понеделник, 14 март 2022 г.

Изгубени светове

 Мани витае в миналото.



Многолюдните някога села сега са изцяло пусти, с иключение на тук там ресаврирани бойници (къщи за гости).


Бях преспал над Ватия, село приемано за емблема за Мани, макар и с нищо по-различно от много други, освен че беше на главния път. Някои от рушащите се къщи са достъпни за разглеждане.

Наистина е много интересно, но също и зловещо да се въртиш по тясните като коридори улички в няпълно безлюдно място.

Не му отделих толкова време, колкото би ми се искало, защото вятърът беше леден. Брули цялата нощ. Сутринта в буса термометърът показваше 6 градуса. Не пуснах печката, викам то ей сега ще напече. Облякох якето, за да се поразходя и сгрея, но вятърът ме натика с ритници обратно вътре.

Бях си набелязал маршрут за колоездене за този ден. Не беше много далече да се откажа обаче. За щастие не се. Получи се паметно каране по стръмни тясни, серпентинести пътища.



Вятърът не беше чак толкова зле.


В Алика се сбрахме с едно едричко куче, което след като полая след кола се строи да крачи заедно с мене. "Виж какво мой човек, му говорех аз, няма да се разберем така, аз до кога ще гутам това колело?!!1" А то се усмихваше доволно.


Бях се отделил по качващ се към билото път вдясно. Стигнах друг разклон. Горе вляво далече на седловината сърчеха постройки. Що ли да не ида да проверя, сега ми е паднало.


Селото, което славно наближавах по стръмния и тесен път (чудех се как ще се разминем ако мине кола с колелото, това с буса щеше да кошмар и то километри наред) се казваше Моунтанисика.


Което на снимката изглежда като скали на почти отвесния склон, всъщност са зидове. Цялата бездънна стръмнина беше терасирана. Колко живот е кипял навремето тука.

Колко мечти, колко илюзии.


А сега нямаше никой.

По преме на цялото изкачване не бях се разминал с нито една кола.


Седловината беше на 560 метра според гпс-а.


Личаха си и заключените къщи за гости.


Пътят продължаваше и се спускаше към следващото селоо - Леонтакис. Почудих се малко.


Още по-надолу се виждаше и друго, но човек все пак някога трябва да каже край.

Отново Моунтанисика.

Спуснах се отново към пътя, по който първоначално смятах да прехвърля билото, като се отбивах на всички селца по пътя.

Вече на билото.

За да изляза на ръба на спускането към Порто Кагио.


Още като го гледах преди на гугълмас си казах, че ще е лудница да го мина с колелото. Да! Душата ми ликуваше. Жалко само, че трябваше да го спускам. Заболяха ме ръцете да стискам спирачките надолу.

Ходих и до Ачилио, после до Портокалио (Порто Кагио), което отблизо не ми се видя толкова ефектно, колкото отгоре.








Няма коментари:

Публикуване на коментар