сряда, 29 юли 2015 г.

СтаРа 100х24 /2015 (Мазалат - Ехо) продължение

Първата част от историята може да се прочете тук.

След стръмното спускане от Купена следва тичането около Малък Купен. След това нагоре към Амбарица. Краката ми вече бяха натежали след трупащите се изкачвания дотук. Задъхвах се, но знаех, че това е последното върло до много напред.

След забавянето на Купена, на Амбарица преднината ми пред моите виртуални съперници от 2012 се беше смалила на 11 минути. (Тези детайли по придвижването ги проучвам сега, докато пиша, сравнявайки моя трак със записките на Николай. Да не си помисли някой, че още тогава бях така наясно. Напротив, след Купена времената от пищова ми се губеха, спомнях си мътно 11:10 хижа Добрила и 13:25 на Беклемето и това беше).

Хукнах по стръмното от Амбарица. На седловината по-надолу се виждаше стадо крави. Едрото куче лежеше до тях и хрупаше нещо (някой комеминеец сигурно :) ). На първо време не даваше признаци за враждебност, но за по-сигурно заобиколих и него, и стадото с широка дъга из хвойната. Отдъхнах си като останаха зад мен, но не  бях особено доволен, предвид, че този участък можеше да го изтичам с добра скорост по пътеката.

Пред Добрила бях 10:59. Преди няколко дена си бяхме говорили с Иван Димитров (Dobber) и той ме съветваше ако съм преди 11:20 на Добрила, да не се отказвам да гоня рекорда. :) Е бях, но не мислех, че ще гоня каквото и да било.

Нямах никаква вода и трябваше да вляза в хижата, за да се запася. Хвърлих се директно на мивките. До мен момиче переше дрехи в лиген. Извадих камелбека и видях, че e почти пълен (неговата мама!). Задърпах затварячката, за да го допълня, но тя не помръдваше. Дърпах все по-силно и по-яростно, но без никакъв успех. И така пак и пак, и пак ... Недоумявах какво става. Що за глупост!! Идваше ми да ревна.

Виждах, че ако продължавах в същия дух, скоро щях да го разпоря. Трябваше да се взема в ръце. Дишах.

- Имаш ли клещи? - попитах момичето до мен.
Тя се нахили.
- Не. Но мога да поискам на хижарите. - каза и тръгна да търси хижарите из служебните стаички. Тази случка ми помогна да превъзмогна усещането за безсилие, което ме беше завладяло.

Хижарите никакви не се виждаха. Обикалях из голямата столова, търсейки нещо, някакъв вид инструмент, който би ми помогнал да се справя с камелбека. Видях кафена лъжичка, стърчаща от захарницата на шубера. Взех я, изстъргах й захарта и започнах да запъвам с нея.

Получи се.

Напълних камелбека и малкото шише. Хижарят се беше появил и обясняваше на някакви туристи как да стигнат Орлово гнездо. Посъветва ги да си вземат тояги в ръце, за да се пазят от кучетата по пътя.

- Тези кравари, защо държат стадото точно на пътя? - изнедоволствах аз.
- Ами те им казват да не ходят на пътя, - отговори той - ама те са животни и не слушат.

Като ме разбра какъв съм, ми каза, че от тук е само надолу и е лесно. За три часа съм щял да съм на прохода. Хм! Сетих се за онова 13:25 на Николай.

- Три часа е много, под два и половина трябва да е. - казах и побегнах из вратата. Крехката преднина, която имах,  трябва съвсем да се беше стопила.

Проходих първите изкачвания с влизането в гората и от там започна тичането. Краката ми не бяха така свежи, както ми се искаше, но все пак се получаваше. Поне бях на сянка.

Вярно е, че не малки участъци между Добрила и Дерменка са пригодни за тичане, но има и много криви такива. Например стръмни спускания в едър трошляк, особено когато краката са ти се вдървили от умората и не успяваш изцяло да контролираш движенията им. Изкачването при заобикалянето на Гердектепе, стърчащите клечки от хвойната край пътеката, които режеха изгорелите ми от слънцето крака като ножчета за бръснене.

Километрите се трупаха, умората също. Започвах да губя концентрация, а оттам и устремът ми, който ме дърпаше неудържимо в началото, започваше да се разтваря в трептящата наоколо жега.

Модерно е да се трърди, че истинската битка, която провежда бягащия на дълги разстояния е в главата му, а не във физическите усилия, които полага. Мисля че има нещо вярно в това. (Което изобщо не означава, че физическата подготовка не е най-важното и задължително условие). С настъпването на изтощението, човек губи мотивацията си, целите му започват да му се виждат безсмислени. Не случайно в Америка е обичайна практика при ултрамаратоните участието на "пейсъри" - придружители, които се включват във втората половина на състезанието. Задачата им е точно да мотивират състезателя и да го накарат да положи усилия катото той е загубил съзнанието защо изобщо трябва да го прави.

След Гердектепе започна да ме боли дясното коляно. Странното бе, че досега не  бях имал проблеми точно с него, по-скоро с лявото. Болката бе тъпа, усещането сякаш коляното натежава и е на път да блокира. Спирах, сгъвах го няколко пъти и се отпускаше за известно време. Болката беше съвсем поносима, засега.

Бягането надолу през камънака на стръмното не ми спореше особено, откъдето малко по малко в мен се наслагваше усещането, че изоставам. Не помнех час за Дерменка или Орлово гнездо. Но основното беше, че вече не се чуствах така конкурентноспособен както допреди няколко часа. Но какво пък, така или иначе бях много напред с времето и целта за под 12 часа щеше да бъде убедително изпълнена. Можех спокойно да "олабя". Да, точно така реших да направя.

Сега виждам, че до Дерменка наистина съм изостанал с 5 минути.

Бях начертал хитрия план да не се отклонявам до хижа Дерменка, ами да я заобиколя, изкачвайки се стръмно от завоя на пътя. Видях отдалече животинска пътека измежду хвойната. Значи ставаше.

Долу в дупката не подухваше грам. Почти прегрях лазейки нагоре. Стъпих на пътя. Дишайки тежко си мислех, че определно ще си дам почивка за малко.

Обърнах се назад и видях човек зад мен. Деляха ни има-няма 100-на метра. Излезе от стръмното по моите стъпки. Вървеше стегнато, с малка раничка. Нещо в стойката му не ме оставяше да мисля, че е турист, тръгнал на разходка около хижита. Но кой тогава беше? Не можех  да го разпозная.

Стъпи на пътя и се затича!!

Бах!!, изобщо не бях си и помислял, че е възможно да има някой на по-малко от час след мен. Седях като парализиран и не можех да повярвам на очите си.

Реших да го изчакам, за да го разпитам кой е. Все още не можех да повярвам, че е тръгнал от Мазалат.

Абе какви глупости правиш?! - проумях изведнъж. - Я се бягай оттука! И хукнах напред по пътя.

Успях да избягам. След няколко завоя го изгубих от поглед и не го видях повече след мен до Орлово гнездо. Започнах да се чудя истина ли  беше това и дали не халюцинирам.

Сега виждам, че до заслона съм свалил преднината на Николай на 2 минути, но тогава изобщо не мислех за това, а за тайствения си, изкочил от нищото преследвач.

Хвърлих се веднага на чешмата, пълних вода, поливах си главата, мокрех си кърпата. Взирах се назад по пътя, но никой не се задаваше. Абе някой местен трябва да беше, който си правеше тренировка до хижата.

В последствие се оказа, че Станислав (въпросният преследвач си беше съвсем истински, Станислав Манев от Велико Търново, поредният планинар, обърнал на тичане на дърти години) не се е ориентирал добре по заобикалящите хълмовете пътеки, заради което се връщал и забавил. Скоро го видях да идва. Отново тичаше.

Събрах си парцалките набързо и се изнесох.

При полегатото изкачване на Лепенят не тичах, а вървях бързо. Реших че ще е разумно да си пестя силите. Щом като веднъж бях успял да избягам, най-вероятно щях да успея да го направя и втори път. По-важното беше да го държа под око, за да не ме изненада отново.

Блъсках си главата кой ли може да е. Висок и слаб. Огнедишащ? От него можеше да се очаква подобна изява. Само че Огнедишащ не бе облечен така сутринта. Хм.

Вече бях потчи горе, когато ми се стори, че различавам силуета му в далечината. Всъщност от там насетне изобщо не го видях до Ехо.

Следваще полегатото спускане до Беклемето. Тук щях да съм бърз. Ама не бях. Краката ми бяха загубили всякаква еластичност. Сякаш бяха сглобени в цех за мебели. Едва ги местих.

Пресякох асфалта на прохода в 13:33, 7 минути по-късно от Николай.

И тогава, както и сега мисля, че ключовия момент в постижението на Николай беше много силното му придвижване след Орлово гнездо, но особено в участъка Беклемето - Козя стена. Беше го взел за час и три минути, почти невероятно време на този етап на прехода.

Аз пристигнах за 1:16. По подветрената страна на Козя стена полъх на вятъра бе блян, а слънцето пържеше безмилостно.

Пред Козя стена седяха хижарите на маса с питиета. Празнуваха рожден ден. Попитаха ме дали съм пръви.

- Е, първи ли съм? - попитах ги аз.
- Не сме видяли друг.
- Първи съм. - отсякох аз.

- Има човек на премката под Боба. - каза единият след малко. - 20 минути.
- Изчезвам! - казах аз и тръгнах към чешмата да заредя вода и да се наквася в мивката.
- Спокойно, може да е турист. - ухили се той.
- Не е турист.

След хижата не се напъвах особено, макар и да не се размотавах излишно. Знаех, че който и да е човекът след  мен, няма да може да стопи преднина от 20 минути, особено в тази кошмарна жега в края на прехода.

Не щеш ли, малко преди Ушите си направих едни сметки, че ми остават към 2 км и половина и половин час, за да завърша под 11 часа. Дотогава не бях мислил за това, но идеята много ме поблазни. Взех да смятам. Трябваше да се движа с четири и нещо километра в час. Па то нищо работа, при условие, че след ушите имаше не малък участък спускане, който щях да изтичам.

Подминах Ушите в 4 без 25, малко по-късно, отколкото ми се искаше. Тичането беше измъчено. Хвойната ме спъваше, коляното ме болеше, ходилата ми се  бяха подбили. Вятърът напълно утихна. Нямаше нито едно облаче на небето.
Не бях достатъчно бърз. Следваше изкачване. От поляната с бъзаците трябваше да се включа в по-малко от 14 минути до хижата.

Попаднах в пещ! Напъвах нагоре, но имаш чувството, че ще експоадирам. Започна да ми се гади. Чак се уплаших и спрях на сянка в гората, докато ми се нормализира дишането.

Изпуснах контролата и прехвърлих 11-те часа: 11:03.

*** *** *** *** *** *** *** 

В това да избързаш напред има своите изгоди - в хижата успях да се настаня, изкъпя, хапнах няколко кебабчета със зелева салата. След като отнесох поредното конско де, че Станислав не се е обадил да предупреди, че пристигаме.
В банята пуснах студената вода. До такава степен бях прегрял, че ми се струваше, че чувам "ссссс" и водата се изпаряваше преди да стигне до мен.

Настанихме се със Станислав Манев отпред на пейките да пием бира и да посрещаме останалите пристигащи. Ходех да си мокря втората тениска от време на време и си я захлупвах на главата. Междувременно група комеминейци се въртяха около хижата.

Станислав ми разказа, че тичал от съвсем скоро, от година и три месеца. Бяхме се запознали предната вечер, но аз така и не можах да го разпозная по пътя. Казах му, че неговото е супер малшанс - с времето, с което завърши щеше да е далеч напред преди всички останали участници в 11 от всичките 13 издания на СтаРа 100х24.

Следващите пристигнали бяха Станимир от Шейново и Боян Дочев. Станимир беше много доволен от подобреното си лично време. За Боян това беше чудесен дебют. И двамата бяха много учудени, че не заварват движещия се преди тях Владо от Бургас. Владо притигна след малко. Оказа се, че се е залутал в гората след Добрила.

С много силно време финишираха и Тошко от Плевен (мисля с повече от 4 часа по-бързо от миналта година), Огнедишащ, пък за тръгващия един час по-късно и НЕтичащ Павел Огнемиров да не говорим.

Изпускам много други.

Агитката на аплодиращите завършилите набъбваше все повече и повече. Настана голям купон. Особено забавно беше по-късно когато се стъмни и тогава виждахме само приближаващи челници, но не знаехме дали не е някой от хижата, разхождащ се наоколо или друг случаен. Затова се провиквахме:
 - От къде идваш?
 - От Мазалат. (обикновено се чуваше измъчено)
 - Бравооо! - и почваха бурните овации. :-)

По-късно се преместихме вътре. Пристигна и Станислав, също видимо доволен.

Бях изпил 7-8 или бог знае колко бири, та към полунощ реших, че е крайно време да се дотътря до леглото. А навън още колко бродеха ли, бродеха по пътеката ...





понеделник, 27 юли 2015 г.

СтаРа 100х24 /2015 (Мазалат - Ехо)

Няма да крия, че след миналогодишното участие този преход ми беше влязал под кожата. Междувременно тази година участвах и в някои други прояви, един маратон в ранната пролет, скоростното изкачване на Ботев от Калофер, обиколката на Витоша, но всички те бяха "за тренировка", а целта - СтаРа 100х24. Казвам това като въведение, за да се опитам да намекна колко се бях нахъсал.
Подготовката вървеше добре. Не хранех илюзии, че мога да надхвърля времената на Николай и Веско, виждах ясно, че и двамата са в класи над мен като бегачи, но с наближаването на датата се чуствах уверено. Със сигурност знаех, че не бих искал да съм на мястото на някой, който би понечил да се съревновава с мен на този преход. Бях пробягал хиляди (без преувеличение) километри от началото на годината, бях си свършил работата. Сега оставаше да се порадвам на резултатите.
Целта беше да завърша под 12 часа. Смятах, че ми е във възможностите. Пък ако имаше и някой по-бърз от мен да ме дърпа напред, щеше да е още по-добре.

В уречената дата се разбрахме да се качваме нагоре със Станимир от Шейново. За целта трябваше да отида с влак до Казанлък. Във влака се засякохме с Боян (SakatOrel) и Vladoff. Те слязоха на Павел Баня, където имаха среща с Росен (Draka). В последствие са настигнали случайно Огнедишащ и са пътували заедно по Габровница.
Пийнахме бира с Пламен К в Казанлък, докато Станимир свърши работа и дойде да ме вземе. В Шейново пристигнаха и бургаската, и карнобатската група. Събрахме се голям отбор юнаци и юначки и се натоварихме в пикапа.
С благодарност към Станимир за помощта!



В хубавото време народът се беше пръснал по поняната около хижата. Станислав ни посрещна. Аху иху с многото стари познати. Вечерта мина неусетно.


Бях си разпечатал във формата на пищов времената на Николай от запомнящото му се участие през 2012 и се хвалих с пищова наляво надсно. В резултат го загубих.


Пийнах не една и две бири и малко преди полунощ си напъхах тапите в ушите. Спах непробудно до 4:10 когато в стаята настана развижване.

Станислав пусна бегачите в 5 без една минута.

Още от самото начало с Росен (Draka) побягнахме напред в тъмното. Росен водеше, тичайки по заобиколната пътека с добро темпо.
Не исках да мисля доколко е разумно да се бяга нагоре още от самото начало. Отдавна чаках този старт, емоциите бушуваха в мен. Пак добре, че се удържах да не спринтирам. Не се обръщах назад, но не усещах присъствие в близост. Изглежда се бяхме откъснали.

Някъде около Вълча Глава на по-стръмното обърнахме на ходене. Казах на Росен, че можем да вървим и с една идея по-бързо, и той веднага се дръпна, за да ми направи път да мина отпред. Знаех, че е във форма и казано честно очаквах да сме заедно поне в половината преход, но той ме изненада, като малко след това изостана.

До Русоватец вече водех на Веско и Николай с 5 минути. Гледай ти!! Слънцето изгряваше зад гърба ми и огряваше масива на Ботев пред мен. Вляво се спотайваха Малък и Голям Кадемлия. Хе-хе, тази игра ми харесваше! Краката ми не се удържаха на равното.

Малко след това стадо крави с куче пазач охладиха ентусиазма ми. Кучето тичаше след мен по пътеката и ме лаеше. Аз се обръщах назад и го хоках.

По надолу попаднах на още по-сериозно препядствие, овчарник с поне три каракачанки властващи над пътеката. Добре че бях с високите чорапи, че кожа щях да оставя при последвалите стратегически маньоври из хвойнака. Успях да ги избегна.

Изпуснах разклона за пряката пътека над Смесите и се залутах да я търся напреко из гората. И после тупур-лумпур надолу по стръмното.

Знаех си урока от миналата година и държах вдясно на реката.

Не очаквах да съм бърз на спускане, но се оказа, че на мостчето под Тъжа не съм загубил преднината си, дори съм добавил нови две минути. Гледай ти, гледай ти!

Айде сега 1100 метра право нагоре, да те видим.

Поемайки стръмното, видях Росен стотина метра зад мен. Явно се беше справил далеч по-умело на спускане и почти ме беше настигнал.

Влязох в гората, излязох от нея и дълги часове след това не виждах никой от участниците след мен. От един момент насетне вече  бях убеден, че така ще е до края, но ...

Ако кажа, че летях нагоре по баира, няма да е вярно, но явно съм се движил добре, след като на Ботев бях в 8:03 и 11 минути преди Николай и Веско. Край Юрушка грамада пробвах едно стратегическо подсичане, което в резултат ми накриви краката и ме отказа от повече импровизации около Параджика.

Край върха усетих, че започвам много неприятно да се протривам между краката. Реших да взема мерки с вазелина като стигна заслона.

От Ботев пробвах да спускам право надалу, а не по пътеката. При по-къс участък щеше да е добре, но за 300 метра колената ми сериозно се вдървиха.

Пред заслона се суетеше голяма група. Някакво момче миеше посуда на чешмата. Малко грубо се набутах да пълня вода и възмездието не закъсня. Първо се оказа, че дълго време съм сипвал водата в самата раница, не в камелбека и след като с раздразнение разбрах това, така съм заклинил затварячката му, че после много дълго не можах да я отворя на Добрила и не само, ами съм прищипал и маркуча, та после бедствах от жажда след Кръстците, както се оказа, влачейки повече от литър на  гърба си.

Издрапах стръмното след заслона и там извадих вазелина. Сякаш ми помогна на първо време.

Качих Млечния чал, после бягах до седловината преди Жълтец, откъдето диагонално импровизирах към подсичащата пътека. Получи се маневрата.

Спускането по реброто на Жълтец даде началото на влизащата във владение кошмарна жега. Вятърът напълно изчезна. Бе все още рано сутрин, но вече напичаше. Заради жегата някак не се усъмних, че съм изпил цялата вода, когато маркучът престана да пуска.

След Кръстците и малко преди Купена се разминах с група комееминейци. Питаха ме дали съм от "маратона". Съобщиха ми, че ме чакат на Купена. :) Знаех, че Веско може да е там. Щеше да ми даде вода. Изпих последната глътка от малкото шише.

Последните въжета се напъвах, жегата ме беше хванала за гърлото. На Купена бях в 9:58 и 14 минути по-бързо от ударниците от 2012-та.

- Добре се движиш - каза Веско спокойно.
- Очаквах тук вече съм да изостанал. Не вярвах, че мога да мина този учатък с вашето темпо, че дори по-бързо.

Приседнах при него, за да обсъдим ситуацията и му изпих водата.

Взирах се в острото било на Кръстците и Костенурките. Не различавах жива душа докъдето ми стигаше погледа. А и не очаквах да видя някого. Дори не подозирах, че преследвачи дебнат съвсем близо в самото подножието на Купена.

Продължението.