По пътя: септември 2014

Според SummitPost виа фератата Джовани Липела е една от най-престижните в Доломитите. И наистина, това беше може би най-тежката ферата, която бяхме правили.

Реално трудността идваше най-вече от продължителността й и редуващите се "силови" участъци, където трябва да разчиташ на ръцете си (обикновено вкопчени в металното въже), за да излазиш някоя отвесна скала.

Ето я и хронологията.
След като слязохме от Монтаж, пропътувахме с колите разстоянието на Кортина д'Ампецо и успяхме да пристигнем навреме, за да се настаним в къмпинг Рошета.

На следващата сутрин отново с колите се придвижихме до набелязаната за изходна точка хижа А. Дибона. Последните към 2 километра преди хижата бяха черен път.

Още с тръгването гъста мъгла скриваше околоните отвесни скали. Времето го даваха с възможни превалявания.

Все пак мъглата започна да се разкъсва на моменти. Вече вървяхме съвсем близо до огромните и отвестни скаляци.

Поглед нагоре - стотици метри отвес.

Забелязващата се пролука в скалата е отстатъците от полуестествен бункер от Първата световна война.

Пътеката пресичаше много стръмни сипеи, но все пак беше достатъчно вкопана от многото минаващи хора.

Докато най-сетне достигнахме началото на фератата, за която предварително знаехме, че започва със стълба, водеща до тунел в скалите.
Беше време да препашем екипировката.

Миро в началото на ферата Липела. При по-внимателно вглеждане се виждат още хора нагоре.

Пенчо и Вальо под първата стълба преди тунела.

По трасето - поглед назад.

Първата стълба преди началото на тунела.

Втората стълба, след която се влиза в тунала.

Свилен и Еми в горная участък на втората стълба.

Въпросният тунел също е наследство от Първата световна война. Дълъг е към 500 метра, като се изкачва със завои в скалата над 100 метра.

Пенчо, Вальо и Миро изчакват на нещо като наблюдателна площадка. След нея тунелът продължава.

Първи гледки след тунела.

И първи по-сериозни участъци от фератата.

Ето как е надолу.

Започва дългото криволичене по стените на Тофана ди Розес. Напред се показа и нещо особено неприятно - преспи. Бях чел, че преспите на това място се задържали в началото на лятото. Вярно, че ние бяхме там в края на август, но тази година - и тя беше една!

Стръмното спускане към превала под нас. Наклонът не личи на снимката.

Пенчо и върволицата по скалите зад него.

Доломитска гледка. Склоновете отсреща са цветни и шарени.

И ето че първите опасения се оправдаха. Излязохме на преспата. Котки носеше само Миро. Следващата снимка е негова.

Имаше избити стъпки и хората минаваха някак. Аз никак не бях склонен да тръгна, при условие че едно грешно движение би ти коствало експресно и последно спукане няколко стотин метра в улея. Отгоре не можеше да се прецени дали преспата може да бъде заобиколена по-надолу. Преглътнах загубата на височина и тръгнах да проуча.

Придвижването никак не беше лесно в движещите се като живи сипеи. Пенчо се спусна след мен.

Успяхме някак да минем от другата страна на преспата и излязохме под скалите. Камънака в краката ни тръгваше при най-малкото движение като река надолу и ние се вкопчвахме в стените до нас, за да не ни повлече. Люта битка беше.
И ето, че вече преспата беше зад нас, но за да се върнем горе на пътеката трябваше да изкатерим една 15-20 метрова стена. Отдалече се виждаха процепи и сякаш нямаше да е трудно, но на място се оказа не точно така, особено след като набрахме височина и увиснахме над отвеса.

Пенчо, вече над отвесния участък. По-надолу не снимах, че бая ми се бяха разтреперили коленцата.

Наклонът по-нагоре стана човешки и можехме да си отдъхнем. Още малко и щяхме да сме горе на пътеката.

Продължението на пътеката напред. Последва участък за ходене,

който ние с Пенчо направо притичахме, така се бяхме психирали от катеренето.

Настигнахме останалите, където фератата захвана стръмно по скалите нагоре.

Стотици метровата стена на Тофана ди Розес се беше надвесила някъде в безкрая над нас.

Все още неоттърсили се от скорошното стресово преживяване, но затова пък вече закачили се за въжето и усещащи сигурността, първите стръмнини ни се видях песен.

Започнахме най-безугледно да изпреварване народа пред нас.

Продължението на въжето на фератата.

Миро се включи в ударната група и тримата с Пенчо дръпнахме напред.

Цветните скали от другата страна на долината.

Отново по-лек участък с ходене и без въже.

Но не за дълго. Напред и нагоре по стената могат да се различат точките на катерещите се пред нас.

Пенчо и Миро по стената зад мен.

Фигурите пред нас ни демонстрират как продължава пътя.

Слет това отново малко пътечка и се озовахме в основата на един по-тежък участък, където трябваше да се набереш на ръце, за да се издърпаш по гладките скали.

Същата снимка в малко променен ракурс.

Тук въжето се извиваше S образно по стената.

Под нас е групата, която изпреварихме. Долу вляво се вижда оранжевата каска на Еми.

Миро и Пенчо.

Продължението.

Поглед назад или по-скоро надолу.

По-цялостен поглед към преодоляния участък. В ниското се виждат хората на пътечката, могат да се забележат и такива по протежението на стената.

Миро и Пенчо приближават малката площадка за отдих.

Опит да снимам продължението на стената нагоре - та те така е още много, много метри.

Мъглата вдига завесата над долитанта.

А ние продължаваме по поредния корниз.

Обективът просто нямаше как да обхване мащабите наоколо.

Поглед към изминатия път.

И отново подхващаме право нагоре.

Ето от къде сме минали преди малко.

Малката черна точка долу на пътеката е Вальо.

Миро и Пенчо след мен.

Психарията и умората започваха да се натрупват, все по-често се задъхвахме. Миро и Пенчо изостанаха.

Малките точки на ходещите пред мен. Нова стена за преодоляване.

С приближение. Вторите двама са австрийци, с които се заговорих по-натам.

А ето така изглеждаше надолу.

Пенчо и Миро напредват по-назад.

И отново равен участък и отново право нагоре.

Тук си личат участъци от пътеката.

Две фигурки по изпъкналото ребро далеч напред. Виждащото се в долната част на снимката въже трябва да ме изведе някъде там.

Все по-близо до предната група.

Малко след това, на височина от около 2700 достигнах до първия разклон за х. Джусани, откъдето можехме да се отделим от фератата. Вече се бяхме доста ошляпали, а оставаха над 500 метра изкачване до върха (Тофана ди Розес). Ето една схема. Става дума за точката "разклон 1 за х. Джусани".

Спрях да изчакам Пенчо и Миро, за да им предложа ако искат да свърнат напряко към хижата.
На следващата снимка са Тофана ди Мецо и Тофана ди Дренто, към които щяхме да се отправим по план на следващия ден. Хижа Джусани е в седловината между двата върха отсреща и Тофана ди Розез.

Двамата австрийци бяха спряли да почиват и се заприказвахме. От тях разбрах, че е възможно слизането от втория разклон, който си бях набелязал, към хижата да е опасно заради останали преспи. Казано честно, тази информация ми подейства особено стресиращо. Брррр и бах маа му!, можеше да се наложи да се връщам по фератата, което никак не си беше оферта.
Ето поглед към изминатия път. Малката точка точно в средата на снимката е Миро.

Пенчо изглеждаше уморен и реши да подсече направо към хижата. Двамата с Миро продължихме нагоре.
Миро беше чел някъде, че оставащата част от ферата изисквала "сила в ръцете". Така си и беше.
За лош късмет, голяма и бавна група, идваща от хижата, мина покрай мен доката изчаквах и след това ни препречваше пътя на по-трудните участъци. Пред нас бяха и двамата австрийци, които пусто се оказаха много възпитани момчета и чинно и много спокойно изчакваха предните на дистанция, като по този начин и на нас отрязваха пътя и ми пречеха да приложа обичайната тактика "с рогите напред".
Първият участък след разклона беше поредния "корниз". Малко преди една преспа обаче, въжето свърваше стръмно нагоре. Още там голямата група се бяха запречили - виждат се на снимката.

Двамата австрийци пред нас. Лафеха си спокойно и изчакваха предните да треперят от страх и да прилазват едва едва, всеки по реда си.

Аз се чуствах заклещен малко като на хърватската граница. Пък и си беше психо да гледаш как по-нагоре пъшкат и охкат с треперещи ръце и крака на участъци, които след малко и на теб ти предстоят. Направих една фотосесия на Миро.

Че и на други хора след него.

Най-накрая наклонът намаля.

Казах едно извинително на австрийците "Сори, ама аз ще бегам напред" и се откачих от въжето. Единият от тях се нахили и вика "И аз така!" И хукнах като се закачак през куп за грош встрани от върволицата. Австриецът пък се затича след мен.

Брех!, викам си. Ама му избягах.

Бавната група се вижда долу по склона. Момче и момиче си почиват на слънце. Австрийците и Миро са скрити под непосредственото стръмно.

Друг ракурс, за да си проличи колко е страшно.

След като достигна надвисналите скали, въжето започна да подсича. Отгоре се стичаше вода и не беше никак стабилно.

Скоро пътя отново зави 90 градуса и тръгна нагоре. На пръв поглед края на стръмнините наближаваше, пък и оставащия учатък не беше нещо особено.
Но се оказа, че изобщо не е така. Заредиха се една поредица от отвестни, лъзгави 2-3 метрови прагчета, които все идваха криво - или няма къде да стъпиш и трябва да висиш на ръце, или пък самото въже идва някак на кестерме и не е удобно за придърпване.

Въжето се вижда при по-внимателно вглеждане.

Снимка на топящите се ледени езици встрани от мен.

Може би защото вече се бях изморил (все пак силата ми никога не е била в ръцете), може би защото "като камък ми тежеше" мисълта, че може да се наложи да слизам обратно по същия път, но не се чуствах никак комфортно в този последен участък на фератата.

Заради стичащата се вода поларените ми ръкавици наподобяваха мокри парцали върху ръцете ми. Ето го и единният от австрийците, доста по-надолу.

И разгеле, фератата свърши.

И стъпих на пътеката. Буф! А какво ме чакаше нагоре към върха?! Преспа.

Виждащата се точка по средата на преспата беше един момък с пикел, който доста неуверено пристъпваше, боцаше и се крепеше. На фона на тази картинка, както и несигурността, която си носих, предвид, че не знаех как ще слизам обратно, чисто психологически, крайно и еднозначно въпросът бе решен за мен. Край, изнасям се.

По-късно, когато на паркинга долу пред хижата изчаквахме групата да се събере, пак се засякок с австрийците. Бяха се качили на върха, Миро също. Казаха ми, че не трябвало да се отказвам, преспата била много лесна, имало дълбоки стъпки. Е, малко ме доядя. Но връщайки се назад и опитвайки се да си представя състоянието, в което бях тогава, предвид несигурността, която изпитвах от това, че не знаех какво ме чака на слизане, не мисля, че каквато и да било дилема имаше пред мен. Нито пък се интересувах от това дали съм стъпил на връхната кота или не. К'во да праиш, това си беше истината.

Бях на точката на вторият разклон. Тофана ди Мецо и Тофана ди Дренто. Хижа Джусани е долу вдясно, скрита от мъглата.

Без никакво бавене и колебания проходих частта от пътеката, която ме изведе отгоре на реброто от върха и погледнах предпазливо в посоката, в която трябваше да слизам.

Доста стръмен и ронлив склон и наистина се виждаше, че пътеката пресича преспи. Отгоре не можех да преценя наклона им.
Имаше едни сини мацаници по скалите, които трябва да бяха маркировката за надолу. Пътеките имаха много вариации, но всички извеждаха на стръмни и нестабилни участъци.

Пътвата преспа, за щастие съвсем приемлива.

Нова преспа, този път по-стърмна. Изстудих си бирите, след което я заобиколих отдолу.

Двама италианци се спускат на фона на Тофана ди Мецо. Нямаха екипировка за виа ферата, затова предположих, че са се качили по същия път. Попитах ги дали има сняг надолу по пътеката с надеждата да ми отговорят с "не" и да си отдъхна веднъж завинаги. Те пък тръгнаха да ми обясняват как да стигна до долната хижа и паркинга. Нищо не им разбирах, освен това, което илюстрираха със знаци.

Тофана ди Дренто.

Синята марка и стръмния склон, по който се спускаше пътеката. В дъното се виждат още преспи.

Последната голяма преспа и хижата, която се вижда вляво на снимката.

Хижа Джусани - много китна, както и повечето хижи в Алпите.

Бяхме се разбрали с Пенчо евентуално да ни изчака на хижата, ако не иска да слиза сам надолу. Но го нямаше. Приседнах на ей тези столчета, за да хапна солети и пийна бира.