Това беше вторият ударен ден в Проклетие след
обиколката на Колатите (Добрата, Албанската и Злата), която, освен че ни замая очите от гледки, ни накара да се понапънем (според трака излезе малко под 25 км и 2000 метра качване).
Този път нямахме трак. Разчитахме единствено видяната във Вусанье табелата за начало на маршрут и една точка на ГПС-а, намерена случайно в интернет, която се казваше "ROSIT ULAZ", за която бях решил, че маркира разклона, където трябваше да се отделим от черния път за бившата югославска застава.
Денят отново започна с мъгла, която прозираше от настъпващото слънце.
Спретнахме се колкото можем бързо и тръгнахме.
Отбихме се, за да огледаме "гърлото", мястото, където реката изчезваше с грохот в ефектна пещера в скалите.
Беседките край пещерата. Имаше такива и на други места в района. Бяха нови, но отблъскващо оцапани.
Пътят се разклонява малко след Вусанье.
Ние хващаме левия между оградени с камени зидове поляни..
Заграждащите долината Ропояна върхове започват да прозират през мъглата.
След около 2 км достигнахме търсената точка, само че там и помен от отклонение не се виждаше.
Започна лутане напред назад. Извадих хартиената карта на Проклетие, на нея имаше скицирана пътеката, но това не ни помогна. Още малко по-напред на пътя се видяха нови табели, но на тях липсваше указание за Мая е Росит. Аз се залутах из шубраците напреко на склона с надежда да пресрещна някъде изпусната пътека.
Когато се появих отново на пътя, останалите ги нямаше. Предположих, че са се върнали обратно към селото, за да пърсят някакви знаци. Тръгнах и аз натам и ги пресрещнах да се връщат без да открият нищо. Изгубихме много време, за да се озовем в изходна позиция.
Продължихме по пътя не много след подлъгалата ни точка. Аз държах да тръгнем вляво из гората и да търсим там. Така и направихме, но начинанието се оказа пълен провал.
Заорахме по много стръмните склонове без пътека. Скоро другите се отказаха и се върнаха на пътя. Аз обаче продължавах да се набирам като прасе напред със зурлата. Беше криво, свличах се тук там, а и много сили изхабих.
На следващата картинка се виждат зигзаците, който съм правил вдясно от пътя след Вусанье.
В крайна сметка и аз се отказах.
Настигнах другите, които вървяха нагоре по пътя.
Малко след това намерихме разклона. На една голяма скала край пътя бяха нарисувани стрелки. Пишеше 6 часа. (снимката е на Вальо).
6 часа! Точно толкова, колкото сочеше и табелата в селото. И след повече от два часа лутане.
Тук е момента да направя едно уточнение. Минаваше 10, бяхме закъсняли. В края на септември се стъмва рано. Нямаше как да вземем пътя в двете посоки по светло, освен ако ...
След ошляпването предния ден и тозиденшното лутане започваха да се прокарват дезертьорски настроения.
Не знам как да го обясня, но никак не ми се искаше да изпусна този връх. Може би защото се чуствах във форма, може би защото Проклетие ме примамваше, въпреки че вече бях изхабил не малко сили с ровенето в гората.
Едно беше ясно, оттук насетне трябваше да се действа ударно.
Огледахме се около камъка. Пътека не се виждаше. Вальо се върна назад да търси. Аз пробвах в един храсталак и я открих. Викнах на другите и хукнах.
Пътеката се оказа приятна в началото. Качваше се къде на серпентини, къде по-стръмно и направо. Маркировката беше достатъчно ясна и проследима. Освен това се виждаха следи, утъпкано, разорано, вероятно голяма група се беше качвала наскоро.
Напредвах бързо, вече обнадежден, че ще стане работата. Отвесните скалисти склонове започваха да прозират през дърветата.
И всичко вървеше добре, докато не излязох под сипеите.
Пътеката изчезна. Излазих върху голям камък и забелязах стара марка вдясно зад един храсталак, но не ми се завираше там. Отляво пък се виждаха пирамидки, но те пък се отделяха необяснимо вляво от трасето на пътеката, така както си го представях. Нямаше как да знам, че целия склон по-нагоре се е срутил и пирамидките всъщност указват новопрекарания заобиколен вариант.
Ето отново една снимка на Вальо, правена на следващия ден от реброто на Каранфилите.
Червените точки показват какво направих на качване. Сините маркират слизането и заобиколния вариант.
И така, стърчах там на камъка и гледах маркировката надясно, пирамидките наляво. Завъртях се наколко пъти и запорих направо.
В началото беше добре, камъните бяха големи и сравнително здраво заседнали. Нагоре обаче започна да става все по-стръмно, камъните по- дребни и нестабилни. Почна се едно прилазване и свличане. Наклонът не си личи на снимката.
Някъде след средата на сипея положението наближаваше близко до бедственото. Всяка крачка ми отнемаше все повече време и усилия. Всичко, което изпъкваше и можеше да послужи за опора бързаше да се свлече надолу. Видя се много стара маркировка на скалата над мен, но не личаха никакви следи от предната група. Повече от ясно беше, че има нещо гнило тук. Копах стъпки, на места засядах и просто се виждах в безисходица, и дори тръгвах да се връщам, но само няколко крачки назад, след което спирах дишах и пак захващах нагоре.
Брех, тази Мая, ама хич не се даваше!
Еле излазих там, където на снимките започват сините точки. Видях следите в тревата на предходната група. Проследих ги донякъде(по синьото). Всъщност си нямах идея накъде продължава пътя, но след като очевидно започнаха да слизат, се върнах. Поне се успокоих, че вече съм на "прав път".
Продължих по червените точки до мястото показано със стрелката. Гадно място. Ето снимка:
Неприятното не беше по-дълго от три метра, но просро нямаше опора, освен едно леко изпъкнало камъче за стъпване по средата, дето само то си знаеше колко е стабилно. На отиване го минах доста смело, дали защото в тази посока беше по-лесно или вече бях претръпнал от скорошното лазене, но честно си признавам, на връщане сериозно се препотих.
Междувременно и както се разбра по-късно, докато аз съм се ровил и бедствал по ронляка на стръмното, долу под сипея пристигнал Вальо. Загубил маркировката и започнал да се ослушва и това което чул били непрестанни каменопади нейде над главата му. Като разумен човек поспрял да похапне и пийне бира преди да реши какво да прави. През цялото време докато бил тал там, каменопади продължавали непрестанно. Това сериозно го стресирало и той сметнал за благоразумо да не продължава.
След екстремиите, пътеката вече бе съвсем човешка, макар и очевидно пообрасла. Личеше си, че някога е била често изпозлвана, след това занемарена, вероятно след срутването пък съвсем. Беше зидана на места, качваше се на много приятни серпентини.
Поглед назад към долината, откъдето идвах.
И поглед напред. Виждат се зиданите серпентини. Иключително панорамно трасе.
Преминах първо през останките на един катун, който незнам как се казва. По-нагоре излязох на втори, Роман, ако е вярно името на картата.
Част от зидовете от останките от катуна в доланта част на снимката. Отзад се показва заветната Мая е Росит. Само че тогава не знаех, че е тя, както не знаех, че различаващата се на отсрещния склон пътечка не е моята.
Още останки от катуна.
Тук загубих пътеката. Впоследствие се оказа, че тя се е отделила вдясно непосредствено преди да влезе в циркуса на катуна и че не би трябвало да обвинявам маркировката, а собствената си разсеяност.
Нагазих уверено между руините, но утъпканото изведнъж свърши и хич не знаех накъде да продължа. Връщах се назад(но не достатъчно, за да видя разклона), помайвах се. Бедите не бяха свършили.
Хванах напред в посоката, в която се бях движил досега, но очевидно без пътека.
По-нагоре свърнах вдясно. От трака може да се види, че съм вървял паралелно на маркировката, дори в един момент съм я доближил буквално на няколко метра, но за беда точно там пътеката тръгва да се спуска, пък аз разбира се, през избора нагоре или надолу, как да избера второто?
Излизайки на билцето не знаех къде съм, но пък видях отсрещните Каранфили.
И пак към тях. На връщане внимавах да следвам маркировката. Оказа се че тя се промъква ей тук, малко под мен.
Бях излязъл в основата на масивен скалист връх. Реших да го заобиколя отляво, т.е. от грешната страна, което ми костваше не малко качване и след това слизане без пътека.
Следващата снимка е от Мая е Росит. Червените точки са маркировката, зелените - моето творчество. Едната от стрелките показва разклона за бившата югославска застава.
И снимка в обратната посока. Високото е Мая е Росит. Отделя ни дълбока долина, която ще се наложи да заобикалям.
Вече съм се спуснал след заобиколката и гледам натам, откъдето приижда оригиналния път.
Мая е Росит по-отблизо. Качването е по дясния склон.
Още една илюстрираща картинка.
Поглед на юг от седловината под Мая е Росит. В дъното високото би трябвало да е Мая Езерце.
Към Buni Jezerce (Долинаа на езереата). Обикновено там се преспива на палатка попътно за Мая Езерце. Границата между Черна Гора и Албания минава непосредствено преди тях.
Част от стръмното изкачване на самия връх. Последни няколкостотин метра нагоре, за щастие този път без премеждия.
Мая е Росит! Хаха! Ама драма беше това качване! (Според трака от разклона на пътя до върха с цялото бедстване съм го взел за 5 часа и20 мин). 15:20 бях горе.
Останах половин час. Пийнах си бира, поснимах, позяпах.
Гледките във всички посоки бяха главозамайващи.
Към Каранфилите.
Долните езера от Buni Jezerce.
Към долината на Валбона.
И нов поглед към пътя, по който бях дошъл.
Към Мая Езерце.
Времето напредваше, така че трябваше да тръгвам обратно. Имах по-малко от 3 часа до стъмване.
Както вече споменах, на връщане внимавах да следвам точно пътеката, за да я запиша като следа.
Останките от катуна Роман от нова гледна точка. Мая е Росит се подава в дъното.
И отново по зиданите серпентини на старата овчарска пътека.
Бързах с надеждата поне неприятното място на срутването да мина по светло. Видя ми се още по-гадно, само че този път никакъв избор нямах - просто трябваше да мина от там.
Разбира се след първото неизбежно препятствие не тръгнах директно по сипея, така както се бях качил, а по заобиколната пътека. В горния й край тя беше очертана наистина като пътека. След това изчезна. Ориентирах се по следите на минавалите преди мен и по завързаните за клоните найлонови лентички, провирайки се между дърветата по стръмния склон. Изведоха ме в долния край на сипея, който отново подсякох без пътека и отново никак не беше приятно, но този път - приемливо.
По пътеката по-надолу ставаше все по-тъмно, но не бързах да паля челника.
Излизайки от гората на пътя, изсветля. Напълних вода от реката, защото край бивака във Вусанье нямаше.
Извървях оставащите около 3 км по тъмно и изненадах групата, които вече бяха започнали да ме мислят.
Линк към фотоалбума.
Линк към траковете от тазгодишната обиколка в Проклетие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар