Викос

 Каньонът Викос е атракцията на Тимфи. Паметникът пък, под който бях преспал беше в чест на жените на Загори.

А тази страхотия отзад ми се струваше поне Смоликас, но гледайки картата, нямаше как Смоликас да се вижда от там. Така че трябва да е Немерчика.

Поколебах се къде да оставя буса, но в крайна сметка подкарах директно колелото.

То вярно че бях високо, но хладничко ми се виждаше за 10 сутринта дори с шушляка над късия ръкав. Чак по-късно вечерта се усетих, че е сменен часовника към лятно време.

Първо се насочих към Монодендри и по-скоро вю пойнта на каньона, който се намираше няколко километра по-нагоре.

Попътно селото Вица.

"Каменната гора" на превала преди вю пойнта. Надморската височина е 1300.

И от самия вю пойнт.

Не го виждах за първи път (не и за втори), но за пореден път се убеждавах, че мащабите са огромни. Човек трябва да спре и да се потопи с поглед.

Селото Викос е в другия край на каньона. Пътят, който заобикаля масива, за да стигне до там, минава през един много остър и двете страни проход. Особено от север 10+ процентите ги държи продължително.

Направих обиколката. 

Красивата спирала на серпентините на пътя към Микро Папинго. Щеше да ми дойде много, ако се бях захванал и с тях. Но друг път.

Самото село Викос.

Пейзажите са зашеметяващи, отвесите бездънни.

Усетих как Мурджо се ушушква нещо като куче захапало комат хляб и търсещо къде да го скрие.  Опитваше се да отнесе нещо от тука, милият. Къде ли щеше да го носи?

А на мегдана небрежно паркирали три френски буса.

Аристи, където се разделя пътят за Микро Папинги и Викос.

Една интересна църква снимана по обратния път. "Taxiarches church" - гледайки на гугълмапса.

Върнах се към 3 следобед и хванах пътя първо през Коница.

И после още на север.

За да се установя в коритото на река Сарантапорос.

По главния път, който беше съвсем близо и следваше реката учуващо почти не минаваха коли. Бяхме малко встрани до стар мост. Спокойно място като цяло, макар Мурджо да имаше нови пристъпи. Рескю тима обичайно си бяха пуснали "Total ignore" и не го отразиха.

Прибирането

 Първоначално мислех да сложа заглавие "Пътят към вкъши", но вкъщи е дума, която съдържа емоционален заряд, който при мен липсваше. Но да не изпадам в кучешките настроения на Мурджо. 

Следата.

Голямата първа цел беше Лидъла в Игуменица, защото не само лаханото, но и старият хляб и кашкавалът свършваха. И тогава каката каза: "Lidl maybe closed today". Оп! Благовещение за едни, за други ..., промърмори Мурджо.

Избраната точка по идея беше край стария път за Йоанина, но каката ме прекара по алтернативата през Керамица, един много панорамен и красив път през планините. Знаех го, Христос ме беше водил тук преди две години на хубвапа велообиколка. Аз бях много впечатлен тогава от маршрута и се върнах да им ударя кома на епичното изкачване. Гледам че още го държа.

Бааа, 363 вата на пулс под 170 за 22 минути и половина! Ти сега и две не можеш да ги направиш, присмя ми се Мурджо.

Мурджо беше особено опърничав тази вечер. Параклисът до който щяхме да нощуваме бе точно до пътя, наистина панорамно място, но духаше по залез. Пъхнахме се вътре. Мурждо започна да скимти  и да дращи., явно не беше на себе си. Видях се в чудо и се наложи да звънна на рескю тийма. Остреща не ми вдигнаха, отново. 

"Спукана ти е работата", казах на Муждо, който следеше с жален поглед какво правя. Жал ми беше за него, той все пак едно добро, жадно за живот куче, напук на съдбата, която му беше отредена. Излезе скимтейки в тъмнината и го нямаше цяла вечер.

Луната още не беше изгряла и навън беше непрогледно тъмно. Вятърът беше утихнал. Вървях известно време нагоре по пътя.

Времето беше чудесно на следващия ден. Излязох на велообиколка по къс ръкав и стана хубаво планинско кръгче.

Първо се спуснах към това, което беше оригиналния стар път към Йонаина, но не пресякох моста, а завих наляво към планините.

Бялата пелена, не твърде отчетлива на снимката е снежната Тимфи. Тътят криволичеше нагоре надолу и поздравяваше пролетта в селата.

Показа се Мургана, планина на границата с Албания. Интересно, че името съвпада с името на върха над Челопеч, от къде бях чувал, че в Челопеч също са албанци.

В Листа разминах снимащата кола на Гугъл мапс.

А на долната снимка се вижда пътят, по който бях дошъл. Почти никакви коли не срещнах, страхотно изживяване.

Известните чешми в Керамица.

Когато се върнах в буса показваше 31 градуса. Използвах затоплянето за къпане. Косата ми разстеше. Сложих си бележка следващия път да нося шампоан.

На паркинга в Лидъла в Йоанина всички места бяха покрити и твърде ниски за буса. Наложи се да се запареча пред 3. На входа на магазина светеше червен сфетофар и чакакхме на опашка с количките.

Избраното място за нощувка пък се оказа на близо 1000 метра надморска. Преди мене се беше паркирал кемпер с английски номер.

Аз съм Мурджо. Здравей Мурджо.

 Изкарах поредица от дни в Амудя. На тръгваме се опитах да смятам, казах си, че ако съм пристигнал в неделя, пък днес е четвъртък, това са 4 нощувки.

Макар слънчевото време през деня, първите сутрини бяха студени. С дните отляво или отдясно от мен между дърветата никнеха кемпери и после изчезваха. Една от сутрините излизайки от студения бус и пристъпвайки в утринното слънце към плажа видях две морски нимфи да играят каланетика. Впечатлиха ме, но не ги видях повече. Последните два дни вляво паркира малък бус фолцваген с хипарски знак, каран от две руси, усмихнати холандки.  Всъщност аз реших, че са холандки, така и не отидох да загледам номера. Разминавайки се, те дори се опитаха да ме поздравят, но аз бях зает с Мурджо точно тогава и не реагирах. После съжалих.

Та за Мурджо. Мурджо беше моят верен спътник в това пътуване, верен като куче и измислен герой. Мурджо е много подходящо име за куче, още повече, че той беше и мурджав. Като цяло е хубаво да имаш някой до тебе, но Мурджо беше доста опърничаво куче и често ми създаваше повече беди.

Вечер се разхождахме дълго и бавно между тъмните къщи на селото.

Мурджо като цяло е устат и приказваше непрекъснато. Аз често го слушах с половин ухо, защото постоянно повтарящите се кучешки истории ми действаха подтискащо. Разговорът винаги тръгваше от едно място и след това финишираше на същото място. Интерсно, че драмите помежду също бяха същите, но всеки път съвсем други. Мурджо някак успяваше да ги нагоди тези неща.

Мурджо често лаеше и виеше вечер и ми пречеше да спя, затова за да го вкарам в правия път, реших да го подложа на сериозни пости и натоварване.  През ден сутрин преди работа излизахме да тичаме по 10 км. После въртяхме с колелото докато байк компютъра не отчетеше 2000 калории разход. На обед ядехме стар хляб с парче кашкавал, кромит лук и кисели краставички. Вечер зелева салата. Лахано е зеле на гръцки. Нито в едно от двете магазинчета в селото нямаше лахано.

В един от дните посоката беше Глики, село в подножието на планината, където бяхме ходили с Веско и Пенчо при последната игуменишка нова година.

 Отреща на склона едва се различават серпентините, които бяха целта на изкачването.  Красиво изкачване.

Харесвах тежките изкачвания най-вече, защото Мурджо се задъхваше и изоставаше, и това ми даваше възможност да се избавя за малко от бръщолевенето му.

Насреща се видя крепоста Киафа, която предния път беше дестинацията ни. Крепост построена от турците, за да осуетят опитите за въстания в този район.

Хубаво и спокойно беше в Амудя, без да броим капризите на Мурджо, които често ме изкарваха от равновесие, но от тях нямаше спасение и другаде да отидех.

Ако не беше свършило лаханото, вероятно щях да остана още.

Традиционно Мурджо се държеше добре докато буса се движеше. Зяпаше гледките и поръмжваше одобрително.

Минах по начупения крайбрежен път през Парга. Бях го карал с колелото поне два пъти.

Зеле купих от Сивота, където има най-малко два големи супермаркета.

В Платаря пристигнахме малко преди да се стъмни. Паркирах на паркинга пред църквата, досами задния двор на Розана. Видях че прихващам и интернета й, но не помнех паролата. На широкия паркинг вече имаше един френски бус.

И традиционно тръгнахме да се влачим с Мурджо по пътмните улици. Този път гласът му звучеше и носталгично, така че едва се траеше.

Селото беше особено оживено, повече, отколкото го помнех по нова година. В заведенията имаше хора, деца тичаха, крещяха и хвърляха пиратки. В този момент не знаех, но после се оказа, че следващия ден е национален празник на Гърция.

На сутринга отрано започнаха да се събира народ пред църквата. Излязохме да тичаме с Мурджо и чувахме в далечината църковните пеения. Не бяха свършили като се върнахме.  Някои особи пееха особено фалшиво, ако трябва да съм честен.

Беше Благовещение. Мурджо се изкикоти изтерично.

Равносметката

 Когато крайната цел е постигната, винаги следва един въпрос "И с'а к'во?" Не знам. Доволен ли си? Доволен от какво? Че "успешно завърши проекта". Предполагам. Всъщност никога не  съм се и съмнявал. че мога да стигна до края. Което е и една от пародиите в моя живот - това че се спрявям добре с всичко, с което се захвана. Освен с едно, може  би най-важното.

Поблизах рани, избутах някак. Опитах се да намеря себе си отново. На моменти успявах. Дозите лекарство бяха силни безспорно - живот на пътя, планини, колоездене,  бягане, фотография, всички неща на куп, които бях обичал в послените години. Но не бих казал, че ме вдигнаха на крака, все още. 

Изводите? Може би има някакви. Но най-вече - нещата са точно такива, каквито изглеждат. Независимо дали го искаш и правиш каквото зависи от тебе. Когато изтеглиш късата клечка си го отнасяш. И колкото по-безболезнено излезеш от това, толкова по-добре за тебе. Толкова просто, нищо повече.

Пътят продължава надолу.

Платаря

 Всъщност споменавайки Игуменица като крайна цел, винаги съм имал наум Платаря, едно село десетина километра южно от града, което беше години наред дестинация на новогодишните пътувания. Може би още щеше да е, ако пандемията не беше провалила последните няколко.

Не духаше и слънцето грееше приятно и меко. Водате беше кехлибарено зелена. На човек му идваше да се отпусне и да остане там поне завинаги.

Обиколката на Лефкада

 В момента съм уморен, мисълта ми е трудноподвижна и всичко в нея ми се струва бледо и нереално. Истина ли е това, което се случва? Възможно ли е да съществуваш по подобен начин и да се възприемаш сериозно? Хъ! Ами точно толкова истина, колкото тук и сега може да бъде истина. Което всъщност едва ли е много. Човек живее най-вече в съзнанието си, а съзнанието е една такава опърничава работа, която е склонна към трикове и залагане на капани.

Преспиването на моравата над Палерос, което първоначално изглеждаше като спасение от духащия навсякъде другаде вятър, се обърна в обратното.  Атаките бяха на пориви, започваше едно лашкане, имах чувството, че гумите на ПЕжо се отделят от земята. Легнах късно, мижах, мижах, реших, че ще прибера платнището на колелото, да не плющи поне то. Обличане, събличане, навън студ. Само че остана въжето за простора, с което бях подсигурил платнището и почна да потропва. Отново обличане, събличане. При поривите бусът така се клатеше, че имах чувството, че някой великан се опитва да ме изтръска от него. Късно беше тепърва да търся ново място в малките часове на нощта, но не вървеше и така да остана. Правих маневри, така щото да се наглася с чело фронтално срещу вятъра за по-голяма стабилност. Ако можех да преценя откъде духа, въртеше се отвсякъде.

Планът за следващия ден беше обиколка на остров Лефкада с колелото или колкото и докъдето вятър даде. За целта се придвижих с ПЕжо до крепоста Агиа Мавра, която е точно преди моста към острова.

Един друг по-голям кемпер пребиваваше там преди мен.

Беше десетина градуса, но с вятъра се усщаше наистина студено. 

Градчето Лефкада от дигата, която е достъпа до него.

Тръгнах първо по източния му бряг.  Интересното прищанище на Нидри.

От тази страна имаше само едно по-сериозно изкачване докъм 250 метра надморска.

После се спуснах към Василики, от което започваше пътят по западната страна.

От запад трябваше да преодолея баир до над 600 метра, който започна остро с два километра на 10-на процента. После стана по-равно.

Релефната карта на завоя в Агиос Петрос.

Поглед към скалистия склон отдясно. Елати, най-високият връх на острова е висок  1182мнв.

И поглед обратно към морето от юг.

Пътят прехвърля при село Хортата. След това следва спускане отново към брега, след което ново изкачване докъм 230 метра.

Като цяло се погаждахме с вятъра чак до последната част, къдто започна да ме подпира. Преборих се някак.

Ето картинка на обиколката и линк към картата. 80 километра излезе.

Кемперрейсът се беше подменил с два по-малки като се върнах.

За нощувка си харесах точка в Амудя. Заобиколката, за да избегна таксата на тунела преди Превеза беше близо 100 км, така че прецених, че не си струва. За късмет този път ме таксуваха като лека кола само 3 евра. 

Ето придвижването:

Познавах това място, бях идвал с колелото. Тогава видях двама вело бакпакъри да разпуват палатка на плажа.

Познавах и планините отзад. Онова бялото ръбче в далечината е Пирамитя, много ефектно, с чудни отвеси от запад.

Имаше и други кемпери пръснати покрай плажа.

И чудо, вятърът беше утихнал!

Нарамих фотото и се затътрих да вадя потъналите гемии от кея.