Твърде много вятър за бедната ми душа

  Сутринта се събудих рано, колкото да прочета недоволните коментари в паркфорнайт за нахалниците, които се пъхат на пълен паркинг и принуждават дошлите преди тях да си тръгнат.

Тръгвах си и аз.

Имах две задачи за из път, първата да заредя на Шела, който видях предния ден с колелото за 1.95 евра, което беше евтино, сравнено със срещаните 2+ преди това. Втората - да намеря сол, защото малкото моя останала я разсипах в шкафа.

Бензинджията (който в случая беше дизелджия, хм, интересно, има бензиностанция, газ станция, но не и дизелостанция), та човекът владееше дума като дизел, каза ясу и почна смело да сипва без да влиза в повече разговори и да се поинтересува колко. Имах други намерения, но после си казах, нека прави каквото ще. Напълни догоре.

Сол купих от Лидъл. Видях там краставици на промоция по 85 цента и напълних една торбичка. После се оказа, че били по 85 цента едната. 

Следата на ПЕжо.

Установих се в Коковатос, сладко малко туристическо селце под Захаро и сравнително близо до Пиргос. Мястото беше непосредствено до плажа. Много пусто и спокойно, без да блести с нещо. Чувствах се добре там.

Беше слънчево и топло през деня, макар да духаше умерено. През повечето време бачках.

Вечерта излязох с колелото. Странно, че не съм направил нито една снимка този път. Катерих околните възвишения. Стръмни пътища към селата, някои не лоши и за шосейка.

Заоблачи се по-късно, но пък спря да духа.

Изглеждаше дори, че по-нагоре вали.

Изнесох стола и седнах до буса в тъмното и дълго седях така. Топлият, мек въздух дейсваше успокояващо. Правех бавна обиколка на паркинга по-долу от време на време.

На следващия ден се хванах да отметна работа още преди 7. Беше петък, мислех следобед по-рано да подкарам буса на пътешествие.

Този ден нямаше слънце, всичко беше потопено в пастелено сиво. Много си пасваха с ПЕжо

Излязох да тичам по обяд. Обикалях околните улички и плажове. Минах напряко по картата, следвайки изоставена ЖП линия. Излязох на препядствие - река. Нямаше как да я пресеча, освен по висящите дървени траверси на жп линията. Тръгнах смело и на втората крачка краката ми омекнаха. Оказа се че ме e страх да мина. Не беше много високо, може би 5-6 метра, но виждайки движещата се вода в разфокусираното нищо отдолу се парализирах. Опитах се да се концентирам и да се овладея, да гледам надолу, да не гледам надолу. Намерих една бамбукова пръчка, за да се подпирам за кураж. Тя се счупи от вятъра. Реално нямаше никаква техническа трудност, ако беше близо до земята, човек би пресякал дори без да забавя крачка. Нямаше и опасност като цяло, трябваше много талант да приложа ,че да падна без да успея да се задържа за нещо. Не знаех колко време седя там, половин час, два часа. Знаех само, че трябва да мина по този "мост" и няма да се върна. Минах. 

За предстоящата събота си бях набелязал велосипедна разходка из Еримантос, съчетано с преспиване до параклиса над едно планинско село.

Спирах да снимам по пътя.

Първи гледки към снежния Еримантос.

Но бях неприятно изненадан от почти ураганния вятър. Маслиновите дърветя изглеждаха, сякаш всеки момент ще се откъснат, палмите пърхаха като птички с крилца. Пежо се клатеше, кормилото играеше в ръцете ми. Стигнах по много стръмен път до параклиса, който беше на около 560 метра надморска височина. Страхотно място и наистина много панорамно със снежните върхове насреща.

Едва усях да отворя вратата, натискана от другата страна от вятъра. Термометърът на колата падна рязка но 3 градуса. Нямаше как да остана. Наближаваше 6, скоро щеше да се стъмни.

Подтикнат аз от шута на съдбата

подкарах ПЕжо пак по стръмнината.

И какво? Нямах набелязано друго място наоколо, а и вятърът едва ли щеше да по-различен.

Тръгнах към моста от Рио до Анти-рио. Чао, Пелопонес! Ще се направя, че сме приятели, нищо, че ме изгони.

В Патра вятърът беше още по-брутален. По моста ПЕжо подскачаше все едно играе ръченица, страх ме хващаше.

Таксуваха го отново като камион - 21 и нещо. После за 10 км по магистралата още 7.60. 😕 Но най-подтискащо беше бученето на блъскащия се вятър.

Свърнах към селцето Като Василики, край което видях че има високо рейтната точка. Стигнах по тъмно. Вятърът блъскаше и тука. Първо бях спрял до кея, но  после ме достраша, че вълните може да се уголемят и да го прехвърлят. Тръгнах пеша да търся нещо по-сгодно по крайбрежното пътче след селото. 

Баааа, фрашкано беше с кемпери! Поне 10, че и повече се спотайваха кой където беше намерил. 

А мястото е хубаво, насреща през залива светлините на Патра, отзад фиордите на тези брегове. Дано успея утре да направя снимки. Няма да е с дрона, де, дават го вятъра да се усилва дори. Към 60 км/ч е според прогнозата е в момента. Бусът се лашка. Тегаво ще да е тази нощ изглежда.

Карта на придвижването.