По пътя: Италия

Показват се публикациите с етикет Италия. Показване на всички публикации

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Доломити ди Брента, Монта роза / Dolomiti di Brenta, Monte Rosa, 08.2011

Ето в общи линии как се развиха нещата:
Стигнахме до Madonna di Campiglio за 2 дена, като дори имаше идея на втория да се хвърлим директно на фератите, но (за късмет) на излизане от магистралата при Верона се пъхнах в грешно разклонение, което ни вкара в друга магистрала и ни принуди да караме на юг. След това решихме да изоставим магистралите и да продължим по по-малките пътища. Минахме покрай Lago di Garda (огромно езеро - караш по брега в продължение на 70 км по тесен като пешеходна алеа път из редуващи се курортни селца).

Ядохме сладолед и пихме бира в Arco. Настанихме се привечер в къмпинг малко преди Madonna di Campiglio.
Даваха го обаче времето да се разваля и през ноща, но особено до обед на следващия ден валя обилно и непрекъснато.
Наложи се да чакаме. Следобеда уплътнихме времето в разходки. Небето и околните върхове постепенно се показаха.
На следващия ден стигнахме до Parcheggio Vallesinella, където оставихме колите. От там се качихме до rifugio Tuckett, след която започваше нашата ферата.
Снимки: Bocchette Alte (Via Ferrata)
Преспахме на rifugio Alimonta и на следващия ден направихме втората ферата от плана.
Снимки: Bocchette Centrale (Via Verrata)
Същия ден продължихме към Alagna Valsesia в подножието на Монте Роза, където пристигнахме постред нощ.

***

В Аланя пристигнахме след 11 вечерта и имахме сериозни опасения, че къмпинга вече е затворен, но жената ни пусна да преспим на футболното игрище.
Следващият ден започна мързеливо. Затътрихме се до лифта към обед, за да се окаже, че той е в обедна почивка до 14.15.
Сменихме 3 лифта до Punta Indren (35 евра). Бяхме си втълпили също, че от лифта до х.Гнифети е 3 часа път. Също ни беше страх, че на хижата няма да има места и ще се наложи да слизаме по тъмно до долната х.Монтова.
Та заджапахме по топящия се ледник:

За да излезем на ледника под хижата трябваше да изкатерим скалист участък:

Оказа се обаче, че споменаваните 3 часа са от предната лифтена станция и че нашия път е малко повече от час. На горния ледник се гоних с някакъв италиански водач, който най-безцаремонно ми хвана и премести ръката с щеката, докато чаках тези пред мен да се оправят - та доста скоростно се озовах горе на хижата.

Места имаше.
Идеята беше след като се настаним да направим вечерно качване по отсамната страна на Пирамид Винсент. Никси не успя да дочака всички да се оправят и тръгна напред. Групата по начало се движеше доста разпокъсано.

Нямаше много до стъмване и скоро почти всички решиха да се връщат. Аз бях набрал инерция от предходното тичане, а ми се щеше и височина да отчета преди първото преспиване, та си набелязах една скала в подножието на друга по-голяма, която по сметки на око трябва да беше на към 3800. Междувременно започнаха да се събират черни облаци. Докато се въртях горе на скалата преди да се реша да тръгна обратно, заваля суграшица. Чух Никси да се провиква и го видях на голямата скала над мен, стори ми се, че каза, че също тръгвал да се връща, но не бях сигурен. Загърмя и гръмотевиците се засилвана непрекъснато докато се опитвах да бързам надолу по камънака.

Стигайки до ледника подпалих котките и газ към хижата. Накъде по средата се обърнах, за да видя Никси, който се спукаше по един много стръмен снежен склон. Пъдхлъзна се и се изпързаля няколко метра. Стана и продължи да се спука към едни отвесни на вид скали. Надявах се, че ги вижда. Стигна до тях и смени посоката, за да ги заобиколи. Бях го видял, че тръгва по риза без яке, но не предполагах, че дори пикела си е оставил в хижата.
Хижата отвън изглеждаше пуста.

***

За следващия ден програмата включваше по-близките Piramide Vincent (4215) , Balmenhorn (4167), Corno Nero (4322) и евентуално Ludwigshohe (4342) - в зависимост от състоянието на групата, все пак разходка над 4000 в много отношения не е шега работа.
Тръгнахме сравнително късно, към 9. Облаците се движеха видимо бързо по небето. На стръмното преди Пирамид Винсент брулеше леден вятър.

След това се прехвърлихме на Балменхорн.

Часът беше към 1. Небето причерня и заваля суграшица. След известни колебания решихме да се прибираме към хижата. Никси вече беше изчезнал и не се видя повече това пътуване. Чу се, че споменал пред някой, че смятал да спи на заслона.

Снимките от този ден

***

За следващия ден бе основната цел на отклонението към Монте Роза - качването до хижа Маргарита (Capanna Margherita - 4554). Този път тръгнахме подобаващо рано (ние в 6, а част от групата вече се беше изнесла в 5).

Подминавайки Балменхорн забелязахме една фигурка с разкопчано яке и висящ в едната ръка пикел да прегазва ледника с небрежна крачка в посока Лискам. Предположихме, че може и Никси да е.

В един момент прехвърлихме границата и влязохме в Швейцария. Имаше чудна видимост в посока Матерхорн.

Първо се покатерихме на Zumstein(4563) - най-висикия лесен, до който се стигаше по едно хващащо страх ръбче.

И панорами накъдето и да се обърнеш.

След това се качихме и до Пунта Гнифети и хижата.

Оттам групата се раздели, едни държаха на още едно аклиматизационно преспиване на Гнифети и смятаха на връщане да минат през Ludwigshohe и Corno Nero, другите предпочитаха да си спестят 25-те евра (и 6 евро за бира) и да се спуснат директно към къмпинга в Аланя.

Снимките от целия ден

петък, 13 септември 2013 г.

Канин (Visoki Kanin/Monte Canin, 2587)

Канин беше следващият граничен връх след Мангарт. Двата върха са сравнително близо един от друг, проблемът бе в намирането на къмпинг в района. Най-близкият открит беше в Бовец, т.е. около 30 км отклонение, но от другата страна на планината. Затова прибегнахме към "пиратско" преспиване край Лаго дел Предил.

За другия ден, което стана обичайно за това пътуване: "ставане в 6, тръгване в 7".
Част от багажа, преди да се напъха по колите.

Първи поглед от подножието на скаляците под Канин и изходния пункт на ходенето: Села Невеа.

Села Невеа е около 1100 метра, Канин близо 2600. Първоначално смятахме да се качим изцяло пеша, но предложението да спестим с лифта качването на първоначалните стръмнини беше единодушно прието.

Rifugio Gilberti, край горната станция на лифта.

От тук започна ходенето. Ето част от групата по серпентините, отзад хижата и станцията на лифта.

Jôf di Montasio / Montaž (2754м) - вторият по височина връх в Юлийските алпи.

На превала след първото голямо стръмно излязохме на полуразрушена постройка и тунел в скалите. Имаше вид да е била гранична или военна.

По-натам продължихме по пътека, подсилвана на места и според мен не случайно озовала се там.

На мен ми приличаше на граничарски маршрут.

Един разклон на пътеката. Ние сме нагоре. Стената на Високи Канин се вижда.

Групата по стръмния сипей.

Отново поглед към ефектно изглеждащия Монтаз (или Монтаж?).

И поглед към снежните участъци, които ни предстои да пресечем, за да се доберем до скалите, по които започва виа фератата.

С приближение към началото на фератата.

Слагаме котки преди да подхванем фирнования склон.

И действаме

Финалният участък преди скалите беше доста стръмен. Там си прибрах фотото в раницата и го извадих чак горе. Следващите няколко снимки са на Вальо.

Преспата в подножието на фератата.

На пръв поглед фератата не изглеждаше трудна, но още отдолу забелязахме избързалия напред Славейко да стои подозрително дълго на едно място, като ту повдигаше единия крак, ту другия .. Започна да ни просветва, че не е добре работата.

В самото начало скалата беше гладка, без удобни места за хващане и стъпване, така че в този учатък трябваше да се разчита единствено на мазното и хлъзгаво метално въже.

По-нагоре беше по-добре, но като цяло - психария. Почти всеки камък, за който понечвах да се хвана се клатеше и гласеше да падне.

И групата вече горе на билото. Фератата излиза под тях по склона вляво.

И на върха.

Вальо с дежурната бира на фона на Мали Канин.

Ей ме и мене на една снимка на Ели.

Краси ни записва в тетрадката.

И разни гледки от върха.

Билото, по което ни предстои да минем. В участъка в дъното се подсича отдясно.

Размотаване и изчакване на последните.

И най-сетне тръгваме.

Но се оказа, че мъките за този ден съвсем не са свършили. Предстоящите учатъци не бяха безобидни.

Повечето бяхме свалили седалките.

Но се оказа, че все така си има въжета и по засукани места по пътеката.

И гледки.

Малко преди да се спуснем към посдичащата пътека.

И самото спускане с поредната доза внимание.

По идея трябваше да заобиколиме дългото ребро и да се спуснем от другата му страна, където бе лифта. Времето напредваше, но сякаш приближавахме до повратната точка и все още имахме шансове да го хванем.