчлив черен път. Не ми се видя ОК, още повече предвид дъждовете от прогнозите и давах на заден. Бах минал преди това покрай мястото на снимката и което в крайна сметка избрах.



Следата на ПЕжо

 Ето това е записаната следа (червената крива). Непрестанни завои и нагоре надолу. Караше се бавно. Незнам какви са алтернативите, но тази ми хареса.


Ето и линк към GPX файла.

Та сега съм край морето. Слънцето грее. Пия кафе и чакам да се вдигнат температурите, за да направя обиколка с колелото. Хвърлил съм око на връхчето вляво, близо 700 метра според картата. Изчислих, че трябва да е към 30 км в едната посока, ако го заобиколя по пътя и се кача от запад, където е даден път. Освен ако не ми хрумне някой шорткът между другото.

петък, 25 февруари 2022 г.

Нов проект

 И идва време да обявя както е модерно да се казва: "Започвам нов проект"!

Нов? - колко да е нов, същата идея ми се въртеше в главата по нова година, когато рязко влошиха ковид мерките и идеята увисна (всъщност за късмет, защото пътуването до Турция определено си заслужаваше).

Та идеята е да се направи проточваща се неопределено във времето обиколка на Гърция с тръгване по източното крайбрежие и стигане до Игуменица. Какви са условията? Хм, напъвам се да мисля и установявам, че единственото ясно условие е  нещата да се случват. Къде ще спя, колко километра и дали ще пътувам ще се решава ден за ден или по-конкретно - от сега за след малко. Дали нестигането до Игуменица ще се приема за провал? Ооо не, това ще е чудесна възможност да се върна и да пробвам отново. 😀 Дали трябва да се придържам плътно до крайбрежието? Може би ще е добре. Времето и прогназата за времето също ще е определящ фактор, всъщност в основата на всичко лежи бягство от зимата.

Яко! Вече започна, но нямам търпение да започне!

Събудих се с туптящо сърце рано рано на паркинга край гробницата на Мезек. Студено беше, чудех се дали тези ясни удари на сърцето ми не означават високо кръвно. Пуснах печката да поработи, после пак съм заспал. Излязох изпод завивките чак след седем. Циганите дойдоха с колите и впрегнаха пасящите коне в оставените миналата вечер каруци малко преди слънцето да се покаже зад хълма. За разлика от предния ден, небето беше ясно.

Докато чаках кафеварката да изстине, за да я прибера, реших да струпам документите за минаване на границата на едно място. Приключението или травел терапията започваше. Всички ние сме пациенти, някои просто по-малко го осъзнават.

Тогава видях, че гражданската на ПЕжо е изтекла в началото на месеца. Бях карал последните седмици без.

Нямах друг избор, освен да намеря застрахователи в Свиленград и да отида да подновя полицата.


 Казаха ми, че не мога да платя с карта, да отида до банкомата до чейндж бюрото. В чейндж бюрото смених турски лири. Това внесе смут в душата ми, явяваха се нови възможности. Свиленград е между две граници.


Гръцкият граничар ми сканира ПЛФ и ваксинацията с таблет. После дойдеха двама да разглеждат ПЕжо, който между другото и на българската граница направи впечатление. Или просто хората скучаеха.


Пътуването беше сложно. Задавах на гугъла малки отсечки, за да не го оставям да ме води по главните пътища.


Сетих се да пусна и ГПС, за да траквам пътя. Нямаше за къде да бързам. Времето беше чудесно.


Нейде там отзад беше българската граница. Бяхме ходили предната година с Хайманите по тези връхчета. Или пък беше по-предната.

Бях избрал билен път. ПЕжо набра височина и гпс-ът за дълго показваше около 900 надморска. Пълних вода на горска чешма. После се показаха перките.


И още много перки.

След това се спуснах в Александро(у)поли(с). Гугъла непрекъснато ме съветваше от къде да мина за по-бързо, но доводите му не хващаха дикиш. (международен израз между токова много граници).

 И ето го и розовото. Разминах много разцъфнали дървета.

Мястото за преспиване бях взел от паркфорнайт. Беше с много висок рейтинг, въпреки че се караше няколко километра по черен път.
Наближих, слязох да огледам подхода надолу, затичах се, но

вече беше с друг. (че и още един има пред него) Тия хора уред ли са, февруари?!!1

По-нагоре беше заложено друго място. Тръгнах пеша, за да разгледам първо и да не лашкам ПЕжо по чакъла. Намерих и второто мясно, и ... "какво става тука бе??"


Напасс!!1

Скитах се нагоре надолу. Намерих още по-нагоре не лощо място, но в шубрака и без никаква гледка.


Пуснах дрона да оглежда. Ей го врагът на фона на Самотраки в далечината.


И бяха свършили интернеда, освен другото.

Продължих да обикалям, недоволен. Разминах се с грък с джипка, който ми се ухили и вдигна палец. Дружелюбни хора. Минах напряко през храстите по козя пътека. Гръцките храсти не са просто храсти, те са бодли, болезнено беше. След километър-два стигнах нещо като вилна зона. На паркфорнайт имаше друга точка точно след нея. Реших да се преместя, ако точката не ставаше, щях просто да се паркирам на улицата до плажа. Все пак щеше да е повече гледката.

Точката беше голям паркинг и на него кемпер. Регистрация ми се видя СА, решех че е софийски. После се оказа, че са французи.

Паркирах се след тях. На Самотраки имаше сняг.


 Тасос каза чао