четвъртък, 26 септември 2013 г.

Дахштайн /Dachstein (2995)

След Канин идеята беше да преспим втора пиратска нощ край Лаго дел Предил и според първоначалния план на следващия ден да се качим на Монтаз. Прогнозата за времето не беше добра обаче, затова решихме да разместим програмата така щото пътуването да се падне в дъждовния ден.
Не лоша идея, но ето че край колите се оказахме в 8 вечерта, тъкмо когато отиваше на стъмване. Трябваше да решаваме бързо какво точно ще правим. Намерих на ГПС-а къмпинг малко след границата с Австрия, Миро се обади в България, след което му върнаха обаждането с телефона на въпросния къмпинг. Обещаха да ни изчакат и подпалихме натам. Дъждът чакаше да тръгнем и се изсипа хубав порой по пътя.
Кръстихме къмпинга "Дъждовния къмпинг", защото валя през цялата нощ, че и на сутринта, когато продължихме пътя към изходната позиция за Дахштайн.
Въпросната изходна позиция бяха езерата Гозау (Gosauseen), няколко километра над градчето Гозау. Пристигнахме на паркинга преди първото към 4 следобяд. Тук бе и първата изненада, нямаше как да продължим с колите, а изходната точка, която бях набелязал бе цели 7 км по-нагоре, край третото езеро. И без друго беше достатъчно късно, а ето, че пътя ни се удължаваше и то не с малко.
Този ден трябваше да стигнем до хижата Адамек (Adamekhütte), ще рече към 1300 метра качване. Тръгнахме.
Разни атракции за туристи по черния път край езерата.
И постройки, пак там.
С доста прилично темпо, но затова пък с едва 300 качени метра за тези 7 километра, се добрахме до третото, най-високо езеро.
От тук насетне бе само нагоре и то стръмно.
За късмет тръгналия с валежи ден се смили над нас и в края му бродихме само в облаци и мъгла, но без дъжд.
Бяхме се проточили по трасето. Към 9 вечерта и последните се добраха до хижата.
Хижата иначе бе чудна, само дето трябваше да се разделим с по 31 евра за нощувката (25 нощувка + еко такси + туристически такси + наем на чершафи). Бирата - 4 евра.
Както си му е рада - ставане в 6, тръгване в 7.
Ама хич не ми се ставаше тази сутрин. Будех се често през нощта, гледах си часовника и ми прималяваше, смятайки колко малко часове остават до сутринта.
Отред пред хижата беше студ, но гледките донякъде го компенсираха. Първи изглед на Дахштайн (вляво, отгоре се белее кръста)
Поглед надолу, откъдето дойдохме по тъмно предната вечер.
Хижата.
С малко закъснение към 7 и 15 тръгваме.
Качването до върха от Хижата е към 800 метра. В началото се върви по ронляк.
По-нагоре по гладки скали.
Започват да се появяват и преспи. Един участък с осигурително въже.
Вальо получава "бърза помощ", след като си разрани ръката на въжето.
Ето този австриец вървеше горе-долу с нас. Качваше се към върха за трети път. Каза че снега тази година се бил отдръпнал много и било далеч по-лесно в сравнение с предни години. Намаше нито котки, нито друг вид осигуровки. В крайна слетка се уплаши на заледено-занежената ферата преди върха и се върна, обяснявайки че "рисковете не са оправдани".
Дръж се Дахштайн, връхлитаме!
Стигнахме до ледника и сложихме котките.
Последва стръмно изкачване.
Хижата Адамек се показва в мъглата, която е останала под нас.
За щастие пътеката пресече ледника встрани от цепнатините в него, така че дори не се наложи да се връзваме.
Самото излизане към върха трябваше да бъде по виа ферата по западния ръб - "easiest way", както казваха предварителните проучвания. Което не означаваше, че ще бъде easy обаче.
До фератата се излиза по стръмен улей в основата й.
Както беше и според прогнозата, дъждовете от предния ден тук баха паднали във формата на сняг. Новият сняг беше към 10-15 см. Скалите и въжето на фератата бяха позатрупани и заледени. Нямаше да е така лесно. Митко и Дочка тръгнаха напред с котките. Останалите предпочетохме да ги свалим и да разчитаме само на осугуровките за металното въже.
Прибрах дълбоко фотото в ранмицата. Следващите снимки са на Миро.
Поглед надолу по изминатия път.
Нямах желание и да поглеждам от другата страна на реброто, където отвеса е стотици метри.
И ей ме на върха.
Ей го и Миро.
Горе беше тясно, а народ прииждаше не само по нашия път, така че се завъртях съвсем замалко и слязох в началото на фератата.
Самото начало на въжето. Допреди час беше покрито със сняг, сега вече снегът е поразчистен от преминалите групи.
Митко и Дочка.
Миро се спуска по скалите.
Пристига и Славейко.
Краси нехае по психарските участъци, както обикновено.
Петя на последното стръмно спускане в края на фератата.
Ели надзърва зад ръба към отвесите от юг. В дъното се забелязва лифтената станция(Dachstein Gletscherbahn).
И едно филмче със спускането на Вальо.


Вече обратно при хижата. Пристигат провизиите, в случая - бирата.
Adamekhütte на изпроводяк.
Гледки към езерата Гозау на слизане.
И отново безкрайните серпентини на безкрайното слизане (над 2000 мерта този ден).
И гледки от черния път край езерата.
Не само Проклетие си има Кранфили, ей ги и тук.



Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.


петък, 13 септември 2013 г.

Канин (Visoki Kanin/Monte Canin, 2587)

Канин беше следващият граничен връх след Мангарт. Двата върха са сравнително близо един от друг, проблемът бе в намирането на къмпинг в района. Най-близкият открит беше в Бовец, т.е. около 30 км отклонение, но от другата страна на планината. Затова прибегнахме към "пиратско" преспиване край Лаго дел Предил.
За другия ден, което стана обичайно за това пътуване: "ставане в 6, тръгване в 7".
Част от багажа, преди да се напъха по колите.
Първи поглед от подножието на скаляците под Канин и изходния пункт на ходенето: Села Невеа.
Села Невеа е около 1100 метра, Канин близо 2600. Първоначално смятахме да се качим изцяло пеша, но предложението да спестим с лифта качването на първоначалните стръмнини беше единодушно прието.
Rifugio Gilberti, край горната станция на лифта.
От тук започна ходенето. Ето част от групата по серпентините, отзад хижата и станцията на лифта.
Jôf di Montasio / Montaž (2754м) - вторият по височина връх в Юлийските алпи.
На превала след първото голямо стръмно излязохме на полуразрушена постройка и тунел в скалите. Имаше вид да е била гранична или военна.
По-натам продължихме по пътека, подсилвана на места и според мен не случайно озовала се там.
На мен ми приличаше на граничарски маршрут.
Един разклон на пътеката. Ние сме нагоре. Стената на Високи Канин се вижда.
Групата по стръмния сипей.
Отново поглед към ефектно изглеждащия Монтаз (или Монтаж?).
И поглед към снежните участъци, които ни предстои да пресечем, за да се доберем до скалите, по които започва виа фератата.
С приближение към началото на фератата.
Слагаме котки преди да подхванем фирнования склон.
И действаме
Финалният участък преди скалите беше доста стръмен. Там си прибрах фотото в раницата и го извадих чак горе. Следващите няколко снимки са на Вальо.

Преспата в подножието на фератата.
На пръв поглед фератата не изглеждаше трудна, но още отдолу забелязахме избързалия напред Славейко да стои подозрително дълго на едно място, като ту повдигаше единия крак, ту другия .. Започна да ни просветва, че не е добре работата.
В самото начало скалата беше гладка, без удобни места за хващане и стъпване, така че в този учатък трябваше да се разчита единствено на мазното и хлъзгаво метално въже.
По-нагоре беше по-добре, но като цяло - психария. Почти всеки камък, за който понечвах да се хвана се клатеше и гласеше да падне.
И групата вече горе на билото. Фератата излиза под тях по склона вляво.
И на върха.
Вальо с дежурната бира на фона на Мали Канин.
Ей ме и мене на една снимка на Ели.
Краси ни записва в тетрадката.
И разни гледки от върха.
Билото, по което ни предстои да минем. В участъка в дъното се подсича отдясно.
Размотаване и изчакване на последните.
И най-сетне тръгваме.
Но се оказа, че мъките за този ден съвсем не са свършили. Предстоящите учатъци не бяха безобидни.
Повечето бяхме свалили седалките.
Но се  оказа, че все така си има въжета и по засукани места по пътеката.
И гледки.
Малко преди да се спуснем към посдичащата пътека.
И самото спускане с поредната доза внимание.
По идея трябваше да заобиколиме дългото ребро и да се спуснем от другата му страна, където бе лифта. Времето напредваше, но сякаш приближавахме до повратната точка и все още имахме шансове да го хванем.
Само че излизайки на първия превал се оказа че има и следващ.
 
А след него и още един.
Най-после излизаме на финалната права преди лифта.
Но го изпуснахме с половин час, така че 800 метровото стръмно спускане за десерт не ни се  размина.




Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.