четвъртък, 10 септември 2015 г.

Нестандартно до Гамила (2497м) в Тимфи /Τύμφη

Тимфи е част от Северен Пинд и е шеста по височина планина в Гърция, но не толкова с височината си е впечатляваща, колкото с доломитския си изглед.


Бях ходил няколко пъти в района, но най-високият гръх, Гамила (2497 м.н.в.) така и си оставаше за по-натам.


Тимфи всъщност стана популярна през последните години, поне ако се съди по това, че в интернет се виждат оферти от разните туроператорски фирми. Понеже сега се загледах от любопитство и бях изненадан от обявените цени (в пъти повече), ще споделя, че при нас за четирите дни разходите се сведоха до около 150 лева за гориво за колата (към 1350 км отчете километража от София, в това число няколко десетки километра офроуд), 12 евро магистрални такси (2 х 2,40 + 1 х 1,20 на посока между Солун и Янина) и 6 евра за бира в заведение (не че багажника не беше пълен с бири, но пустата му жега ни замъгли мозъка и седнахме в кафето под дебелата сянка на дъба в центъра на Вардето).


Стандартният подход към планината е откъм селцето Микро Папинго (с наистина впечатляващи гледки към каньона Викос), откъдето се продължава към хижа Астрака и след нея обикновено към езерото Драколимни (на снимката горе, снимано от Гамила и намиращо се на над 2000 м.н.в.), Гамила и горе долу с това се изчерпва програмата. Всъщност сега като се загледам, виждам, че някои фирми предлагат последващо спускане към влашките (ако съдя по имената като Кaпетово и Цепелово) села на югоизток. Tочно тях бях набелязал като изходна точка аз.



Водата по южните склонове на Тимфи е проблем, така че се запасихме в Капетово.



След Кaпетово продължихме по изкачващия се на серпентини асфалт към Вардето, но нейде във връхната точка на пътя, който след това започва да спуска към селцето, ГПС-ът ни напъха в съмнително изглеждащ черен път, който по-натам се оказа приемлив и ни качи до над 1700 метра.


Рано рано на следващата сутрин, след няколко снимки на разсъмване, си обух маратонките и тръгнах.
След не дълго, но криво нагоре надолу из понорите, пътечката внезапно се надвеси над каньона Мегас Лакос.


Бързах да напредвам и затова нямаше време да се занимавам много със снимки, но  бях изумен и нямаше как да не нащтракам няколко документални.


Пътечката подсичаше стръмните източни склонове на каньона и се спускаше постепенно към дъното му.


Поглед назад.


Този разклон реших да го проуча на връщане, но после се отказах.


Интересни пещери, които подсича пътеката.


Слънцето започва да огрява върховете на високото било. Гамила е в левия край, но се крие от тази позиция.


Преминах дъното на каньона и започнах да катеря склоновете отляво. След първите стръмнини изнязох на тази цепка. Дъното и не се виждаше.


Показаха се стените на Астрака.


Овчарска или краварска колиба, от която изкочиха и ме нападнаха рояци мухи. Малко преди това ме беше гонила една едра каракачанка, която бързо се отказа обаче.


Астрака и едно от пресъхващите езера в подножието й.


Астрака и коне в подножието й.


Астрака и хижа Астрака в подножието й. (на снимката се различава малко изместена вдясно и надолу от центъра)


Хванах грешна пътека, след което ми се наложи да изкачвам няколко хълмчета, за да пресеча на правилната.


То пък правилната и една пътека!


Склоновете на връх Плоскос. Пътеката излиза на седловината между него и Гамила. Самата седловина се различава на  горната снимка.


Отново поглед назад - Астрака изпъква.


Гамила от седловината в подножието й.


Плоскос.


Карстови полета.


Туристически самолет, който бръмчи ниско над Тимфи.


И да си дойдем на думата - северните отвеси на Тимфи. Няма дъно надолу.



На мен ми остава ей това:


А се вижда ей това:


И вече на върха.





Не се застоях дълго. Следват няколко снимки от Мегас Лакос на връщане. Мястото където се пресича каньона.


Отвесните скали.



Оттам идвам.


Пътечката, пресичаща скалата. Имаше осигурително въже в края.


Та така. Разходката продължи 4 часа и нещо. Малко над 22 км. Очаквах да се движа по-бързо, но каменистия, неравен терен не беше твърде подходящ за ниските ми маратонки. (абе направо си ме беше страх да не зеньосам някой глезен)

***
Сега търсейки постфактум информация за района, виждам че всъщност съм се движил по част от трасето на този планински маратон: The North Face Zagori Mountain Running.
 Усъмних се още тогава, тъй като виждах оранжевите точки и стрелки по пътеката из Мегас Лакос.


Топографска карта на Гърция за Гармин: http://maps.igurbev.net/home/greece-map

сряда, 2 септември 2015 г.

Рочамелоне / Rocciamelone (3538 м.н.в.) - Грайски алпи

Както може да се прочете, Рочамелоне дълги години е бил известен като най-високия връх в Алпите, вероятно, защото е изпъкващ, също и поради факта, че се издига цели 3000 метра над намиращото се в основата му градче Суса. За първи път е изкачен на 1 септември 1358 година от кръстоносеца Бонифачо Ротарио д'Асти, който поставя на върха малка метална статуя на Богородица в знак на благодарност за избавлението му от турско пленничество.


В днешни дни на върха също има статуя на Дева Мария, съвсем не толкова малка обаче:


Обичайната изходна точка към върха е хижа La Riposa (2205м), като с кола може да се стигне малко под хижата.


Пътят е черен последните няколко километра. Преди това е асфалт, но толкова стръмен и тесен, че просто се молиш да не срещнеш настрещно движение, че после какво следва не мога и да си представя. На снимката се виждат част от къщите на Суса, около 1700 метра по-долу.


Поради валежите, предхождащи нашата поява в района, върхът беше покрит със сняг. Знаех предварително, че последния участък е осигурен с въже. Все пак мързелът надделя и оставихме котките.


Попътно се минава през втора хижа "Ca d'Asti" (2854 м),


 след която серпентините продължават да се сучат нагоре и нагоре.


Падна мъгла. Ставаше все по-снежно след 3000. Върхът започна да прозира над нас след като превалихме един издатък на реброто. Изблеждаше зловещо.


Започна и участъкът с въжето.


Като цяло си  беше ходене. Снегът се топеше на слънцето. Виж при по-ниски температури и ако  беше заледено, щеше да е въсем друго.

И вече горе.


Гледки от върха - на запад. В дъното на долината изпъква Шабертон(Батареята), една от следващите ни цели.


На север към Lac du Mont-Cenis и виждащия се над него Signal du Petit Mont Cenis, целта за следващия ден.


Заслонът на върха.


Нейде из облаците се крият старите познайници Монблан и Гран Парадизо.


Кръгът с имената на върховете.


Цялата група на върха.


Тези двамата в жълто на следващата снимка са двама италиански бегачи. Чувстваха се много нестабилно в снега и ги подминах на слизане. След като свърши снега обаче, решиха че няма да я бъде тая и ме подгониха. Аз обаче навреме се усетих и побегнах. Почна се едно гонене нагоду. Ама им избягах, нищо че бях с раницата и големите обувки.


Наградата за спечеленото съревнование беше мускулна треска.
Уплътних времето за изчакване на другите в студене и пиене на бира.



И накрая: линк към албума с всички снимки от този ден.