вторник, 25 юни 2013 г.

Сенокос (Пенков чарк) - връх Албутин - хижа Загаза

След предното късметлийско ходене, беше ясно, че ще се върнем рано или късно в този район. Поводът беше рождения ден на Мак на хижа Загаза.
Малко по малко и оттук-оттам се събрахме голяма група. (14 човека и едно куче). Повечето отпътувахме в петък вечерта, останалите трябваше да ни догонят край Стара Кресна на следващата сутрин.
Преспахме край минералните бани до Стара Кресна.
 Оставихме колите на вече познатото ни уширение в края на асфалта и поехме.
Още в самото начало, край водохващането с липсващия мост, се наложи да се събуваме и прегазваме реката. По-нагоре газихме още няколко пъти, но по-скромно.
Първите няколко километра вървяхме по познатата ни от предния път пътека, по която тогава се спуснахме на връщане от Даутов превал. След това хванахме по Невързумско дере, където започваше неизвестното. Искахме да се качим горе на билото някъде след Каменишки връх.
На първо време трябваше да наберем към 600 метра денивелация по дерето, след което бях набелязал една, според Гугъл ърт, широка, безклекова просека по склона вляво.
Имахме късмет общо взето, през повечето време следвахме появяващите се и изчезващи краварски пътеки. Забелязваха се и пресни следи от крави. Е, не се мина без провиране през клоните чат-пат или прегазване на реката.
Но някак неусетно, стигнахме 2100.
 Излязохме на широка поляна с краварска колиба на отсрещния бряг на реката и високи шубраци отсам.
Къдете хапнахме и пийнахме, както си му е реда и отново се запънахме на баира.
Пак успяхме да уцелим пътека, дори маркирана с пирамидки на места. Гледано отдолу, откритата просека, по коята трябваше да минем, изобщо не беше различима.
Дори се наложи да прегазим към два метра клек веднъж.
Но аз си бях набелязал още по Гугъл ърт трасето, така че без излишно лутане, успяхме да се доберем до билото.
На следващата снимка се вижда Албутин в дъното, и вляво билото, по което продължи пътя ни.
В посока карстовото било се въртяха облаци. Направихме поредната заслужена почивка и се насочихме към жандармите по билото пред Албутин.
Ето ги и тях.
Ето ни и нас.
И вече на заравнения склон току под Албутин.
Групата с малки изключения на Албутин.
Нямахме късмет с хубави гледки обаче. Облаци скриваха всичко на юг. Някъде откъм Рила пригърмяваше. Поседяхме не малко и поехме към Загаза.
Очаквах пътеката между х.Загаза и Албутин да е далеч по-лесно проследима, може би заради прорязания клек в горната й част, където бях минавал и преди. Оказа се обаче, че особно в тревистите участъци, пътеката просто изчезва.
Хижа Загаза на следващия ден.
Пристигнахме на хижата в сумрак. Купонът течеше.
Оказа се, че Дидо и сформираната от него команда са оставили колите си при нашите, само че са тръгнали по Мочуришка река в опит да трасират най-прякия път от там до хижата. Случи се така, че на следващия ден нещата се обърнаха - те слезли аварийно по Невързумско дере, докато ни се пробвахме да следваме тяхния път.
Първоначално идеята беше да се върнем по онзи подсичащ и заобикалящ път, за който отпреди знаех, че излиза на изходната ни точка. Преди да тръгнем обаче се заговорихме с хижаря и той ни убеди, че варианта на Дидо е значително по-кратък и заедно с това ни обърна внимание, че заобикаляйки по-пътя, няма да спестим особено качване. (А ние никак не държахме на качването след хубавия преход от предния ден, пък и беше една морна жега.) Затова поехме обратно по пътеката към Албутин.
След около 500 метра качване на около 1900 се достига заслон, след което трябаше да се оклоним вляво.
Скоро след това се излиза на т.нар. Ощавски преслап, откъдето следваше да се спуснем стръмно към Мочуришка река и оттам към колите.
Мащерка.
Черни облаци се събират на високите пирински върхове.
До Ощавски преслап излязохме лесно, но от другата му страна в гората скоро изгубихме оставените от предната група знаци. Край няколко паднали през пътеката дървета, маркировката свършваше. Повъртяхме се да я търсим, след това продължихме без нея по пътеката. Самата пътека обаче подсичаше склона, държейки много високо и така ни отдалечаваше от нашето направление. Скоро взехме решение да се спускаме по глиганския способ по стръмния склон.
Гората беше иглолистна и се слизаше леко и меко, въпреки големия наклон. Добрахме се някак до дерето долу. Поизмъчихме се, провирайки през обграждащите го шубраци, но след няколкостотин метра излязохме на трака от миналогонишното ни минаване от там.
Нататък бе ясно.





Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака (Сенокос - Албутин - хижа Загаза - Сенокос)


вторник, 18 юни 2013 г.

Гърция, Чумерка, около селцето Пахтури


След Теодориана се спуснахме с колите отново към Ахелой, хванахме на север и след като заобиколихме няколко чепати рида и се пъхнахме в няколко тунела, завихме наляво по поредния тесен серпентинест път навътре в планината. Пахтури е интересно селце на много красиво място.
 Паркирахме на уширението над църквата, пихме по бира и малко преди обед поехме в жегата.
На пръв поглед масивът северно от селото сякаш се беше надвесил 1000 метра над самото село. Не бе очевидно как човек изобщо може да мине от там.
В началото пътеката беше доста обрасла в неприятните, бодливи гръцки храсталаци.
Край ей този водопад, пътеката зави рязко надясно и започна стръмно да изкачава скалната стена на серпентини.
Много интересна пътека. На места беше зидана.
Пахтури остава назад.
На снимките не личи, но склона, който пресичаме е почти отвесен.
Прехвърляйки първата стръмнина, пред нас се показа хребетът, към който се бяхме насочили. Самият връх, докъдето стигнахме, не се вижда на снимката и се намира по продължението вдясно.
На заден план остава вече познатата ни Фурка.
И напред. Тук трябва да заобиколим вдясно.
Фурка в дъното.
Караулите, наречени по-късно Дончеви караули (в чест на Антон Дончев, който ги разходи привечер в задаващата се буря).
Вече сме стъпили на реброто, което ще ни заведе до върха.
И несравнимият Хадзи, който за пореден път изпъква сред обкръжаващите и планини.
Спирка при първата срещната преспа. Ясно защо.
Наближаваме върха. Вальо тича напред.
Останалата назад част от реброто.
Караулите. Особено стряскащ беше този участък най-вдясно - изобщо не изглеждаше минуем, поне в очите на нормално човешко същество.
 Вече сме на метри от набелязания връх. Така и не разбрах как се казва. На картата пишеше нещо като Пахтурница (или някакво производно)
Тони самостоятелно тръгва към Караулите. Какардица отзад.
Останалите хващаме обратния път.
Част от Дончеви караули с Дончев за мащаб.
И надолу, надолу, леви, леви, 1000 метра слизане, за тези с контузените колена, глезени и друго, по-бавно и мъчително. И се строихме на уширението над църквата.
Накрая снимка на посления бивак на този първомайски набег към Гърция.



Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.



вторник, 11 юни 2013 г.

Осогово, до Руен от долината на река Елешница

Малко и набързо разнообразие в заваксаните гръцки пътеписи. Незнам тази година дали отчете и една събота и неделя с хубава прогноза за времето, но напоследък е ужас. И къде, къде, Осогово сякаш най-сухо изглежда.
И тръгнахме с идеята съботата да се размотаем насам-натам (да посетим "Тихия кът" в Слокощица) и да проучим терена  и подхода към тази Елешница. Преспиване на палатки и в неделя ударно до Руен и обратно, .
Та се оказахме в Земенския манастир.
И после се завъртяхме около язовир Пчелина, за да хвърлим едно око на онзи така популярен параклис. Въртяхме се напосоки обаче и в един момент се оказахме точно на отсрещния бряг.
Напавихме и втори опит, но дали защото не уцелих правилния път, ама в един момент започнаха едни макадам коловози с буйна трева помежду и трябваше има-няма да слизам да проверявам дали кората на колата отпред не е изостанала нейде, както се случи наскоро в Гърция при преминаването на една река, та ... а то следобедът напредваше, глад и мисълта за огромните порции в Слокощница ... абе отказахме се.
И после Слокощица. Да не влизам в подробности, но за нещо такова става дума:
По-натам маршрутът според плана продължаваше през Ново Село. Скоро след това обаче, там където е отбелязан разклон за "Трите буки", пътят стана черен. Хм. Според ГПС-а до набелязаната от мен точка оставаха 18 киломентра.
Та Зафира да не съм в планинарски ръце! Почна се едно бръмчена на първа. Пътят всъшност не беше крайно зле, чат-пат минавах на втора. И като добавим, че се очакваше да вали и връщането не бе никак ясно - да ни пита човек къде сме тръгнали.
След повече от час и около 14 км се добрахме до моста над Елешница. (Ако някой се интересува, може да погледне приложения трак, който включва в детайли цялото трасе след Слокощица) И там заварихме бутка с надпис "Гранични полиция" и за изненада - асфалт.
Асфалтът свърши след още 9 километра нагоре по реката. И като свърши заваля.
Не бяхме видяли нищо подходящо по пътя за палаткуване, затова решихме да се върнем назад и да търсим.
Намерихме си място малко по-надолу от споменатия преди това мост.
Дъждът вече бе спрял. Стана си хубав бивак.
Бяхме се уговорили със Станислав да се чуем привечер, защото според идеята те щяха да ни настигнат късно вечерта. Но нямаше обхват. Може би така стана по-добре, защото щях да ги предупредя да не тръгват по тези черни пътища по тъмно.
На следвашия ден действахме по план. С колата до края на асфалта, след това още малко по реката, след което завихме наляво, за да се качим на границата и по нея да се доберем до Руен.
Гората и храстите бяха мокри от скорошния дъжд, затова нагоре кротко си следвахме завоите на избранния път.
Някъде там ми се обади Жоро. Групата на Станислав не само, че бяха спазили уговорката, но след като не успели да ни намерят, бяха преспали в края на пътя и тръгнали повече от час преди нас. В моментаа напредваха напряко нагоре по стръмното през мините южно от Руен. Разбрахме се да ни изчакат на заслона.
Поглед към острещното ребро, по което слязохме. При по-внимателно вглеждане се виждат къщите на Сажденик.
Добрахме се до браздата и тръгнахме по нея. Македонско ни гласеше черни облаци.
Очаквах граничния път да е по-сгоден за ходене, но общо взето по-често си газехме из хвойната.

Македонски (или по скоро югославски) бункер точно на граничната бразда. Минахме и покрай няколко масивни на времето, но очевидно сринати до основи постройки, пак в македонско. Явно българско дело ще да е било.(Поне в нещо да сме добри.)
Около километър преди Руен ни заваля градушка. За щастие скоро спря. Не е никак повдигащо духа да се напъваш в дъжд по открития баир.
И се добрахме.
Облата изпъкналост на Руен.
Заслонът.
И вече заедно с Вили, Жоро и Станислав.
Тъкмо тръгнахме надолу и наистина  заваля. Докато, който има сложи дъждобрани, се появи джипа на гранична полиция. Поговорихме си докато ни записваха. Бяха много вежливи, докато ние ставахме все по-мокри. Посъветваха ни да не се лъжем да се пробваме, както си го бяхме намислили, да се връщаме с колите надолу по пътя край Елешница, ами да караме обратно към Кюстендил - оня бил по-дълък и разбит. Информацията беше на място.
Не валя дълго, но последвалото газене из хвойната и храсталаците не прости на ничии обувки.
А тази снимка защо така изгоряла изглежда от едната страна, незнам, сега я виждам.
От реброто, което хванахме, в един монет трябваше да се спуснем стръмно надолу, за да се опитаме да излезем на пътя към Сажденик. Не беше приятно, в началото мокър храсталак, но особено после като се напъхахме в лабиринта от преплетени рози. Стигнахме селото някак.
Селото се оказа обитаемо. Попаднахме на баба Лиляна. Черпи ни мътеница. Пробва да ни продаде яре. Зимата оставали 3 човека, лятото били повече. Последните дъждове били отнесли моста и сега до селото се стигало само пеша. Мъкнели на гръб всичко от края на асфалта. Напролет, при топенето на снеговете реката ставала много буйна, но истинския проблем била баластрата, влачена от мините - сривала всикчо попът - пътища, брегове, мостове. Самият асфалт бил правен заради мините, но правен-недоправен, от нищото в нищото.



Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.