петък, 9 ноември 2012 г.

Румъния - Молдовяно

Върнахме се от Алпити, а ето че се зададоха четирите почивни дни в началото на септември. Нямаше време за подготовка. Аз си бях предварително наумил Румъния, макар не точно това място, където бях ходил преди.
Обади се Ники (познат също като ferdi_mruvkata), за да каже, че с голяма група тръгва към Бълеа лак. Това общо взето реши проблема с избора на точна дестинация.
Румънската идея беше допаднала и на Вальо, който обаче беше под въпрос до последния момент заради тежка контузия, резултат от лошо падане ... по стълбите в замъка в словенския Блед.
В крайна сметка една хубава, късна сряда вечер потеглихме - Вальо, Ели и аз. Щяхме да се пресрещаме с бандата на Ферди по пътя.
Първата нощ, това което беше останало от нея, спахме в храсталака над пещерата Орлова чука, малко под Русе.
На следващата сутрин се събрахме с другите 3 български коли в Русе, но общо взето колкото да минем границата. След това останалите продължиха към Букорещ, ние хванахме директно към целта - Трансфагарашкия път и езерото Бълеа.
Въпреки многообещаващите прогнози край Бълеа лак пристигнахме в дъжд;


Оказа се, че е забранено да се опъват палатки край езерото и че следят за това. Наложи се да се върнем няколко километра обратно по пътя, за да нощуваме.


С новия ден времето не бързаше да се оправя, мъглите криеха гледките, но не валеше. Групата на Ферди бяха спали в една от къщурките на Салвемонт горе край езерото.  Източиха се в дълга върволица в посока Негою.
Ние пък тръгнахме към първенеца Молдовяно.


Въпреки че разликата във височината между Бълеа лак и Молдовяно е едва 500 метра, още в началото стана ясно, че пътят ще е тежък. Непрестанно се набира и губи сериозно височина. В крайна сметка отчетохме към 2700 метра сумарно качване и близо 27 километра в двете посоки.


В началото не си давахме много зор.


А и времето започна да се оправя.


Подминахме първия разклон за х. Подрагу. Ние продължихме по билото. Последваха няколко участъка с осигурителни въжета и синджири.


Самото било хич не щадеше силите.


Нейде в средата на пътя се прехвърля хубавия връх Mircii (Мирчо). Психологически е повратна точка - слизането след него е брутално.


Тук някъде си дадохме сметка, че както го караме, доникъде няма да стигнем. Решихме да се разделим, Ели да ни изчака на хижа Подрагу, ние с Вальо да действаме на тъгъдък оттук насетне, естествено с идеята да се откажем ако времето напредне много.
Ето я хижата Подрагу и езерото:


Последвалият участък не предложи чак дотам брутално прахосване на денивелация, сравнен с предходния терен обаче.


С доста сериозно темпо излязохме под Молдовяно.


И се качихме.


И връщането до хижата пак на бегом. Аз избързах, за да взема бири и да извикам Ели, за да не се налага да слизаме всички до долу.


Пийнахме бирите и някъде час преди да се стъмни поехме по обратния път. Т.е. не по обратния, защото на връщане решихме да тръгнем по подсичащата пътека, което не се оказа добра идея обаче. Нямаше как да знаем, че слизанията и качаванията там са още по-безумни.
След като прехвърлихме първия от поредицата баири, се разминахме с двама немци, които ни казаха, че ни оставали 5 часа до езерото. Вече бе почти тъмно ...

Линк към вскички снимки
Линк към GPS трака.