По пътя: Алпи

Показват се публикациите с етикет Алпи. Показване на всички публикации

петък, 6 декември 2013 г.

Монблан / Mont Blanc (08.2011)

Ситуацията около Монблан се оказа силно "комплицирана". Още с пристигането в Шамони проверихме прогнозата, според която времето се очакваше прогресивно да се разваля в следващите дни. На втория ден, когато трябваше да качим върха го даваха с гръмотевични бури следобед. Освен това Краси и Деси се бяха уговорили с водач, който да ги качи през "Трите върха", маршрут навсякъде описван с по-голяма техническа трудност от този през Гуте, също по- дълъг и с по- голяма денивелация (около 1400м в деня на качването срещу по-малко от 1000 от Гуте). Никой от нас не страдаше от излишна самоувереност, че този вариант е в унисон с възможностите му. Алтернативата обаче беше прекарването на нощта на пода на претъпканата (според слуховете) х.Гуте (Водачът беше обещал, че ще запази места за всички в х.Космик). Заедно с това в зараждащото се общо подтискащо настроение, започнаха да зачестяват изказванията, че не сме дошли с намерението да се качим на всяка цена.
При възникналата ситуация Таня и Боян заявиха, че тръгват самостоятелно на следващата сутрин към Гуте с идеята да се опитат да се качат и върнат преди да започнат бурите. На мен не ми се искаше да се отцепвам, но в този момент това изглеждаше единствения разумен шанс все пак да се качим на Монблан. Осен това показаната от Таня и Боян склонност към независимост и за мен отваряше вратичката да пусна при необходимост в ход крачката и да направя каквото мога. Такива ми ти работи.
Към 6 на следващата сутрин се натоварихме с Таня, Боян и Весето на колата. Останалите останаха да чакат включването на водача. Настроението не беше весело. Аз също се питах дали при създалата се ситуация държа да го кача.
Хванахме първо лифт (13.30 двупосочен билет) след това влакче (20 двупосочен билет). След това започна 1500 метровото изкачване по каменистите урви към Гуте.

Напичаше, а и теренът не беше много подходящ за тежките двойни зимни обувки.

Минавайки покрай инфо къщичката край х.Тет Рус, от нея излезе и ме заприказва човек, според който качването към Гуте без предварителна резервация било забранено. Предложи ми да се обади от мое име и да направи резервация. Направи го Smile

Вече имахме резервация за четирима българи на името на Иван Laughing

След Тет Рус и в началото на изкачването почти отвесния камънак преди Гуте се минава през небезизвестния Грант Колоар. Наистина почти непрекъснато се търкалят камъни там. Преминаването му става по една крива, 20-30 метрова пътечка, на бегом.

Самото изкачване до хижата (около 650 метра денивелация) е доста енергоемко.

Пристигнахме в ранния следобед. Малко след това времето се развали и до вечерта през повечето време валеше суграшица.
В хижата вечерята започва в 6 часа. 8 е вечерния час. От там почти всички стават и се изнасят през нощта около 2.

Снимките

***

На следващата "сутрин" около 2.30 се разделихме. Боян, Таня и Весето останаха да се екипират, а аз тръгнах. Духаше, но не прекалено. Нагоре в тъмното се виждаха челниците на отделни навързани групи. По широките склонове на Dôme du Goûter постепенно ги изпреварих, което в последствие си пролича колко е умно, защото излизайки на равното край Vallot cabin(4400) се оказа, че пред мен не се вижда никой. Вятърът навяваше пръхкав снежец и от партината помен не беше останал. Почна се едно криволичене в тъмното с надеждата да стъпя на твърдо. Предстоеше да се покатеря по един доста стръмен склон, който нагоре ставаше все по-тесен. В един момент се зачудих дали да не изчакам да ме подмине някоя група, но поглеждайки назад, първите изглеждаха доста далече, пък и си беше студено. Накрая издрапах директно нагоре.
Заслонът Vallot cabin(4400) сниман от ръба над него на слизане.

Оттам насетне следваше поредица от ръбчета. Започваше да се разведилява.

В 7 и малко бях на Монблан.

Слизането обратно до хижата отне има няма 2 часа, въпреки цялата върволица, напираща по трасето.

Снимките

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Доломити ди Брента, Монта роза / Dolomiti di Brenta, Monte Rosa, 08.2011

Ето в общи линии как се развиха нещата:
Стигнахме до Madonna di Campiglio за 2 дена, като дори имаше идея на втория да се хвърлим директно на фератите, но (за късмет) на излизане от магистралата при Верона се пъхнах в грешно разклонение, което ни вкара в друга магистрала и ни принуди да караме на юг. След това решихме да изоставим магистралите и да продължим по по-малките пътища. Минахме покрай Lago di Garda (огромно езеро - караш по брега в продължение на 70 км по тесен като пешеходна алеа път из редуващи се курортни селца).

Ядохме сладолед и пихме бира в Arco. Настанихме се привечер в къмпинг малко преди Madonna di Campiglio.
Даваха го обаче времето да се разваля и през ноща, но особено до обед на следващия ден валя обилно и непрекъснато.
Наложи се да чакаме. Следобеда уплътнихме времето в разходки. Небето и околните върхове постепенно се показаха.
На следващия ден стигнахме до Parcheggio Vallesinella, където оставихме колите. От там се качихме до rifugio Tuckett, след която започваше нашата ферата.
Снимки: Bocchette Alte (Via Ferrata)
Преспахме на rifugio Alimonta и на следващия ден направихме втората ферата от плана.
Снимки: Bocchette Centrale (Via Verrata)
Същия ден продължихме към Alagna Valsesia в подножието на Монте Роза, където пристигнахме постред нощ.

***

В Аланя пристигнахме след 11 вечерта и имахме сериозни опасения, че къмпинга вече е затворен, но жената ни пусна да преспим на футболното игрище.
Следващият ден започна мързеливо. Затътрихме се до лифта към обед, за да се окаже, че той е в обедна почивка до 14.15.
Сменихме 3 лифта до Punta Indren (35 евра). Бяхме си втълпили също, че от лифта до х.Гнифети е 3 часа път. Също ни беше страх, че на хижата няма да има места и ще се наложи да слизаме по тъмно до долната х.Монтова.
Та заджапахме по топящия се ледник:

За да излезем на ледника под хижата трябваше да изкатерим скалист участък:

Оказа се обаче, че споменаваните 3 часа са от предната лифтена станция и че нашия път е малко повече от час. На горния ледник се гоних с някакъв италиански водач, който най-безцаремонно ми хвана и премести ръката с щеката, докато чаках тези пред мен да се оправят - та доста скоростно се озовах горе на хижата.

Места имаше.
Идеята беше след като се настаним да направим вечерно качване по отсамната страна на Пирамид Винсент. Никси не успя да дочака всички да се оправят и тръгна напред. Групата по начало се движеше доста разпокъсано.

Нямаше много до стъмване и скоро почти всички решиха да се връщат. Аз бях набрал инерция от предходното тичане, а ми се щеше и височина да отчета преди първото преспиване, та си набелязах една скала в подножието на друга по-голяма, която по сметки на око трябва да беше на към 3800. Междувременно започнаха да се събират черни облаци. Докато се въртях горе на скалата преди да се реша да тръгна обратно, заваля суграшица. Чух Никси да се провиква и го видях на голямата скала над мен, стори ми се, че каза, че също тръгвал да се връща, но не бях сигурен. Загърмя и гръмотевиците се засилвана непрекъснато докато се опитвах да бързам надолу по камънака.

Стигайки до ледника подпалих котките и газ към хижата. Накъде по средата се обърнах, за да видя Никси, който се спукаше по един много стръмен снежен склон. Пъдхлъзна се и се изпързаля няколко метра. Стана и продължи да се спука към едни отвесни на вид скали. Надявах се, че ги вижда. Стигна до тях и смени посоката, за да ги заобиколи. Бях го видял, че тръгва по риза без яке, но не предполагах, че дори пикела си е оставил в хижата.
Хижата отвън изглеждаше пуста.

***

За следващия ден програмата включваше по-близките Piramide Vincent (4215) , Balmenhorn (4167), Corno Nero (4322) и евентуално Ludwigshohe (4342) - в зависимост от състоянието на групата, все пак разходка над 4000 в много отношения не е шега работа.
Тръгнахме сравнително късно, към 9. Облаците се движеха видимо бързо по небето. На стръмното преди Пирамид Винсент брулеше леден вятър.

След това се прехвърлихме на Балменхорн.

Часът беше към 1. Небето причерня и заваля суграшица. След известни колебания решихме да се прибираме към хижата. Никси вече беше изчезнал и не се видя повече това пътуване. Чу се, че споменал пред някой, че смятал да спи на заслона.

Снимките от този ден

***

За следващия ден бе основната цел на отклонението към Монте Роза - качването до хижа Маргарита (Capanna Margherita - 4554). Този път тръгнахме подобаващо рано (ние в 6, а част от групата вече се беше изнесла в 5).

Подминавайки Балменхорн забелязахме една фигурка с разкопчано яке и висящ в едната ръка пикел да прегазва ледника с небрежна крачка в посока Лискам. Предположихме, че може и Никси да е.

В един момент прехвърлихме границата и влязохме в Швейцария. Имаше чудна видимост в посока Матерхорн.

Първо се покатерихме на Zumstein(4563) - най-висикия лесен, до който се стигаше по едно хващащо страх ръбче.

И панорами накъдето и да се обърнеш.

След това се качихме и до Пунта Гнифети и хижата.

Оттам групата се раздели, едни държаха на още едно аклиматизационно преспиване на Гнифети и смятаха на връщане да минат през Ludwigshohe и Corno Nero, другите предпочитаха да си спестят 25-те евра (и 6 евро за бира) и да се спуснат директно към къмпинга в Аланя.

Снимките от целия ден

сряда, 2 октомври 2013 г.

До Върховният Крал (Hochkönig - 2941)

Hochkönig е най-високият връх в Берхтесгаденските алпи (Berchtesgaden Alps), които от своя страна се разделят нейде между Германия и Австрия. Намира се на 42 км южно от Залцбург. На върха му е имало заслон още от 1898 година. Сегашната хижа е завършена през 1985 г.

Ето как протече хронологията на пътуването:
Подобно на случая с Канин, групата се събра в пълен състав на паркинга под Дахштайн едва към 8 вечерта. Този път обаче имахме подръка набелязан къмпинг в подножието на Хоухкюних, така че нещата изглеждаха на мястото си. Все пак предстояха не малко километри шофиране до там, така че решихме да се подсигурим, като предупредим, че пристигаме. По вече обиграната схема, Миро се свърза с България, откъдето му продиктуваха номера на къмпинга. Краси се обади, но разговора беше съвсем кратък. "Няма места" - каза. И от тук започна нашата идилия.
Пробвахме още наколко, намерени на GPS-а къмпинга в околността и в подходящата посока, но без успех - или не успявахме да се свържем, или отново нямаше места. Времето напредваше, освен че беше почти тъмно, губехме и шанса да намерим каквото и да било работещо. Решихме да тръгваме към най-близкия показан на GPS-а, макар намиращ се в обратната на посоката ни за следващия ден.
Така пропътувахме 20-на км по пътища със завои до езерото Hallstätter See. Първият къмпинг веднага ни посрещна с табелата, че е пълен. Бах! Продължихме към следващия, където най-после успяхме да се настаним. (Оказа се тесла в крайна сметка, 16 евра на човек, без електричество, без интернет, колите на паркинга встрани от палатките. Ние не попитахме за цената своевременно обаче, така че се подлъгахме да останем и две нощи.)
Ставане в 6, тръгване в 7.
До изходната точка за Hochkönig трябваше да изминем над 80 км, като съвсем малка част по магистрала; всичко останало планински завои. С всички премеждия по пътя, чак към 9,30 бяхме строени на стартова позиция.

И там ни пресрещна табела - 4-6 часа до върха. От преварителните проучвания имахме груба предсгава за какво става дума. (Реално се оказа малко над 10 км и близо 1700 метра качване в едната посока). Заради напредналото време си сложихме вечерен час 7, с уговорката всеки тръгнал към върха да си прави сметката да се върне преди този лимит.
Общо взето се разделихме наполовина. Основно женската част от групата реши да си прекара времето в почивка и по-леки разходки в ниската част на маршрута. Останалите запретнахме крачоли.
Хижата Mitterfeldalm, намира се на около 2 км и около 150 метра изкачване след паркинга.

Непостредствено над хижата склоновете бяха оградени ето по този начин. По-късно се разбра, че по бялата лентичка протичал ток.

В началото пътеката вървеше сравнително полегато.

Скоро след това обаче, си дойдохме на думата.

Тъй като това беше вече четвърти пореден връх за това пътуване, нормално беше различните хора да се чустват в разнична кондиция, така че скоро се разкъсахме.

Мен ме връхлетя приливът на енергия, който обикновено приижда след няколкодневно пребиване в планината, та се набирах по сколона доста стегнато. От паркинга до върха бях за 3,45 часа. Обикновено не засичам времена(а и когато реша да ги засеча, забравям междувременно и нищо не се получава), но този случай беше специален.
В самото начало на прехода ниските облаци скриваха околните зъбери, които от своя страна ефектно се показваха чат пат.

Минахме покрай огромна отвестна стена на Torsäule. По нея се забелязваха катерачи.

И катерачите отблизо.

Ефектната скална колона Torsäule, снимана от пътеката за Hochkönig по-нагоре.

Набирайки височина, пътеката се катереше по или подсичаше някои по-стръмни склонове, но като цяло в тази част на годината и при хубаво време не бих ги нарекъл "трудни".

И така, стръмно нагоре, метър след метър и ето че дойде момента, когато ГПС-а каза, че съм някакви никакви си 200 метра под върха. Викам си, нищо работа, ама ... Къде ли сега е този връх?

И както вече се виждах приседнал на върха, посръбвайки от носената Ариана, така се започна една слизане и качаване, преваляне на хълм след хълм, коеот ми се стори безкрайно. Еле най-после мернах в далечината хижата на върха.