четвъртък, 18 април 2013 г.

До връх Тумба (Беласица)

До последно не беше ясно къде ще се ходи. Идеята за Тумба ми се въртеше от известно време, но седмица след седмица, така и не се случваше подходящото време. Не че този път в прогнозите беше много по-различно, освен това до последно се сменяха, но ето че мигът на Тумба дойде.
И както се реши, така и се събра голяма група. Тръгнахме три коли.
Уж нямаше да спираме попътно, но все пак не можахме да избегнем пържолите на Воденичката в Долна Градешница.
По идея трябваше да оставим колите край църквата в село Скрът. В селото обаче има една асфалтирана улица и една циментирана донякъде, като втората ни пресрещна със знак "Забранено влизането". Съобразихме се със знака и сбъркахме. Алтернативните пътища по склона си бяха офроуд. (В приложения трак маркирах "правилния" подход от центъра на селото).
От църквата в село Скрът се тръгва по черен път, който дълго подсича в западна посока без да набира особено височина. Има жълта маркировка. И с не особено висока кола може да се продължи при хубаво време известно разстояние по пътя. Плановете ни за връщане обаче, бяха други.
Същият черен път се качва горе на билото и следва цялата му висока част. Денивелацията от Скрът до Тумба е към 1400 метра. Пътеката в голямата си част следва пътя, но има няколко стръмни шорткъти, не всички маркирани.
От предишното ходене си спомнях чешма и пейки на един 180 градусов завой на пътя, тъкмо преди той да излезе на билото. Там смятахме да опънем палатките.
Оказа се, че след 1500 има сняг по усойните северни склонове. Наложи се да търсим друго място за бивак. Напълнихме вода и продължихме към слънчева Гърция.
Опънахме палатките малко след като излязохме на билото.
 Народът се беше поошляпал след изнасянето на теждия багаж до тук, но всички тръгнахме към стърчащия пред нас Тумба.
Както този участък, така и цялото било на Беласица е покрито с отстатъци от окопи, бункери, наблюдателни вишки.
На самия връх се събират трите граници, българската, гръцката и македонската. Озадачаващото е, че малко преди това билото прави една извивка, покрай която нашата територия започва рязко и неестествено да се стеснява и непосредствено преди върха е широка няма и 30 метра. На следващата снимка се виждат двете бразди, отделящи ни от съседките.
А пък горе на върха - залез.
И ние снимаме ли, снимаме.
Подухваше, та подветрената страна на пирамидата беше на почит.
Слязохме към палатките по тъмно, както си е реда. Там най-изморените се скриха на топло в чувалите, останалите захванаха подготовката на купона.
И хахо-хихи, пийване, хапване.
Пак стана  посред нощ.
По-късно вятърът се усили. Както се оказа на сутринта, някои палатки бяха бедствали дори.
Успях да се събудя преди да се разведели, но дълго се борих с нежеланието да се измъкна от чувала. Все пак изпълзях преди часа на изгрева. Но такъв нямаше. Вятърът все така си духаше.
След дългата процедура на събирането на багажа, закусването зад едно възвишение и пиенето на кафе, тръгнахме по билото на изток.
Тумба остана зад нас.
Даваха го да вали този ден и то сякаш наистина валеше нейде околовръз. Позабързахме крачката във вятъра. Преди да започне изкачването към Лозен, трябваше да се отклоним вляво и да започнем постепенно да слизаме. Направихме почивка за слагане на гети, че имаше доста сняг по северните склонове.
Подсякохме без проблем, след което се спуснахме към местността Овчарника.
След това пътеката влезе в гората и се втурна стръмно надолу. Хич не беше приятно за колената с тежките раници.
Малко преди село Ключ се отклонихме от маркировката и свърнахме към Скрът.
Край колите, докато си стягахме багажа, се появи гранична полиция.  Малко странно, преположихме, че някой е подал сигнал. Записаха ни и ни предупредиха следващия път да се обадим предварително на КПП Златарево, за да не се наложи да ни гонят и да попаднем в неприятна ситуация.
И после при Вальо Янкиша в Самоилово. Малей, нека ни е зле ...






Линк към вскички снимки.
Линк към GPS трака (село Скрът - Тумба - м.Овчарника).


четвъртък, 11 април 2013 г.

Мазалат (РД Мая Къркаличева)

Започна се с дълго, но пък с добро настоение пътуване през Севлиево до Лъгът. Попътно спирахме за бърза закуска с пържолки преди Български извор. После да заредим бира в Стоките.
Докато пътувахме няколко пъти се чухме с колата на Славейко, които бяха тръгнали по-късно. Накрая успяхме да се съберем на Лъгът, но колкото да хванем по различни маршрути.
Идеята ни беше да се качим по едно ребро, което излиза директно на Куртбашица(Вълча глава), малко над хижа Мазалат.
Първоначално вървяхме по широк подсичащ път, но не издърждахме докрай и свърнахме напряко по един дърварски, който изглеждаше подходящ в началото. После изчезна и пристъпихме към лек глиганинг.
По-късно и по-високо пак излязохме на първия път. Дотам почти навсякъде се водеше сеч.
Пътят свърши край местността Ганьова локва. Минахме покрай много повалени от вятъра дървета.
Подсякохме Ганьов чукар.
След което хапнахме и пийнахме.
И там нейде се натъкнахме на стара, трудно различима маркировка. Пътеката също почти не личеше. Следвахме я известно време, след което тя даде вид, че ще подсича към хижа Мазалат. Тогава я оставихме и продължихме по реброто.
С наближаване на билото започнаха да се появяват парчета сняг. С тях и минзухарите.
В последния участък преди билната пътека, направо се наложи да газим сняг. След пътеката по едни хвойнаци се качихме на Куртбашица.
И там Тони хукна към Пеещите скали.
Вальо към хижата.
А останалите зачакахме да видим какво ще излезе от залеза.
Първоначално излизаха разни цветни петна, след тях светкавици, но когато дойде ред на дъжда и градушката решихме да се спасяваме.
По-късно, докато опъвах палатката, пробвах нещо като нощни снимки, но след поредица неуспешни по разни причини опита, се отказах.
За рождения ден Мая се беше подготвила и готвеше много надъхано и отговорно. Получи се хубав купон. Рядко съм виждал толкова добър самодеен ансамбъл (звукът доста куца в клипчето).



На другия ден си го даваха сериозни валежи - за разнообразие тази година. Но сутринта ръсеше само от мъглата.
Палатковият лагер от една палатка. Останалите бяха по-близо до хижата.

Но си лечеше, че дъждът няма да се забави много, така че се изнесохме по най-късия път надолу.



Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака (Лъгът - Куртбашица - хижа Мазалат).



четвъртък, 4 април 2013 г.

Около язовир Кърдждали

И тъй, поредната събота и неделя с прогнози за лошо време тази година (още една не е имало с два хубави дни). Към Кърджали го даваха по-добре, харесахме си панорамно място за спане през Гугъл земя и поехме.
Купихме месо за пържоли от Асеновград.
Заради поредицата студени и дъждовни дни напоследък, пролетта и на юг не беше настъпила.
Спирахме често попът, за да снимаме.
Основният маршрут за първия ден беше обиколката на водопадите по реката под село Крушка.
Оставихме колата край едни беседки и поехме нагоре.
Скоро обаче пътеката свърна вдясно и се качи нависоко. Излязохме да участък, където беше изцяло срутена по стръмния склон.
Този забива пръсти, прави стъпки и мина някак. Останалите се върнахме, за да пробваме по реката.
Успяхме да заобиколим екстремния участък отдолу и пак се качихме на пътеката.
Пътеката беше много приятна за ходене. Дерето надолу с отвесните си скали си беше чист каньон.
Настигнахме Тони при първите водопади.
Той тръгна нагоре по реката, за да довърши обиколкота през Крушка, а ние останахме да мъчим някакви снимки на водопади. След това подхванахме наобратно по отсрещния бряг на реката покрай "Скалния прозорец", към който водеше пътеката поначало.
В самото начало следвахме хубаво пътека, която после изчезна и се започна едно криво подсичане и завиране в драките. Видяхме зор и закъсняхме за срещата с Тони.

Дойде време да поемем към предварително набелязаната точка за бивак. Трябваше да бъде панорамна полянка на едно ребро, което се врязваше в язовира, малко след село Снежинка. Очакваме асфалт да има поне до селото, след което, надявахме се, хубав черен път още километър.
Но се оказахме излъгани. Още от Дъждовница пътят беше макадам. Добрахме се някак на първа до Снежинка, което се оказа няколко попупорутени стари къщи. Там ни пресрещна един кравар:
- Къде сте тръгнали бе, момци? Това е ниско - посочи колата, - не можете да минете оттука.
Аз хукнах напред да проучвам. Не беше крайно зле, като изключим няколко заблатявания на места. Подтичвайки стигнах и до "нашето" място. Оказа се край гробищата и далеч не предлагаше такива гледки, каквито очаквахме.
Върнахме се, първо по кофти пътя до Дъждовница, после хванахме асфалта от северна страна на язовира. Часът на залеза заплашително наближаваше.
Спирахме тук, спирахме там, за да облеждаме. В крайна сметка си харесахме едно не лошо място след село Падарско, но почти напълно лишено от изглед към язовира. Но пък в крайна сметка и самия залез ни пропусна - за миг дори не се промениха цветовете на облаците отгоре.
И вечерта огън, пържоли. Мъчих някакви дълги експозиции, от които разбираемо нищо не излезе.
Станах и за изгрева в 5,30, но отново никакви шансове за по-интересни снимки. Поне селото (Падарско) беше на отсрещния скон и можеше да се целим в него.
На следващия ден щяхме да разходим маршрута от Дъждовница, въжения мост към Сухово и евентуално да потърсим така популярното място за снимане край Рибарци.
Няколко завоя по-назад по пътя спряхме на проучване и открихме едно супер готино място за бивакуване и снимки. Одобрихме го единодушно и го маркирахме за следващия път.
От скалите, които стърчаха край палатковата полянка се виждаха ей такива работи.
Че дори и моста в далечината.
Оставихме колата в Дъждовница и се спуснахме по реброто към моста. Приятна разходка по черен път и широка пътека, явно популярна дестинация в района. Разминахме се с голяма група старозагорци.
На отсрещния бряг се качихме до Сухово. Някои и по-високо.
И хванахме по асфалта към Рибарци.
Ей го и самото Рибарци
След селото лесно намерихме фотографската стоянка.




Линк към всички снимки.
Линк към GPS траковете.