вторник, 11 юни 2013 г.

Осогово, до Руен от долината на река Елешница

Малко и набързо разнообразие в заваксаните гръцки пътеписи. Незнам тази година дали отчете и една събота и неделя с хубава прогноза за времето, но напоследък е ужас. И къде, къде, Осогово сякаш най-сухо изглежда.
И тръгнахме с идеята съботата да се размотаем насам-натам (да посетим "Тихия кът" в Слокощица) и да проучим терена  и подхода към тази Елешница. Преспиване на палатки и в неделя ударно до Руен и обратно, .
Та се оказахме в Земенския манастир.
И после се завъртяхме около язовир Пчелина, за да хвърлим едно око на онзи така популярен параклис. Въртяхме се напосоки обаче и в един момент се оказахме точно на отсрещния бряг.
Напавихме и втори опит, но дали защото не уцелих правилния път, ама в един момент започнаха едни макадам коловози с буйна трева помежду и трябваше има-няма да слизам да проверявам дали кората на колата отпред не е изостанала нейде, както се случи наскоро в Гърция при преминаването на една река, та ... а то следобедът напредваше, глад и мисълта за огромните порции в Слокощница ... абе отказахме се.
И после Слокощица. Да не влизам в подробности, но за нещо такова става дума:
По-натам маршрутът според плана продължаваше през Ново Село. Скоро след това обаче, там където е отбелязан разклон за "Трите буки", пътят стана черен. Хм. Според ГПС-а до набелязаната от мен точка оставаха 18 киломентра.
Та Зафира да не съм в планинарски ръце! Почна се едно бръмчена на първа. Пътят всъшност не беше крайно зле, чат-пат минавах на втора. И като добавим, че се очакваше да вали и връщането не бе никак ясно - да ни пита човек къде сме тръгнали.
След повече от час и около 14 км се добрахме до моста над Елешница. (Ако някой се интересува, може да погледне приложения трак, който включва в детайли цялото трасе след Слокощица) И там заварихме бутка с надпис "Гранични полиция" и за изненада - асфалт.
Асфалтът свърши след още 9 километра нагоре по реката. И като свърши заваля.
Не бяхме видяли нищо подходящо по пътя за палаткуване, затова решихме да се върнем назад и да търсим.
Намерихме си място малко по-надолу от споменатия преди това мост.
Дъждът вече бе спрял. Стана си хубав бивак.
Бяхме се уговорили със Станислав да се чуем привечер, защото според идеята те щяха да ни настигнат късно вечерта. Но нямаше обхват. Може би така стана по-добре, защото щях да ги предупредя да не тръгват по тези черни пътища по тъмно.
На следвашия ден действахме по план. С колата до края на асфалта, след това още малко по реката, след което завихме наляво, за да се качим на границата и по нея да се доберем до Руен.
Гората и храстите бяха мокри от скорошния дъжд, затова нагоре кротко си следвахме завоите на избранния път.
Някъде там ми се обади Жоро. Групата на Станислав не само, че бяха спазили уговорката, но след като не успели да ни намерят, бяха преспали в края на пътя и тръгнали повече от час преди нас. В моментаа напредваха напряко нагоре по стръмното през мините южно от Руен. Разбрахме се да ни изчакат на заслона.
Поглед към острещното ребро, по което слязохме. При по-внимателно вглеждане се виждат къщите на Сажденик.
Добрахме се до браздата и тръгнахме по нея. Македонско ни гласеше черни облаци.
Очаквах граничния път да е по-сгоден за ходене, но общо взето по-често си газехме из хвойната.

Македонски (или по скоро югославски) бункер точно на граничната бразда. Минахме и покрай няколко масивни на времето, но очевидно сринати до основи постройки, пак в македонско. Явно българско дело ще да е било.(Поне в нещо да сме добри.)
Около километър преди Руен ни заваля градушка. За щастие скоро спря. Не е никак повдигащо духа да се напъваш в дъжд по открития баир.
И се добрахме.
Облата изпъкналост на Руен.
Заслонът.
И вече заедно с Вили, Жоро и Станислав.
Тъкмо тръгнахме надолу и наистина  заваля. Докато, който има сложи дъждобрани, се появи джипа на гранична полиция. Поговорихме си докато ни записваха. Бяха много вежливи, докато ние ставахме все по-мокри. Посъветваха ни да не се лъжем да се пробваме, както си го бяхме намислили, да се връщаме с колите надолу по пътя край Елешница, ами да караме обратно към Кюстендил - оня бил по-дълък и разбит. Информацията беше на място.
Не валя дълго, но последвалото газене из хвойната и храсталаците не прости на ничии обувки.
А тази снимка защо така изгоряла изглежда от едната страна, незнам, сега я виждам.
От реброто, което хванахме, в един монет трябваше да се спуснем стръмно надолу, за да се опитаме да излезем на пътя към Сажденик. Не беше приятно, в началото мокър храсталак, но особено после като се напъхахме в лабиринта от преплетени рози. Стигнахме селото някак.
Селото се оказа обитаемо. Попаднахме на баба Лиляна. Черпи ни мътеница. Пробва да ни продаде яре. Зимата оставали 3 човека, лятото били повече. Последните дъждове били отнесли моста и сега до селото се стигало само пеша. Мъкнели на гръб всичко от края на асфалта. Напролет, при топенето на снеговете реката ставала много буйна, но истинския проблем била баластрата, влачена от мините - сривала всикчо попът - пътища, брегове, мостове. Самият асфалт бил правен заради мините, но правен-недоправен, от нищото в нищото.



Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.