понеделник, 28 юли 2014 г.

СтаРа Планина 100х24/2014 (Мазалат - Ехо)

Повече информация за тазгодишното издание на СтаРа Планина 100х24 може да види в темата във форума, където бе обявено.
Аз разбира се знаех отдавана за мероприятието, още повече, че Веско и Вальо участваха от години, но винаги изминаването на 70 километра за един ден по на места доста тежък планински терен, при това заедно с близо 3500 метра само изкачване, ми е струвало жив мазохизъм.
Само няколко седмици преди това и през ум не ми минаваше да участвам.
Всичко тръгна от сватбата на Косьо, заради която ми се наложи принудително да остана една събота в София. Сватбата беше следобед и изпозлвах сутринта, за да направя една скоростна врътка из Витоша. Оказа се, че за по-малко от 4 часа успях от Бялата вода да се кача до Черни връх през Златните мостове и да се върна обратно през Копитото. 28 км и към 1500 метра изкачване отчете GPS-ът. И ми понесе изненадващо добре.
Започнах да подозирам, че ще мога и повече.
Случи се така, че следващата седмица бяхме с Веско на Пирин и от дума на дума, взехме че се уговорихме да участваме в наближаващата СтаРа 100х24. Уговорката обаче беше с подчертаното условие "само ако е хубаво времето".
Но времето се очертаваше повече от ужасно. Само че аз вече бях налапал въдицата и беше трудно да се откажа.
И заминахме.
Попътно минахме през Мирково, за да вземем баща ми, който се съгласи да съдейства и да дойде с нас до Габрово, за да върне колата. От автогарата в Габрово качихме Руми и Тодор Христови и в този състав се добрахме до хижа Партизанска песен.
Пред хижата заварихме Свилката от Варна. Докато хапнем пилешка супа, пристигнаха още участници. Там беше и Пламенка от Русе, останалите не ги познавах - нали все пак бях новобранец.
В едно мръщещо се време извървяхме пътя до хижа Мазалат. Разминахме с Рада малко преди хижата, която се връщаше. Организаторът Станислав ни посрещна пред хижата. Веднага след това заваля обилно.
Вечерта дъра-бъра, записване, раздаване на тениски с логото на проявата. Бързи инструкции към участниците.
Бързам да подчертая, че нито една от снимките, които поствам тук не е моя. Което не е много типично за мен, но този път не носех фотоапарат - първо, за да не ми тежи, второ за да не ме бави.
Ето и обща снимка на участниците в навечерието на прехода. Според списъка, който може да се види във форума, записалите се за участие бяха 43 човека. Много от редовните отсъстваха, оправдавайки се най-вече с лошите прогнози за времето.
Настаниха ни в пристройката на наровете. Може би сбърках като се качих на втория етаж. Беше ми жега и не спах добре. Само повтарях в просъницата "айде да идва тая сутрин да потегляме".
Сутринта ни пресрещна с много гъста мъгла. Най-кошмарните ми очаквания обаче, че ще се наложи да стартираме в дъжд, не се оправдаха.
Настана суетня около хижата. Разни спортни младежи правеха гимнастика и се разпъваха. Дам, сериозна ще да е работата, казах си.
И ето че стана 5 и потеглихме.

Като разказ за самия преход ще копирам без изменение това, което написах малко след събитието във форума. Ето го и него:

***

Предвид вродената ми скромност няма как да не вметна един разказ и аз. Cool
Ще е доста субективен обаче и едностранчив, но пък от друга страна - нормално за новобранец, при това не само в СтаРа 100/24, но и изобщо в походи с подобна продължителност. Казано чесно представях си финиширането с два-три паднали пръста на краката, останалите в спукани мазоли и разчепени колена.
Та от тази гледна точка всичко беше ново за мен, не знаех нито как ще ми понесе, беше ме страх от контузии, но най-вече от травми - щях да рева с горчиви сълзи и да бърша сополи ако в резултат се бях извадил от строя за месец или повече.
За капак времето го даваха ужасно от седмица насам и се влошаваше колкото повече датата наближаваше.
Но не беше толкова зле. Smile
Макар че почти през цялото време беше плътна мъгла. Добре че съм дълъг, че си дръннах главата в арката на Ботев, че да обърна внимание на другите къде сме.
Много хора се бяха отказали заради времето, всъщност от форумните имена единствено Руми и Тодор Христови, и didogen присъстваха.
Около 40 човека стартираха. 9 завършиха, от които само трима са вървяли продължително през нощта, което трябва да е било кошмар предвид гъстата мъгла и дъжда. Трима от завършилите бяха новобранци.
Разбира се моят голям шанс беше, че се държах плътно за Веско, който имаше опит в начинания от рода, както беше участвал не веднъж в СтаРа 100/24. Та не се тормозех излишно с расъждения и преценки, когато Веско ходеше, ходехме, като кажеше "тичаме", тичахме. Той определяше къде ще спираме да пълним вода, къде ще ядем.
Другото голямо чудо и абсолютен прецедент на прехода беше Калоян, който за 9 часа стигна от Мазалат до Дерменка бос! Безумно е и трудно за вярване, хем бях жив свидетел през цялото време. Калоян се движеше плътно с нас на изкачванията и разбираемо изчезваше при спусканията на по-каменист терен, но скоро след като забавяхме темпото, неизменно се появяваше отново. Става въпрос за Русоватец, Ботев, Кръстците, Купена, Амбарица ... Shocked
И няколко думи за самото ходене, както аз го видях. Приятната изненада за мен беше, че през цялото време се чуствах неочаквано добре. Дори след 13 часа шляпане с мокри крака нямаше никакви поражения.
Ако трябва да сме честни от "адвенчър" бяхме ощетени, сравнено с останалите усастници, но к'во да се прави, в тоя състав, в който бяхме, ни беше трудно да се загубим дори Cool
Началото беше спънато, много гъста мъгла край Мазалат, пълна тъмница, мокротия и кал из гората, почти не си виждаш краката - ако си засилиш челника, блести и се отразава в мъглата и още по-зле. Маратонки, чорапи, всичко стана вир вода( и така до края). Всички стартирали вървяхме заедно докато заобиколим Вълча глава.
Като излязохме на откритото и започна да просветлява, Веско предложи да се забързаме и тримата с Калоян се емнахме нагоре.
След Русоватец Калоян изчезна, пъвоначално предположихме, че е дръпнал по някаква пряка пътека. Нищо не виждахме и карахме по колците на сигурно.
Райко ни подмина с колелото по пътя, но по-надолу го видяхме да прави гума.
След смесите сглупихме да тръгнем по пътя и се наложи да търсим начин да пресечем реката, а тя беше пълна. Доста време се лутахме напред назад да търсим брод. Накрая аз се събух. Не че обувките щаха да станат по-мокри (може би за малко по-студени).
За награда по-натам трябваше да я прекосим втори път. Калоян ни настигна. Той нямаше затруднения с пресичането на реки Smile
Край мостчето под Тъжа, Веско си погледна часовника и каза "Не е невъзможно да стигнем Ботев преди 9" и се изстреля нагоре из хвойнака.
При безкрайното препускане към Ботев беше първия път, когато бях много близо до това да глътна въздух. Излезе остър, леден вятър, който ме удряше странично в кръста. Бях с един тънък, мокър от мъглата полар. Стана ми много дискомфортно в комбинация, че въздух едва си поемах.
Спрях да си облека якето и нещата се оправиха.
В 9 без 15 бяхме на Ботев. Видяхме постройките, когато стигнахме на 20 метра от тях.
В 9 пълнихме вода на заслон Ботев.
Байпаснахме Жълтец. Не съм сигурен, че спестихме време от това, но пък демонстрирахме умело навигиране в мъглата Smile
Обраслото подсичане около Кръстците не беше приятно, но все пак беше цвете пред онова ровене из шубрака преди Ушите по-късно същият ден.
11:10 бяхме на Голям Купен.
12 на Амбарица.
В 12:20 трима подгизнали с вид на изпаднали германци (единият останал без обувки дори) прескочиха оградата и се изнизаха диагонално през поляната пред Добрила към срещупожния изход. Smile
Калоян изостана по пътя след това.
13:50 бяхме на Дерменка. Пълнихме вода и ядохме вафли. Готвихме се да тръгваме, когато се появи Калоян. Каза, че обмислял да си обуе маратонките и не смятал да тича след това, защото го убивали. 47 километра тичане бос по тежък планински терен. Не беше истина просто!
В 14 тръгнахме. Веднага след това заваля. За първи път този ден. Валя с малки прекъсвания до Беклемето.
В този участък Веско обяви, че от тук натам всичко зависи от мен - той бил далеч от най-доброто си време, така че нямало интрига за него. Направихме някаква сметка, че ще е добре преди 19 да сме на Ехо.
15:25 пресякохме асфалта на прохода.
16:55 на Козя Стена.
Малко преди Ушите и тъкмо се бяхме измъкнали буквално като мокри кокошки от шубраците на пътеката, срещнахме Ники маратонеца от Австралия, та си бъбриха с Веско.
Бяхме поолабили темпото, но въпреки това си правехме сметка вече за 18,30, когато на спускането след Ушите се чуха викове след нас и връхлетя Калоян. Бил разбрал на Козя Стена, че не сме били толкова далече пред него, както предполагал и се нахъсал да ни настигне. Остави, че ни и задмина!
Докато си викахме и се хилехме на разминаване, до мене нещо изруча и като се обърнах, гледам Веско включил турбото и се изстреля напред. Бах, само докато ми усисна ченето и вече виждах двамата да се набират през папратите 100 метра пред мене.
Пробвах и аз да се забързам, ама след 70 км да тичаш по баира, сърцето ми се качи не в гърлото, ами през носа щеше да излезе.
Но пък те забавиха на стръмното и успях да ги настигна тъкмо преди края.
На онова последното ръбче с колеца и табелите, дето се прави чупката и се вижда превала над Ехо на един хвърлей, е там се събрахме тримата и се спогледахме. И се почнаха едни разправии: "Мини напред", "Не не, ти мини напред" и така, докато в един момент бяхме пред хижата ...

***

Сега остава да добавя и списъка с финиширалите и времената им.
Та така, 70 километра, към 3500 метра качване и там някъде слизане за 13 часа и 15 минути. Преди старта си правех някакви плахи сметки, че ще мога да финиширам по светло - щеше да е повече от чудесно. То пък какво излезе ...

След като се добрахме до хижата с Веско и Калоян, пийнахме по една-две бири, с надеждата да ни поосвестят. Оказа се че за целта много по-добра работа свършиха кюфтетата, с които продължихме.
Към 8 пристигнаха Станимир и Данчо от Шейново. Оплакаха се, че са се залутали в мъглата около Жълтец и са загубили време. И те минаха по процедурата с бирите и кюфтаците.
Към 9,30 бяхме излезли пред хижата с Веско, когато из мъглата изкочи внезапно Павел от Плевен.
Калоян си легна пръв. След него аз, останалите останаха да чакат. Но се оказа, че са дочакали единствено Тошко от Троян.
На сутринта се измъкнах от стаята и заслизах по стълбите подпирайки се по стените. Лявото коляно много не искаше да се сгъва.
В столовата заварих Роман Сидоркин и Николай от Варна да спят на пейките. Бяха пристигнали в 4:25. Тяхната драма през нощта в гъста мъгла и дъжд не можех и да си я представя.
Ето и снимката на завършилите пред хижа Ехо:

И накрая препратка към статистиката за прехода в Страва:
http://www.strava.com/activities/168410655



четвъртък, 24 юли 2014 г.

Джамджиев ръб (Джамджиеви скали) и Църномогилски чал

В последно време много народ се извървя по Джамджиев ръб, така че идеята не беше оригинална. Вальо настоя за него, той обича от време на време да повтаря определени маршрути. Виж, Църномогилски чал ме влечеше отдавна.
Тръгнахме рано от София и се установихме на паргинга пред кръчмата, подкрепяйки се с традиционната вълча закуска.
След което малко неохотно се нагласихме да тръгваме. Времето беше чудесно.
Поглед към къмпинга под хижа Бъндерица, хижа Вихрен и Дончови Караули. Страхотна видимост за летен ден.
Поехме по зелената маркировка през Малкия Казан.
На стръмното край гората, където вятър не подухваше, жегата бе осезаема.
Показват се Джамджиевите скали и Вихрен, към които сме се запътили.
Малкия Казан.
Джамджиевите скали с приближение.
Поглед назад от изкачването при Малкия Казан.
Тук наближаваме мястото, където зелената маркировка се събира с червената от хижа Вихрен. Вижда се стръмната североизточна стена на Вихрен.
Заслон Казана и Кутело над него.
Хващаме обратно по червената маркировка, за да излезем на ръба.
Един по-така участък на централната пътека, където тя се завира нагоре-надолу из клека, а хората се шашкат и прилазват.
Бидейки нетърпеливи, ние изпозлваме пръвото показало се открито, за да изпълзим директно горе на ръба.
Гледка от Джамджиевия ръб. Хижа Вихрен долу в ниското, стръмните склонове на Тодорка и Бъндеришки чукар най-отзад.
Веско и долната част на Джамджиевия ръб, която ние пропуснахме.
Групата се събира и подхващаме.
Идеята е да пропуснем стандартното подсичане и да се движим плътно по ръба.
Катеренето не е трудно и не изисква специални умения, стига да не се психираш от околните стръмнини.
 И въпреки, че казах, че не е трудно, не е точно така. Проблемът при този първи (и всъщност единствен по-тегав участък от ръба) е, че почти през цялото време нямаш ясна видимост какво предстои. Скалите над главата ти не изглеждат минуеми. В послествие се оказва, че се минава, но нямаш пътека, нямаш ясни ориентири от къде точно да се движиш. За първи път, без накой да ми покаже, аз лично не бих посмял да се пробвам.
От тази гледна точка подсичането е далеч по-лесно. Пак трябва да се внимава, защото при едно изпързулване не е ясно колко (стотин) метра по-надолу ще се спреш, но поне линията на придвижване е ясна.
Всъщност при минаването горе по скалите има едно единствено място, където може да става дума за "катерене" в истинския смисъл на думата. Представлява нещо като "винкел", 2-3 метра. Според мен човек с по-тежка раница и без катерачен опит сериозно би се затруднил там.
Поглед назад над въпросния винкел (самото място не се вижда на снимката), веднага след като съм излазил над него.
Качването на ей тези зъбчета го пропуснахме, разбира се.
Ей тук някъде подсичащата вариация се качва горе на ръба.
Бърз поглед назад и поемане на въздух.
И наляво, откъдето се включва подсичащата пътека. Стръмничко е, а и самия склон е доста ронлив.
Оттук насетне ръбът е съвсем пригоден за ходене.
Тук отдясно се вижда склона, по който трябва да изпълзиш горе, в случай че подсичаш.
Продължението на ръба напред - кеф ти отгоре по камъните, кеф ти с леко подсичане - кой каквото го влече.
По-цялостен поглед на по-трудния участък от Джамджиевите скали.
А пък времето е едно ясно, радост за очите. Тодорка, Бъндеришки чукар, Башлийски зад него, началото на Дончови караули. Вижда се и Рибното езеро.
Голямата Стража, Ушиците и Полежан привличат вниманието зад Тодорка.
Продължихме нагоре, придържайки се към ръба. В този участък се пресичат множество оформили се пътечки. Няма особено значение как точно ще минеш.
До Вихрен теренът изглежда горе долу така.
Хвойнати, Муратов, Гергийца...
Карстовото било между Кутело и Баюви дупки.
Изглед към Типицкото било. Каменица и Яловарника в дъното.
Финалното равно преди котата на Вихрен.
Джамджиевия ръб от високо.
Муратов, Спанополски чукар зад него.
Рибното езеро, Бъндеришки и Башлийски чукари.
Кончето.
На Вихрен студихме бири в преспата, поседяхме. На човек не му се тръгва в токова време.

Северното ребро на Вихрен, което е и вариант за минаване ако има сняг по пътеката.
На пътеката от Вихрен към Премката.
Поглед назад към склона, по който бяхме слезли.
 Вихрен на изкачване към Кутело.
И такаа, черешката на тортата за мен: Църномогилски чал и спускащото се от Кутело ребро, по-което трябва да се придвижим.
Протежението на Кутело.
Поразкършихме се гордо на Кутело, в случай, че ни забележи някой накъде сме се запътили и подкарахме.
Ронляк си е надолу и трябва да се внимава. Нещо такова е реброто отблизо.
Като цяло в горния край липсват проблемни участъци. Има на няколко места елементарни откатервания, но общо взето през повечето време си се върви.
Горната част на ръба, гледана отдолу.
След ръба се прави хубав завой вляво. Следва спускане по сипеи. В нашия случай пресичахме и преспа.
Спускането представлява нещо подобно. Снимката е от ръба на Църномогилски чал.
До последно надолу си имаше тръпка, защото не бяхме сигурни, че няма да се надъним на някоя изостанала преспа на неподходящо място и няма да ни се наложи да се връщаме по обратния път.
За късмет пътят се оказа чист и успхяме да се промъкнем.
Едва в долната част стигнахме до единственото по-трудно за преминаване място. Представляваше към 3-4 метра откатерване.
Хубавото беше, че поне непосредствено не бяхме надвесени над някакви отвеси (а такива се намираха наоколо), така че поне психологическата спънка бе по-лесно преодолима.
Ей го и въпросното мясно снимано от малко по-далеч.
След което пътят към Църномогилски чал бе чист.
Поглед натам, откъдето идвахме.
И поглед напред по ръбчето към Църномогилски чал.
И отново назад от същото ръбче.
В началото подсякохме по виждащата се пътека. Митикас-подобното предвършие на Църномогилски чал.
Веднага след като подминахме първите отвеси, тръгнахме стръмно нагоре без пътека.
Стръмничко си беше и се движехме 4х4.
Разделихме се за да не си съборим някой камък.
Ама верно си беше стръмничко.
Докато излязохме на ръбчето горе. В края е котата на Църномогилски чал.
Самото ръбче на мен много ми хареса. Тясно, с много стръмен, на места почти отвесен, северозападен склон. Заедно с това предлага един по-различен изглед към карстовото било.
Повъртяхме се на върха, позяпахме, похапнахме туй-онуй и тръгнахме да се спускаме в посока изоставения лифт.
Самото спускане не беше от най-приятните. Пътека не личи, следват се стълбовете на лифта, като се лавира между клека, който е заобиколим. Отдолу са изкълчи-крак туфи и камъни. Спускането е стръмно и продължително.
Когато най-после достигхаме гората се позамотахме и в крайна сметка прегазихме без пътека към неработещата хижа Академика. Спомням си едни участъци, където се ровехме в коприва и тръни до кръста, вдигнали нагоре ръце, около които налитаха и ръфаха настървени комари.
Пътеката от хижа Академика се спуска чак до Бъндеришка поляна. От там до кръчмата на завоя са си към 200 метра качване.



Препратка към всички снимки от албума.
Препратка към GPS трака.