Маршрутът беше предложен от Тодор Карнобатлов. В неделя го даваха разваляне на времето, така че по идея трябваше да имаме по-малко ходене втория ден.
Оставихме колата на Варварски бани.
Имахме време до влака, така че хапнахме в ханчето кой каквото си хареса. Аз - три кюфтета. След това продължихме по пътя още към половин колометър до спирката на теснолинейката.
Въженият мост, който извежда на спирката.
Спирка Марко Николов на "Теснолинейка Септември - Добринеище". Няма знаци, няма табели, няма нищо, просто един тревен перон.
Слизаме на гарата в Долене.
Гарата в Долене, най-личната и една от малкото постройки в селото.
Точно преди гарата, релсите правят полукръг и влакът тръгва в обратна посока. Аз се обърках кое е север, кое - юг. Питахме за пътя на гарата. Видяхме и зелена марка на един от електрически стълб.
Отново гарата в Долене, снимана от осрещния склон.
Още в самото начало стана ясно, че ще разчитаме основно на GPS -исте. Избор на пътеки имаше, маркировката - добре скрита.
В началото пътеката не изглеждаше толкова страшна, както мисълта за тези 1000 метра качване (оказаха се и повече), които ни предстояха.
По пътя беше пълно с цветенца като това.
Според Тодор, по този маршрут се ходи през пролетта или есента. Лятото бил голям змиарник, зимата пък е голо, както се вижда.
Но жълтите цветенца бяха много.
И яко лазене падна, за да ги снимаме.
Ето това е връх Милеви скали. Гледан отдолу изглеждаше измамно близо, трудно можеш да предположиш тези 1000 метра изкачване.
Паметникът на връх Милеви скали със зум.
Ето го и отбора: Ели.
Вальо. Тежко му е с тези четири бири в раницата. Бяха се и стоплили на всичко отгоре.
На първо време пътеката упорито подсичаше и не бързаше да се хвърли на стръмнината.
Според справките с GPS-a, през пръвите 4 километра бяхе качили едва 400 мета. Оставащите на 600 трябваше да ги вземем за километър и нещо.
Спирка за прилапване и бира (който си носи).
И отново снимки на жълти цветенца.
И още.
И отново нагоре.
От време на време се натъквахме на табели за хижа Милеви скали (която не работела, както разбрахме от хижаря на Равно боре).
Но самата пътека често не личеше.
Или пък бързаше да се разклони в безброй по-малки.
Тук вече наистина захапваме стръмното.
Поглед назад по пътеката или по-скоро към това, което GPS-a казваше, че е пътека, или най-скоро към това, което ние бяхме нарочили за пътека, опитвайки се да се придържаме към нарисуваното на картата.
Много жълти цветенца и стръмен склон - стръмното съвсем не личи на снимката.
Наближаваме ръба на скалите. Тук нещата загрубяват. Никак не е ясно как ще продължаваме.
Но ето как, излазихеме стръмно по пързалящата се шума и се провряхме из разни шубраци.
Тук сме вече на реброто малко преди последните скали и паметника на върха.
Съседният на връх Милеви скали връх.
От мястото, където бяхме излязли, се видя маркировка, която стръмно подсичаше встрани по склона. Пътека отново не се виждаше обаче, така че решихме да продължим директно по ръба.
И жълти цветенца.
Изглеждаше страховито.
Но после се оказа, че се минава.
Снимка вече от самия връх към реброто, от което идвахме.
На върха пийнахме кой бира, кой ракия, па решихме да изчакаме оставащите два часа до залеза.
Таяхме надежки слънцето да оцвети облаците непостредствено преди да залезе.
Но не би.
Залезът и този път си остана в плановете за по-натам.
След като слънцето се скри, сложихме челниците и тръгнахме към хижа Равно боре. Оставаха ни 3-4 километра и към 700 метра слизане.
В тъмното гледахме да се движим по дадената на GPS-а маркировка, за да си спестим ровенето из гората. Оказа се, че точно това е начина да "заорем". Малко преди връх Фенера "маркировката" свърна вдясно, след което се оказахме на много стръмен, покрит с листа и хлъзгав склон, по който няколкостотин метра буквално се суркахме.
На хижата пристигнаме неочаквано късно за хижаря и той ни чакаше отпред. С викове ни напъти в последния участък.
Нагласихме се пред мезетата на масата. Незнам дали заради недоспиването от предните дни или заради друго, но много скоро аз окапах като круша и едва се затътрих до леглото горе.
***
Прогнозата за разваляне на времето се оказа вярна. Дъждът валеше още сутринта.
А този петел се беше разпял от най-ранни зори без минута прекъсване.
Хижа Равно боре.
От хижата до Варварски бани слязохме по черен път за около час.
Линк към още жълти цветенсца и останалите снимки в албума.
Линк към маршрута, записан с GPS
"Знаех, че някъде по този път ще има момичета, прозрения, всичко, някъде по този път щяха да ми предадат бисера"
Показват се публикациите с етикет Родопи. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Родопи. Показване на всички публикации
вторник, 25 февруари 2014 г.
четвъртък, 12 декември 2013 г.
Триград - хижа Чаирски езера - Гьоврен
Без да си кривя душата трябва да кажа, че все още не съм достигнал висотата да усетя пълноценно дълбочината на родопската красота. Което обяснява и факта, че като цяло съм "бос на тема" Родопи. Тъй че целта на този пътепис по-скоро е да маркира изявата и да сподели идеята за маршрут, отколкото нещо повече.
И тъй, ужасните прогнози за ураганни ветрове ни изтикаха към южната граница на България. Консултирах се с Тодор Карнобатлов и ходенето се начерта в общи линии.
Пътуването от София до Триград като начало много не спореше. Първо пръскалките на предното стъкло спряха да пръскат и по магистралата почти не виждах къде карам. След това спуках гума, та се наложи да търсим гумаджия в Стамболийски.
Пътят след Девин до Триград беше заснежено-заледен.
Планът беше да направим врътка с колите, така щото да тръгнем от Триград, да преспим на хижа Чаирски езера и да слезем в Гьоврен.
Оказа се, че Пенчо има познат в Гьоврен, та оставихме две от колите при него.Боби ни откара обратно в Триград.
Междувременно останалите хапваха в кръчмата.
Тръгнахме в ранния следобед. Беше ясно, че няма да стигнем до хижата по светло.
Отправяме се към "Римския мост" в Триград.
Това предполагам пък е Римския път.
Триград.
Ходенето започна с изкачване. Вятърът се усещаше на моменти, търпимо като цяло.
Там някъде ще да е Харамийска пещера.
По-натам черните пътища се редуваха с пътеки, които ту се спускаха, ту се изкачваха.
Следващото е схема на последния участък преди хижата. Оказаха се поне 3 различни варианта за минаване, долколкото разбрах - маркирани.
Синкавото очертание е нашата следа. Червената маркировка е показана на BgMountains картата. Червените точки са образно най-късия път.
В нашия вариант неприятно се оказа преминаването на реката, тъй като моста беше разрушен. Пък и бе станало тъмно, но се справихме.
И две думи за хижата.
Много добре поддържана хижа, просто си личи.
Но от друга страна и за да не се подлъже някой, цените не са от най-народните. (например многоспоменаваният пататник е 5 лева парчето, нощувката в обща стая - 15). Всъщност последното едва ли е чудно, районът на Триград от край време си е бил от подчертано комерсиално ориентираните.
На втория ден сравнително рано се оправихме и тръгнахме, тъй като разстоянието този път беше към 20 км.
Хижа Чаирски езера в гръб.
Изкачване в началото на пътя.
Рибарник над хижата. Първоначално и според ОФРМ картата го сметнах за Чаирско езеро, но Тодор ме поправи. Чаирските езера били южно от хижата.
Къща в подножието на отвесни скали. (Алпийски изглед :-))
Родопска панорама.
Изоставен овчарник или краварник по пътя.
Наближаване изоставеното село Чамла.
Гледки от Чамла.
Боздаг ще да е това.
Пък тук може би се показва Алиботуш. Не съм много сигурен, но като посока горе долу отговаря.
По-натам по пътя срещнахме дървари, други къщурки и заслони.
Този ден почти без изключение вървяхме по черни пътища.
Наближаваме Гьоврен.
Започва финалното спускане.
И на входа на селото.
Целия фотоалбум може да се разгледа тук.
Препратка към GPS трака.
И тъй, ужасните прогнози за ураганни ветрове ни изтикаха към южната граница на България. Консултирах се с Тодор Карнобатлов и ходенето се начерта в общи линии.
Пътуването от София до Триград като начало много не спореше. Първо пръскалките на предното стъкло спряха да пръскат и по магистралата почти не виждах къде карам. След това спуках гума, та се наложи да търсим гумаджия в Стамболийски.
Пътят след Девин до Триград беше заснежено-заледен.
Планът беше да направим врътка с колите, така щото да тръгнем от Триград, да преспим на хижа Чаирски езера и да слезем в Гьоврен.
Оказа се, че Пенчо има познат в Гьоврен, та оставихме две от колите при него.Боби ни откара обратно в Триград.
Междувременно останалите хапваха в кръчмата.
Тръгнахме в ранния следобед. Беше ясно, че няма да стигнем до хижата по светло.
Отправяме се към "Римския мост" в Триград.
Това предполагам пък е Римския път.
Триград.
Ходенето започна с изкачване. Вятърът се усещаше на моменти, търпимо като цяло.
Там някъде ще да е Харамийска пещера.
По-натам черните пътища се редуваха с пътеки, които ту се спускаха, ту се изкачваха.
Следващото е схема на последния участък преди хижата. Оказаха се поне 3 различни варианта за минаване, долколкото разбрах - маркирани.
Синкавото очертание е нашата следа. Червената маркировка е показана на BgMountains картата. Червените точки са образно най-късия път.
В нашия вариант неприятно се оказа преминаването на реката, тъй като моста беше разрушен. Пък и бе станало тъмно, но се справихме.
И две думи за хижата.
Много добре поддържана хижа, просто си личи.
Но от друга страна и за да не се подлъже някой, цените не са от най-народните. (например многоспоменаваният пататник е 5 лева парчето, нощувката в обща стая - 15). Всъщност последното едва ли е чудно, районът на Триград от край време си е бил от подчертано комерсиално ориентираните.
На втория ден сравнително рано се оправихме и тръгнахме, тъй като разстоянието този път беше към 20 км.
Хижа Чаирски езера в гръб.
Изкачване в началото на пътя.
Рибарник над хижата. Първоначално и според ОФРМ картата го сметнах за Чаирско езеро, но Тодор ме поправи. Чаирските езера били южно от хижата.
Къща в подножието на отвесни скали. (Алпийски изглед :-))
Родопска панорама.
Изоставен овчарник или краварник по пътя.
Наближаване изоставеното село Чамла.
Гледки от Чамла.
Боздаг ще да е това.
Пък тук може би се показва Алиботуш. Не съм много сигурен, но като посока горе долу отговаря.
По-натам по пътя срещнахме дървари, други къщурки и заслони.
Този ден почти без изключение вървяхме по черни пътища.
Наближаваме Гьоврен.
Започва финалното спускане.
И на входа на селото.
Целия фотоалбум може да се разгледа тук.
Препратка към GPS трака.
Абонамент за:
Публикации (Atom)











































































