сряда, 27 февруари 2013 г.

Острец - хижа Тъжа - Марагидик

Уговорките бяха сложни този  път. Не бяхме ходили към Пирин от началото на годината и беше време. Разпитах Жоро от Сандански, но той ми каза, че за Попина лъка, задължително трябва да си нося вериги, че бил паднал много сняг напоследък. На следвашия ден пък ми писа, че било наваляло още и положението ставало сложно. Имало 2,5 метра сняг на Спано поле, бунгалата били недостъпни.
Та сменихме посоката с Рила, Белмекен, но и от там се отказахме в последния момент заради прогнозите с мъгла и вятър.
Последно се спряхме на Тъжа. Тони прелагаше разни завъртяни вариации, но аз си имах едно наум, че неговите маршрути под надслов "минава се", могат да доведат до доста стресови ситуации. Решихме основната група да си върви по стандартната пътека.
Малко преди обед пристигнахме в Априлци и направихме една кръчма на центъра.
По обед оставихме Тони в края на Острец, за да се пробва да се качи към Марагидик директно от север. (Има пътека през паметника на Цанко Дюстабанов, но самото излизане на върха зимно никак не беше ясно).
Останалите продължихме с колата докато се забелязваха остатъци от асфалт по пътя.
За около 3 часа се качихме до хижа Тъжа.
Прехвърляме билото край Табиите и продължаваме към хижа Тъжа.
В хижата пийнахме бири, хапнахме, изчакахме да наближи часа на залеза и тръгнахме към Марагидик. Времето беше мъгляво и даваше вид, че ще си останем просто с изкачването за спорта. Съвсем малко под върха започнахме да проглеждаме.
Денка, Вальо и Илко преди последното изкачване към Марагидик на фона на Голям и Малък Кадемлия.
На върха излязохме над облаците. Бе малко преди залеза и гледките предвещаваха чудеса.
Вальо на билото малко преди Марагидик
Стъпвайки на върха забелязах Тони, който напредваше по втрисащия наглед склон.
Тони в последните метри преди Марагидик
Хич незнам откъде и как беше минал. На снимката следите са от кози.
Склоновете на Марагидик.
Въпреки големите надежки обаче, залезът до последно си остана безцветен.
Денка се кефи на залеза. На мен ми се щеше повече цвят да плъзне по небето.
Слънцето се скри, но остана светлината на луната. Тя беше силна.
И от този момент насетне започна истинския фото улов.
С Тони извадихме по един статив и започнахме да се гласим наляво, надясно.
Вальо и Илко скоро поеха надолу. Денка се застоя по-дълго на върха, но и тя замръзна и тръгна да се спасява в един момент.
Връх Ботев от Марагидик
А ние с Тони се въртяхме като омагьосани.
Млечния чал, Купена, Амбарица. Забелязват се светлините на хижа Плевен,също.
Русоватец, Малък Кадемлия, Голям Кадемлия
Старопланинското било с връх Ботев и светещата му кула в центъра. (Юрушка грамада, Параджика, Ботев, Млечния чал, Купена, Амбарица)
Все пак след няколко часа, без да е нужно да включваме челниците заради силната луна, тръгнахме по следите надолу. Но попътно пак извадихме стативите.
Хижа Тъжа, Малък Кадемлия, Голям Кадемлия
Пробвахме и снимката със светещия в небето челник, но за лош късмет мъглата взе че се отдръпна точно когато ни трябваше и не се попучи въсем каквото искахме.

Следващият ден ни посрещна със силен вятър и мъгла. Тони беше предложил идеята да се върнем през Зелениковец, но предвид времето не  намери съмишленици. Отново се разделихме.
Ние безславно се върнахме по пътя, по който бяхме дошли.
Северните склонове на Марагидик.
Накрая филмче с последните метри от изкачването на Тони към Марагидик.



Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.

четвъртък, 21 февруари 2013 г.

ЦПШ - Вазов - Мальовица (Зимно)

Както стана традиция, прогнозата за времето за събота и неделя беше лоша, но се смени в последния момент. Температурите се бяха вдигнали и разбира се лавинната пропаганда колеше и бесеше из метереологичните бюлетини.
Събрахеме се доста голяма група, цели 3 коли, но тъкмо след срещата едната кола се отдели, за да се качат откъм езерата.
Оставихме колите на ЦПШ и тръгнахме към Зелени рид. Снегоходки сложихме още след първото слизане в посока Яворова поляна.
Вървенето в снега още в гората беше тежко и уморително - за тези които биеха партината, естествено. Сменяхме се със Станислав отпред.
На тръгване времето беше слънчево и многообещаващо. След като излязохме от гората обаче, заварихме обичайните в последно време мъгляци.
Ей го и Кире Чогуно. (Само се каня да разровя по снимките да видя Чогуно с "о" или с "у" се пише. Май е с "о").
Извън гората се вървеше по-лесно, на места даже не се затъваше.
Не малко километраж се навърта по Зелени рид, но за мен винаги е било най-безболезното и бързо качване до Раздела.
Превалихме Зелени камък и изчакахме да се посъберем преди да хванем по стеснения участък.
Наскоро четох разни дъра-бъра за това колко опасен бил този участък и как трябвали котки и пикели. Назнам, аз лично съм го минавал не веднъж зимно, при хубаво и лошо време, но досега никага не съм и понечвал да си сваля снегоходките. Нямам спомен и от хората, които са били с мене някой да е изпитвал затруднения. Този път го минах и на тъмно.
Първоначалната ми идея беше да чакам залеза на Отовица, но се придвижвахме с по-бавно от очакваното. Нямаше и половин час до залеза след като подминахме Зелени камък. Реших да остана на някое от връхчетата на тясното.
Останалите продължиха към хижата. Аз мъчех някакви сини снимки. Мальовица не се виждаше в началото, но после се откри.
По зимната маркировка от езерата се зададоха две фигурки. Оказаха се двама холандци, тръгнали на едноседмична обиколка из Рила. Спаха на палатка на раздела. Бяха подценили планината, на следващия ден на х.Мальовица си признаха, че добре, че са имали късмета да вървят след нас.
 От залеза много-много не се получи, но пак имах късмет, че мъглата се поразкъса и можах да снимам изобщо.
В посока Урдината долина и билото през Додов връх към Мальовица:
 Новата хижа и лифта:
Позамръзнах там, но след това слизането на бърза крачка към хижата ме сгря, та отново ми дойде муза за мръзнене. Хижа Иван Вазов по тъмно.
Ето и няколко от сутринта. Хижата пред Калините и някои издатъци на Поличите.
Един Калин
Винтчето:
По идея връщането през Мальовица беше под въпрос. Трябваше да поразпитаме и преценим на място. Емо и неговата кола(без Стефка, която дойде с нас) предпочетоха да се връщат по обратния път. Ние все пак се решихме.
Поглед от Додов връх:
Слизането от додов връх
Попътно холандците ни бяха застигнали и вървяха разумно след нас. Между другото, нямаха и котки.

При последното качване към Мальовица падна мъгла отново. Слизането от другата страна по зимната маркировка и без партина пред нас беше доста психарско и почти без видимост.
Ето тук се наложи да пресечем една козирка. Повратен момент, нищо че народа се хили.
Плъзгане по заледена скала малко преди да излезем на Еленини езера.
Мъглата се поразтика чак към Втора тераса.
Хижа Мальовица.



Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.


сряда, 13 февруари 2013 г.

Хижа Ехо - хижа Бенковски

Като уважаващи себе си туристи, станахме и се оправихме рано за прехода. Трябва да бе към 9,30 сутринта, когато търгнахме.
Закусвайки в столовата малко по-рано, бяхме слушали сводките между хижите по радиостанцията. Ехо - ясно, - 7 градуса, силен вятър ... Вежен - 0 градуса, ясно, без бятър ... Казахме си "Ухаа, жега!", защото си мислехме, че под Вежен имат предвид върха, но после се оказа, че ставало дума за хижата. Острият, режещ вятър ни съпровожда през по-голямата част от деня.
Първо трябваше отново да минем по заледената пътека към Юмрука.
Ледът беше заскрежен и сух, и сякаш не се хлъзгаше чак толкова.
Горе ни посрещна вятърът с цялата си пронизваща прелест.
Но за сметка на това видимостта беше  удивителна.
На Юмрука сложихме снегоходките. Не бяха много местата, където се затъваше, но с тях беше по-лесно върху фирнования сняг.
На спускане походихме и по трева.
И не само на спускане.
Майтапехме се: всъдеходки, тревоходки, хвойноходки ... (То мързела не мори, а мъчи, както се казва :-)).
И напредвахме по безкрайното било към Вежен.
Бяхме се опаковали като какавиди и нямаше много мегдан за спиране предид режещия вятър.
Напред по трасето срещнахме група, разбира се, познати, които бяха тръгнали от х.Вежен към х.Ехо. Някои от тях щяха да стигнат и до Рибарица същия ден.
Но за нас качването към Вежен предстоеше.
И нямаше край, пусто
И все пак, най-накрая стъпихме на футболното игрище на Вежен.
Изминатото дотук беше по-голямата и по-трудната част от прехода, но и оставащото не бе малко. Трябваше да минем попътно по нароченото "Старопланинско конче", по светло, надявахме се.
Но не стана по светло. Залезът ни хвана точно преди него.
Неприятна ситуация, ни да разпъваш статива, предвид неясното и може би не безобидно  продължение по тъмно, ни пък да пропуснеш залеза.
То не че и беше кой знае какъв залез, без нието едно облаче на небето ...
Но пък поснимах към Вежен след като слънцето се скри.
Вальо избърза напред и успя да се промъкне през по-засукания участък в сравнително прогледен сумрак. После се наложи да ни изчаква на Братаница и позамръзна.
Спускането по тъмно от Братаница към хижа Бенковски ми се видя поне три пъти повече, отколкото беше. Дали заради поначало дългия преход или пък заради виното, с което се бяхме захванали, но особено накрая из гората не бях съвсем в кондиция.
Та отгогава избягвам да пия вино по време на преход. Виж, ракията ми действа далеч по-добре.

Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.