четвъртък, 24 юли 2014 г.

Джамджиев ръб (Джамджиеви скали) и Църномогилски чал

В последно време много народ се извървя по Джамджиев ръб, така че идеята не беше оригинална. Вальо настоя за него, той обича от време на време да повтаря определени маршрути. Виж, Църномогилски чал ме влечеше отдавна.
Тръгнахме рано от София и се установихме на паргинга пред кръчмата, подкрепяйки се с традиционната вълча закуска.
След което малко неохотно се нагласихме да тръгваме. Времето беше чудесно.
Поглед към къмпинга под хижа Бъндерица, хижа Вихрен и Дончови Караули. Страхотна видимост за летен ден.
Поехме по зелената маркировка през Малкия Казан.
На стръмното край гората, където вятър не подухваше, жегата бе осезаема.
Показват се Джамджиевите скали и Вихрен, към които сме се запътили.
Малкия Казан.
Джамджиевите скали с приближение.
Поглед назад от изкачването при Малкия Казан.
Тук наближаваме мястото, където зелената маркировка се събира с червената от хижа Вихрен. Вижда се стръмната североизточна стена на Вихрен.
Заслон Казана и Кутело над него.
Хващаме обратно по червената маркировка, за да излезем на ръба.
Един по-така участък на централната пътека, където тя се завира нагоре-надолу из клека, а хората се шашкат и прилазват.
Бидейки нетърпеливи, ние изпозлваме пръвото показало се открито, за да изпълзим директно горе на ръба.
Гледка от Джамджиевия ръб. Хижа Вихрен долу в ниското, стръмните склонове на Тодорка и Бъндеришки чукар най-отзад.
Веско и долната част на Джамджиевия ръб, която ние пропуснахме.
Групата се събира и подхващаме.
Идеята е да пропуснем стандартното подсичане и да се движим плътно по ръба.
Катеренето не е трудно и не изисква специални умения, стига да не се психираш от околните стръмнини.
 И въпреки, че казах, че не е трудно, не е точно така. Проблемът при този първи (и всъщност единствен по-тегав участък от ръба) е, че почти през цялото време нямаш ясна видимост какво предстои. Скалите над главата ти не изглеждат минуеми. В послествие се оказва, че се минава, но нямаш пътека, нямаш ясни ориентири от къде точно да се движиш. За първи път, без накой да ми покаже, аз лично не бих посмял да се пробвам.
От тази гледна точка подсичането е далеч по-лесно. Пак трябва да се внимава, защото при едно изпързулване не е ясно колко (стотин) метра по-надолу ще се спреш, но поне линията на придвижване е ясна.
Всъщност при минаването горе по скалите има едно единствено място, където може да става дума за "катерене" в истинския смисъл на думата. Представлява нещо като "винкел", 2-3 метра. Според мен човек с по-тежка раница и без катерачен опит сериозно би се затруднил там.
Поглед назад над въпросния винкел (самото място не се вижда на снимката), веднага след като съм излазил над него.
Качването на ей тези зъбчета го пропуснахме, разбира се.
Ей тук някъде подсичащата вариация се качва горе на ръба.
Бърз поглед назад и поемане на въздух.
И наляво, откъдето се включва подсичащата пътека. Стръмничко е, а и самия склон е доста ронлив.
Оттук насетне ръбът е съвсем пригоден за ходене.
Тук отдясно се вижда склона, по който трябва да изпълзиш горе, в случай че подсичаш.
Продължението на ръба напред - кеф ти отгоре по камъните, кеф ти с леко подсичане - кой каквото го влече.
По-цялостен поглед на по-трудния участък от Джамджиевите скали.
А пък времето е едно ясно, радост за очите. Тодорка, Бъндеришки чукар, Башлийски зад него, началото на Дончови караули. Вижда се и Рибното езеро.
Голямата Стража, Ушиците и Полежан привличат вниманието зад Тодорка.
Продължихме нагоре, придържайки се към ръба. В този участък се пресичат множество оформили се пътечки. Няма особено значение как точно ще минеш.
До Вихрен теренът изглежда горе долу така.
Хвойнати, Муратов, Гергийца...
Карстовото било между Кутело и Баюви дупки.
Изглед към Типицкото било. Каменица и Яловарника в дъното.
Финалното равно преди котата на Вихрен.
Джамджиевия ръб от високо.
Муратов, Спанополски чукар зад него.
Рибното езеро, Бъндеришки и Башлийски чукари.
Кончето.
На Вихрен студихме бири в преспата, поседяхме. На човек не му се тръгва в токова време.

Северното ребро на Вихрен, което е и вариант за минаване ако има сняг по пътеката.
На пътеката от Вихрен към Премката.
Поглед назад към склона, по който бяхме слезли.
 Вихрен на изкачване към Кутело.
И такаа, черешката на тортата за мен: Църномогилски чал и спускащото се от Кутело ребро, по-което трябва да се придвижим.
Протежението на Кутело.
Поразкършихме се гордо на Кутело, в случай, че ни забележи някой накъде сме се запътили и подкарахме.
Ронляк си е надолу и трябва да се внимава. Нещо такова е реброто отблизо.
Като цяло в горния край липсват проблемни участъци. Има на няколко места елементарни откатервания, но общо взето през повечето време си се върви.
Горната част на ръба, гледана отдолу.
След ръба се прави хубав завой вляво. Следва спускане по сипеи. В нашия случай пресичахме и преспа.
Спускането представлява нещо подобно. Снимката е от ръба на Църномогилски чал.
До последно надолу си имаше тръпка, защото не бяхме сигурни, че няма да се надъним на някоя изостанала преспа на неподходящо място и няма да ни се наложи да се връщаме по обратния път.
За късмет пътят се оказа чист и успхяме да се промъкнем.
Едва в долната част стигнахме до единственото по-трудно за преминаване място. Представляваше към 3-4 метра откатерване.
Хубавото беше, че поне непосредствено не бяхме надвесени над някакви отвеси (а такива се намираха наоколо), така че поне психологическата спънка бе по-лесно преодолима.
Ей го и въпросното мясно снимано от малко по-далеч.
След което пътят към Църномогилски чал бе чист.
Поглед натам, откъдето идвахме.
И поглед напред по ръбчето към Църномогилски чал.
И отново назад от същото ръбче.
В началото подсякохме по виждащата се пътека. Митикас-подобното предвършие на Църномогилски чал.
Веднага след като подминахме първите отвеси, тръгнахме стръмно нагоре без пътека.
Стръмничко си беше и се движехме 4х4.
Разделихме се за да не си съборим някой камък.
Ама верно си беше стръмничко.
Докато излязохме на ръбчето горе. В края е котата на Църномогилски чал.
Самото ръбче на мен много ми хареса. Тясно, с много стръмен, на места почти отвесен, северозападен склон. Заедно с това предлага един по-различен изглед към карстовото било.
Повъртяхме се на върха, позяпахме, похапнахме туй-онуй и тръгнахме да се спускаме в посока изоставения лифт.
Самото спускане не беше от най-приятните. Пътека не личи, следват се стълбовете на лифта, като се лавира между клека, който е заобиколим. Отдолу са изкълчи-крак туфи и камъни. Спускането е стръмно и продължително.
Когато най-после достигхаме гората се позамотахме и в крайна сметка прегазихме без пътека към неработещата хижа Академика. Спомням си едни участъци, където се ровехме в коприва и тръни до кръста, вдигнали нагоре ръце, около които налитаха и ръфаха настървени комари.
Пътеката от хижа Академика се спуска чак до Бъндеришка поляна. От там до кръчмата на завоя са си към 200 метра качване.



Препратка към всички снимки от албума.
Препратка към GPS трака.