Шпик, сниман от съседния му Липница (Lipnica, 2418).
Попаднахме на Шпик случайно. Бяхме в края на пътуването, оставаше ни само един ден, който можехме да използваме за планина и всъщност той беше предвиден за Монтаз. Заради лошата прогноза, голямата денивелация, трудния терен и 60 метровата (почти отвесна) стълба, опитът в онази посока не изглеждаше примамлив. Предната вечер, хапвайки и пийвайки под навеса на "Дъждовния къмпинг" (
http://www.alpenfreude.at/en/camping-engl.html - иначе страхотен, евтин къмпинг, само дето и при второто ни посещение, пак валя), се възползвахме от безплатния интернет, за да поразгледаме пред Гугъл ърт съседните планини. И тогава Шпик щтръкна на 3д-то.
Четейки в
summitpost.org разбираме, че Шпик имал 1000 метрова северна стена, но не така забележителна южна, откъдето комфортно се качвала пътеката. На горната снимка се вижда именно тази южна стена. При този изглед и ние вдигахме вежди и се почесвахме, чудейки се как изобщо сме издрапали до горе.
И така, ставане в 6, тръгване в 7.
Прехвърлихме се от Австрия в Словения, минахме през Кранска гора (Kranjska Gora), където хванахме отбивката за Бовец(Bovec), закатерихме се нагоре по планинския път докато не оставихме колите на едно уширение. Бяхме набрали хубава височина, която обаче се оказа, че трябва да спуснем по черен път към близката река.
Междувременно бъркайки в чантата на фотото за първата снима установих, че съм забравил да сменя ръчния, ултраширок, 14 мм, Самянг, който бях надянал, за да си играя по улиците на Залцбург. Ако хората в някои от снимките ви се видят криви в краищата - това е причината.
Реката се оказа едно сухо и широко каменно корито.
Следвахме намерения в интернет трак, който пресече коритото и хвана из храстите на отсрещния склон. Попутахме се, докато излезем на маркировката.
Пътеката хвана стръмно и безцеремонно нагоре.
Гледките започнаха да се откриват.
Склонът, по който се качваше пътеката беше от онези, за които, гледайки ги отдалече изобщо не можеш да преположиш, че са проходими. Често се натъквахме на метални въжета и спъпала, с помощта на които преодолявахме по-трудните изкатервания.
Добре че клекът скриваше отвесите наоколо, та се връвеше горе долу спокойно.
Нейде в тази посока бe Мангарт.
Вече в края на гората. Шпик би трябвало да е най-високо стърчащото.
Настилката започна да става ронлива.
И скоро след това се озовахме сред движещи се и трудни за напредване сипеи.
Които от своя страна ставаха все по-стръмни.
Общо взето на такива места психологически не е добре да се замисляш какво би станало, ако заедно с камъните под краката ти започнеш да се свличаш надолу.
Финалното изкачане към върха. Веднага побързах да закопая бира в преспата. Отгоре слизаха група словенци.
Словенците ни подминават, а аз си отдъхвам, защото някои от тях решиха, че ще се пързалят по преспата, докато аз грабнах щеката, застанах над бирата и започнах да крещя и да я размахвам войнствено.
Миро продължава напред. Камъни се търкалят оттук-оттам.
Поглед от финалното изкачване на Шпик. Отзад наднича всяващия страх Шкралатица(Škrlatica, 2740), отпред вдясно е Липница (Lipnica, 2418), през който се върнахме, минавайки преди това по ръбчето към него.
Отново поглед назад, вече почти от върха.
Гледки от Шпик. Удивително панорамен връх се оказа.
Миро и Митко, отзад Шкралатица.
Част от групата на Шпик. Вальо прояви добродетелност и ми донесе оставените да се студят в преспата долу две бири.
Аз пък си ги пийнах.
Свилен се радва на красивия връх, който се появи сякаш като бонус в края на пътуването.
Щяхме да се връщаме по друг маршрут. Разминавайки се със словенците по-рано, ги бях попитал за него, тъй като те така се бяха качили. Отговориха ми, че нямало опасни участъци, освен 15 метра катерене на едно място. Хм, не звучеше много успокояващо.
Вече сме подминали ръбчето и сме почти на Липница. Гледката към Шпик е стряскаща.
И не само към него.
Отчитаме се и на Липница.
Поглед натам, откъде се качихме.
И натам, откъдето ще слизаме.
Ръбчето става все по-тясно. Шкралатица отгоре всява респект.
Ето ни на въпросното 15 метрово откатерване. За щастие има осигурително въже
благодарение на което се справяме без проблеми.
И отново доволни физиономии.
Оттук насетне пътеката си бе просто пътека,
макар и стръмна.
Пътеката подсича в по-ниската част от маршрута.
И отново гледки не липсват.
Финалното спускане беше по каменистата долина на поток. Тук станах неволен свидетел на нещо, от което тръпки ме полазиха. Митко и Дочка бяха изпуснали пътеката по-нагоре и в резултат се бяха озовали над един почти отвесен ронляк, по-който някак трябваше да се спуснат.
В началото не ги видях, чух само шума от непрестанно срутващите се камъни. Тогава изникна Митко, който разхождаше ронляка напред -назад в търсене на път. Всичко върху което стъпеше или до което се докоснеше политаше надолу. Това обаче него сякаш ни най-малко не го смущаваше и той се въртеше насам-натам. Изобщо не исках и да гледам.
"Иска да провери доколко е гумен" - поясни по-късно Дочка.
Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.
