четвъртък, 27 декември 2012 г.

До хижа Иван Вазов през Калините и Поличите

Едно поостаряло ноемврийско ходене. Ако не броим шорткътите - не много натоварващо.
Подходихме откъм пътя, който се качва към язовир Калин и който се отклонява от Пастра. Първоначалната идея беше да направим доста широка обиколка на връщане през Малък Поличи и Караула да свърнем импровизирано през деретата до ВЕЦ Калин, където смятахме да оставим колата. Деретата на живо нямаха вид на лесни за преминаване обаче, така че се отказахме веднага след като ги видяхме.
Новият план беше да съкратим пътя по някое от по близките ребра.
Оставихме колата след ВЕЦ-а и се заехме с един шорткът.
Доста стръмничък.
Минахме покрай изоставени постройки и съоръжения, вероятно от времето, когато е строен язовира(не съм запознат).
Ето го и пътят:
И стената на язовир Калин, част от постройките край нея и единия от Калините горе вдясно.
Красиво е там, стига човек да успее да се изолира от натрапващите се знаци на човешко присъствие.
Стигхаме доста рано до Малък Калин. Рехихме да чакаме залеза там.
Но си остахме само с чакането, мръзненето и слизането по тъмно, защото падна мъгла когато настана време.
На хижата се пробвах да правя нощни снимки, изпозлвайки  маса наместо статив.

На следващия ден се качихме по пътя към Винтчето.
Гледка към Сейменски камък и Отовица от Винтчето.
Обходихме двата Големи Полича.
Надзърнахме над Воденичарските езера.
На слизане разгледахме проучвателно няколко улея за алтернативно прибиране.
Но в крайна сметка се отказахме и се върнахме по пътя.



Линк към снимките
Линк към GPS трака

вторник, 11 декември 2012 г.

Боровец - хижа Марица

Тази събота нямаше как да се похвалим с голям късмет, без да броим, че и прогнозите ги даваха ужасни.
На входа на Боровец ме спряха полицаи, за да ми кажат, че единия фар не свети. Връщахме се до Самоков, за да намерим крушка и дотук лесно, но после като се започна една драма по сменяването... Стана обед, докато се появим отново на изходна позиция.
Понеже имах ужасни спомени от Боровец отпреди 2 години, когато назидателно настроени местни ми бяха скършили огледалото и откраднали номерата, този път щях да играя на сигурно. Това ми беше първото стъпване там оттогава.  Консултирах се с Ристо Туристо, набелязахме паркинга пред хотел Олимп и се паркирахме. Но лошият късмет не свърши. Бяхме вече нядянали тежките обувки, накичили снегоходки и железа, пили по едно за отскок, когато се оказа, че "не предлагат такава услуга, паркинга е само за гости на хотела и е желателно да напуснем". Е как да го обичаш това ужасно място! Изнизахме се и оставихме колата както си беше, но това никак не допринесе до разсейването на вече появилото се  подтискащо усещане за лош късмет.


Затова пък времето беше чудно! Нито имаше "половин метър сняг", нито пък духаше, както ни бяха обещали оттук-оттам. Разсъблякохме се.
Преди да стигнем Чакър Воевода, вятарът  започна да набира сила. Там някъде Вальо изостана.
Изчакахме го в хижата, където ни гостиха с лещи, омлети, бири. Скоро се появи Вальо, но се оказа, че е закъсал с кръста и "изобщо не знае как ще продължава". А лошият късмет все по-отчетливо повтаряше: "Не е добре това, което сте намислили, не е добре."
Замотахме се доста в хижата, поприказвахме, но все пак в един момент трябваше и да тръгнем. Вятарът вече брулеше яко.


Вальо е упорит, но явно се мъчеше  и му се налагаше по-често да спира да почива. Общото темпо спадна значително. Стъмни се някъде около Кубадинката. Въпреки снега си беше пълен мрак и без челниците хич не се виждаше. На места излизахме от завоите на пътека и се изправяхме с лице срещу вятъра. Не искахме и да мислим какво ще е на откритото под Заврачица. Още в гората беше достатъчно зловещо. Осветените от челниците снежинки създаваха илюзията за притичващи оттук - оттам челници.
На пътеката над х. Марица направихме заседание, на което бързо и единодушно се прие новия план за действие - спускане напряко през гората към хижата. От Иван на Чакъра бяхме разбрали, че тя има нови собственици от лятото, но той не знаеше дали в момента има хора горе и дали има оставени отключени стаи.
През гората срещу набивания от вятъра сняг и мъглата напредвахме почти на сляпо и разбира се благодарение на китайския компас и хартиената карта, която замервахме с линийка. Покрития със сняг покрив на хижата стигаше до земята. Почти невъзможно беше да го различиш от повече от 2 метра дистанция.
Ето една снимка от следващия ден:


 Край хижата се усети миризма на запалена печка и предните прозорци светеха, но ние дълго обикаляхме докато намерим достъп до тах. Хижата има поне 4 входа, които водят до различни секции от стаи.


След като хижарят (или пазачът, незнам какъв точно му беше статуса на човека) ни усети и ни въведе в стаята с печка, вечерта мина досто приятно в приказки, ядене и пиене.
Разбрахме, че течал усилен ремонт на хижата и че шефа бил свързан с дърводобивния бизнес. Аз останах с впечатление, че тенденцията е хижата да се превърне в "джипарска", съвсем не и "хижарска".
На следващия ден вятърът беше спрял. Навън сякаш бе по-топло отколкото вътре.
Тръгнахме обратно, първоначалната идея за Мусала, разбира се, беше отпаднала.



Линк към всички снимки
Линк към GPS трака

понеделник, 3 декември 2012 г.

Семково - Грънчар - Семково

Първо маршрутът:
 
Пътуването от София до Семково си е около 3 часа, при добро стечение на обстоятелствата. С влизането в самото Семково, пътят става ужасен. Хижата е в горния край. Ние оставихме колите по-надолу.

Езерото пред хижа Семково.

Идеятя беше да се качим до билото през Сухото езеро. Първо се хваща посока х.Трещеник (то х.Трещеник май вече няма, но пък си има табели за нея). След около половин километър вляво и нагоре се отделя маркировката за Сухото езеро. Има табела, на която пише 2 часа, но Вальо отчете 1,15ч, спокоен ход.

Пирин от сколоновете на Рила.

Край езерото хапнахме, след което се залутахме малко, въпреки че преди това ни бяха обяснили, че пътеката тръгва "вдясно от белия камък". Оттук нагоре маркировка нямаше. Повъртяхме се. Вальо се върна леко назад и успя да намери пирамидките, водещи през клека. Оказа се, че пътеката е прочиствана наскоро и нагоре нямахме проблеми.


Въпреки късното тръгване, успяхме да стигнем достатъчно рано до магистралата, за да успеем да се качим на Налбант/Ковач за залеза. Поне така си мислехме.


Слънцето обаче някак внезапно залезе и ни изненада попът.


Със скриването на слънцето плъзна мъгла. След Налбант предстоеше само слизане. Въпреки мъглата не беше студено. Лунната светлина се отразяваше в мъглата и снега. Виждаше се достатъчно, за да се върви без челници.
В хижата, както и очаквахме, нямаше никой. Нанесохме се в обичайната стая в дъното на горния етаж. Изглеждаше чисто и подредено, може би бяхме първите след като я бяха зазимили.
Останалите се захванаха с печката. Аз си взех ракията и излязох да поснимам. Междувременно се беше изяснило. Ако не са точките по небето, не мож' позна, че това са нощни снимки.


На следващата сутрин изпуснахме големия изгрев. Свят ми се завива като си помисля какво щеше да бъде ако бяхме се изнесли над криещата се зад реброто на Суха Вапа ниска облачност. Така или иначе, с Вальо си останахме с по една обиколка на езерото на зазоряване.


Ходенето започна с един шорткът към билото.


След което хванахме към Суха вапа. Чудни гледки се откриваха този ден.


От реброто на Суха вапа в посока Налбант, отзад Пирин


А пък реброто си беше позаснежено, позаледено.


Но пък гледките отгоре, отново пълна лудница!


От Суха вапа слязохме импровизирано в посока Нехтеница.


Наложи се да победстваме известно време в клека, но приемливо все пак.


След Нехтеница се върнахме по подсичащия път, който държи около 2000 метра докато стигне Сухото езеро, след което хваща надолу. Пътят обслужва някакво водно съоръжение.


Линк към всички снимки
Линк към GPS трака

вторник, 20 ноември 2012 г.

Към Албутин от запад

Идеята беше хубава. Някъде между Ощава и Сенокос (Пенков чарк), нaвътре в планината се отделя път. Видях го на картата. Също лятото бях подучул от месните в Сенокос, че нaгоре се качвал асфалтов път, но дали ставаше дума за същия - не беше ясно. По въпросния път трябваше да стигнем още около 5 км нагоре, на височина 1200 м. Не хранехме големи надежди да е проходим за ниска кола. В най-лошия случай пътят ни щеше да се увеличи с 5 км и около 300 метра денивелация.
След като оставим колата трябваше да продължим по Мочуришка река с идея в самото подножие на Албутин на прехвърлим билото вдясно, за да излезем от южната му страна, където не е така плътно клекясал. В началото трябва да имаше черни пътища, след това гората изглеждаше плътна, никак не беше ясно как ще стане. Около 1500 метра денивелация. Говорих с Дидо, той препоръча да се пробваме от х.Загаза и да не рискуваме да се забутаме в пиринските шубраци без предварително разучаване на пътеките.. За съжаление и Загаза не изглеждаше добра опция, заради безумния километраж след Върбите.
След Албутин трябваше да спим на х. Яворов и на следващия ден покрай Даутово езеро, превала над него и отново неясно спускане без пътека първо към Невързумското дере и след това по него към колата. Ето така:


В крайна сметка една хубава събота сутрин, тръгнахме. След като се отклонихме от дефилето, минахме през Стара Кресна, разклона за Ощава, пътят стана ужасен. Стигнаме и разклона за Пенков чарк (П.Чарк), завихме и нещата отидоха  на още по-зле. Започнахме да се оглеждаме за някое уширение край пътя, за да оставим колата. След по-малко от километър от разклона обаче, пътят изведнъж стана идеален. И така до набелязаната стартова точка. Чак да не повярва човек. Пристигнахме доволно нахилени.
Поехме нагоре по черен път. На разклоните хващахме тези, които следват нaшата посока, в резултат на което на няколко пъти се оказвахме задънени в нищото, но късметлийски успявахме да пресечем шубрака до друг, подходящ път.


Разминахме се с един горски, който хапваше чушки и домати на предния капак на нивата си. Каза ни, че от тук нямало качване към Албутин.
В един момент обаче, черните пътища свършиха. Играта позагрубя.


Но не задълго. Скоро излязохме на някакво сечище, пресечено от пътека с импровизирана синя марка. Хванахме нея. Много скоро след това я загубихме. За щастие все се напъхвахме в сравнително лесни за преминаване участъци на гората и постепенно набирахме височина без да бедстваме.


И така докато излезем на билото на около 2100 метра, откъдето качването към Албутин(2688) бе сравнително ясно. Отдъхнахме си, вече две от големите въпросителни по маршрута бяха отпаднали.


Ясно, ясно, ама не изпуснахме възможността да се защураме в клека малко след като ни се изпречи на пътя. Погазихме си клек около 50 метра и нещеш ли, излязохме на кафявата маркировка х.Загаза - Албутин. Хубава, наскоро прорязвана пътека.
Към 15,30 вече бяхме почти на Албутин. Бяха плъзнали мъгляци.


Чакахме повече от час и половина залеза горе, криейки се на завет от ледения вятър. Но пък и залезът бе пълна лудница.


На следващия ден се придвижихме по план до превала над Даутово езеро.


Езерото много, много го нямаше.


Преди да поемем към неизвестното мръднахме до Каменишки, за да поснимаме.


А пък ето това ни чакаше:


Малко по малко заслизахме.


Влизайки в гората сякаш намерихме някаква стара и лесна за загубване пътека. Загубихме я лесно. Иглолистната гора беше много приятна за слизане без пътека обаче. По надолу стана малко по-хард, криволичихме на едно, две места, но в крайна сметка успяхме да се доберем до Невързумското дере. По него хванахме отново стара, но широка и видима пътека. Наклонът тук вече не беше така голям. Имах чувството, че се разхождам в парка.


Имаше и мостове.


И накрая, когато вече смятахме, че сме стигнали, край едно водохващане се изправихме пред по-трудно прескачане на реката. Няма да е приятно да се озовеш тук напролет.


Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака