Колкото и да бягах, големия син облак беше напът да ме застигне. Но случва се понякога. It's ok amigo just let me go. Само не трябва да спираш. Върти ми се в главата мътен спомен за някой от древните философи, който рисуваше живота така, сякаш ни води на каишка като куче, а животът си върви напред, от кучето единствено зависи дали ще тича покрай него въртейки опашка или ще се дърпа и бъде влачено и съветвано с тоягата. Та да вирваме опашките.
Но по реда на хронологията. Ето снимки от дрона на мястото, за което писах последно.
Ето това успях да измина.
Търсеното място беше в селцето Кивери. Наистина широк паркинг до кея, трябваше да има и хубава гледка към Навплио и крепоста Паламиди, имаше още един ван с вдигната сателитна антена, но спираха коли, събираха се младежи, току се чуваше музика от някоя кола и не ми беше комфортно.
Видях следваща точка на 12-13 километра и подкарах в тъмното по врязания в скалите крайбрежен път. За съжаление нищо нямаше да видя от гледките. Претупана работа.
Мястото беше паркинга на плажа преди Астрос. Пристигнах по никое време и сякаш стресирах кампера там преди мен, защото започнаха да светват лампи. Мястото беше огромно, така че не им пречех. Нарочно не пуснах веднага пердетата, за да могат да видят през светещите прозорци, че свъщност съм като тях.
И почна да се чува носеният от вятъра ломбур ломбур откъм населеното място. Някой беше надул уредбата като на язовир Копринка.
Крива вечер. Музиката за радост спря сравнително рано.
Събуди ме в 3 платнището на колелото, което се блъскаше в задната врата. Вятърът се засилваше на пориви, ту извесно време тишина и монотонния шум на вълните, ту изведнъж прас, прас, прас. Стисках очи известно време, после взех въжето за простора, излязох и обвързах платнището да не мърда. От студа се разсъних съвсем.
Тогава взех телефона и видях голямия син облак, който ме застигаше.
До 4 вече бях решил, че ще пътувам по тъмно преди работа, за да се опитам да стигна Монемвасиа. Гугълмапса казваше 3 часа, аз принципно надхвърлях прогнозите му, но постижимо. Пак щях да претупам нещата. В 5 тръгнах.
Към Леонидио развиделяваше и бях много доволен, че видях това страхотно място. След него пътят се отделяше от крайбрежието и влизаше малко навътре в планините. Тръгнах нагоре по тесен серпентинест път. Радвах се, че е рано и няма никакви коли, с които да се разминавам.
На един обратен завой спрях, но докато се наместя, да има място, също да извадя статива, съвсем изсветля за нощтни снимки.
Нагоре пътят продължаваше ето така:
А пък това беше към морето.
Пътят и гледките от него бяха удивителни. Спирах на още няколко места да снимам.
Пищялката на коланите ми проглуши ушите.
Следващите километри навътре в планините ми подействаха освеждаващо. Морето хубаво, но усещането за планина кара човек да диша по-леко.
ПЕжо избута докъм 1000 метра на места, яви се и нестопен сняг, температурата падна до 3 градуса. Като превалихме и започна спускането се показа Тайгетос за първи път.
Някъде в този блог трябва да има пътепис за преди години, когато идвахме специално, за да го качим.
Горе почти никаква коли не срещнах.
Ето линк към трака на пътуването.
И пристигайки на уреченото място, какво да видя? Панаир. А ПЕжо се е сгушил срамежливо под дървото.
Бяхме на първи ред срещу Монемвасия - градът островче - крепост.
В обедната почивка отидох да го разгледам с колелото.
Но стражите на портата поискаха да оставя колелото на стойката за колела отстрани. Мерак ми беше да го видя, но ... Може пък утре специално на тръгване да мина с буса.
На прибиране започна да капе и да ми дава зор. После спря и изгря слънце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар