сряда, 28 август 2013 г.

Мангарт /Mangart (Италия/Словения)

Първо няколко думи за мероприятието. Стана традиционна обиколката из Алпите в края на август. Тази година се събрахме 13 човека (досега не бяхме пътували повече от 8).
В плановете влизаха Mangart (Италия/Словения), Visoki Kanin(Италия/Словения), Jôf di Montasio (Италия), който в последствие беше заменен с Špik (Словения), Dachstein (Австрия), Hochkönig (Австрия). Като идея доста натоварена програма, оставаше да имаме късмет с времето.
Първата нощувка трябваше да бъде в къмпинга в Блед. Пътуването вървеше завидно добре до границата с Хърватия, след което започнаха поредици от задръствания край граничните пунктове и тези за магистралните такси. Германците и австрийците бяха се втурнали на тълпи да се прибират.
В Блед нямаше места и ни препратиха в друг къмпинг - Šobec.
На следващия ден продължихме към Кранска гора, минахме в Италия, след това през прохода Предил отново се пръхвърлихме в Словения. Една от колите беше на газ и непрекъснато изчезваше край бензиностанциите. Беше изчезнала и в този случай.
След прохода Предил се кара по много тесен и стръмен планински път (разминаването е почти невъзможно там), който път извежда до над 2000 метра. 
Оказа се, че него ден има вело съзтезания по пътя и той е затворен между 9,30 и 12,30. Все пак ни пуснаха, но ни предупредиха, че няма да можем да се върнем преди 12,30. Газаджиите обаче, не са имали този късмет малко по-късно и не само, че ги спряли и накарали да чакат два часа и половина, но по-късно им взели и такса за използването на пътя, която на нас никой не поиска.
Ето една снимка на финалния учстък от пътя, сниман от фератата към Мангарт.
Горе имаше много коли и обиколихме, докато намерим място за паркиране.
Насреща се показа набелязания за следващия ден Канин (Високи Канин)
Надянахме пособията и поехме по пътеката към началото на фератата.
Разпределение по отбори.
В началото се върви по пътека, следваща границата на Италия и Словения.
По натам пътеката става по-стърмна и се появяват осигурителни въжета, които на този етап може и да се заобиколят.
Подминава се и разклона за заслона Ногара, който е малко по-надолу откъм италианската отвесна стена. Там табелата сочи и към "иналианския път" - една определено зловеща, надвесила се над отвеса ферата.
Ние надзърнахме предпазливо и отминахме.
Изкачването на Мангарт от паркинга е към 700 метра, като вариантите са два.
Отляво, откъм Италия, пътеката е сравнително безобидна. Ние подходихме отдясно. Скалите изглеждаха определено респектиращо на пръв поглед.
В последствие се оказа, че не е чак толкова страшно.
Макар че, гледано отдолу, никак не беше ясно откъде изобщо може да се мине.
Но се намираха начини.
Ето и едно място, където въжето свършваше.
Свилен излазва по цепката.
Като цяло фератата се оказа приятна, всъщност бе и най-лесната, на която попаднахме в това ходене.
 Така че можех да снимам на воля, макар че снимките ми излязоха тематично еднотипни :-)
Поглед към Канин и Монтаз, следващите ни цели. Между тях Села Невеа.
Една от малкото останали преспи.
И място за почивка.
След което продължаваме.
 Ей го пак мястото за почивка, само че отгоре.
Последните участъци с въжета.
Финалният учатък преди върха бе стръмен ронлив склон без осигуровки, но не беше труден.
И ето ни групата на върха.
И впечатляващите Юлийски алпи.
Към Италия и езерата Фусине.
Местни нехранимайковци развалят пейзажа. Чудни хора, толкова ли пък няма къде да легнат да спят, че го правят на върха.
Триглав в далечината.
Ето от тези, сякаш най-лявото остро, е Шпик, който качихме в последния ден.
На връщане слязохме откъм Италия по по-лесния път.
В по-голямата част няма осигурителни въжета.
Но гледки не липсват.
Както и изострящи вниманието учатъци.
Въже се появяваше тук-там, но скалите бяха сухи и не се налагаше използването му.
На слизане не видях никой от групата да се закача. В главата ми все се въртеше репликата на Пламен "Ей, ербап хора, ей!" :-)
И вече последния, сравнително полегат учатък.
Мангарт на изпроводяк. Слънцето се е изместило и е минал в гръб.





Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.



вторник, 6 август 2013 г.

Муратово езеро - Гредаро - Влахини езера - заслон Кончето - Кутело

Всичко започна от и свърши в кръчмата "Къмпинг Бъндерица".
Тръгнахме доволно късно, нейде към обед от паркинга край кръчмата. Решихме да не се бутаме нагоре с колата по и без друго задръстения път.
Подминахме хижа Вихрен, след нея продължихме към Муратово езеро.
По бреговете на езерото имаше не малко изпружили се по бански.
Поседяхме и ние за малко и се хванахме с камънака нагоре към Влахински превал.
А камънак си има по тази пътека в изобилие.
Малко по-нагоре по трасето в каменното поле се събират два улея, като "пътеки" тръгват и по двата от тях - дясната за Влахинки превал, лявата, водеща към подсичащата пътека за Муратова премка. Ние тръгнаме по лявата.
На места можеше да се избягват камъните, като се ходи по чезнещата тревна ивица в края.
Вече непосредствено под билото. Васко Велинградски, отворил широка, жадна крачка за Пирин.
Муратово езеро и обзорен поглед на пътя към билото.
Слизаме в посока Муратова премка. В началото пътеката е стръмна и ронлива.
Под Муратова премка си оставихме раниците и отскочихме без тях до Гредаро. В началото се пресича стръмен склон от нестабилни камъни. След това се излазва по един още по-стръмен тревист улей. (На снимката се вижда, отляво на високата част)
Ето снимка и от мястото, където въпросният улей достига билната част на рида Гредаро.
Самият Гредаро е много обзорен връх. Ей ги Гергийските езера, Гергийца и Синаница отзад.
Към Муратов връх и безкрайната върволица зад него.
Към Влахини езера, Вихрен и карстовото било.
На слизане от Гредаро взех, че си изкълчих глезена, ма то стават такива неща. Добре, че не беше много сериозно и можех да ходя.
Опънахме палатките край Влахините езера. Пламен от Казанлък ни беше пратил един армаган, та се заехме с него.
Палатковият лагер на сутринта.
Преходът за втория ден щеше да е в не малка част импровизиран, така че не беше никак лошо да тръгнем по-рано. Успяхме да се оправим към 9,30.
Първоначално продължихме надолу по Влахинска река в посока Черната вода.
Край една краварска колиба с крави около нея, се отконихме по пътека вдясно. Идеята ни беше да подсечем склона, за да можем да излезем в подножието на карстовото било, на което да се качим. Предния ден бяхме оглеждали от Гредаро, наклонът под заслон Кончето изглеждаше най-полегат, доколкото изобщо можеше да се прецени.
За наша радост, пътеката се оказа хубаво утъпкана и просечена в клека.
Към Черната вода.
Интересни скали по склона, който подсичаме.
Загубихме около 100 метра денивелация по пътеката, преди тя да започнем да се изкачваме отново.
Но бе все така ясно преследима и по откритите склонове.
Ето това е, което ни предстоеше. Горе в средата на снимката, като бяла точка, се вижда заслон Кончето.
За наша изненада, пръснато стадо крави си пасеше нехайно по стръмните скатове.

 Достигайки склона под заслона, изоставихме пътеката и тръгнахме право нагоре.
Към 450 метра, по груби сметки, все по-стръмно, трябваше да е това последно качване.
Обедното слънце пържеше, раниците тежаха, с две думи голяма хапка си беше тоя склон. А заслонът си седеле там горе и напук на всички усилия, хич не искаше и да се приближава.
Заслон Кончето.
Групата пълзи по склона.
И най-после горе на билото. Бански Суходол, Кончето и Кутело.
Котешкият рид под обстрел.
 Започва се и Кончето.
Изкачването към Кутело.
Кутело и Вихрен отдясно.
На слизане от Кутело.
Ей така изглежда реброто.
А пък така, погледнато отдолу.




Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.