По пътя: 2015

Флитзани беше един от поредицата двухилядници, които отчетохме по първомайските празници през 2015.

Върхът е красив и както се оказа в последствие, не лек за изкачване. Тракът, който бях намерил ни преведе почти без пътека по много стръмния северен и след това източен склон на върха. Подходихме отдясно на долната илюстрация и се върнахме отляво.

Изходната точка бе малко над селцето Антиро, където попаднахме на нещо като курортно селище, на картата отбелязоно с Driades village. Беше пусто.

Разположихме бивака в долния край на селището до баскетболно игрише.

Тъй като Вальо беше контузен и остана да почива, на следващата утрин потеглихме рано с Веско.
Първите няколко километра вървяхме по хоризонтален път, на много места пропаднал от зимните свлачища.

След това продължихме по пътека из гората, обозначена най-вече с ленти за маркиране на състезателно трасе. Пътеката се губеше.

Най -източната от Петте кули над нас.

Изкачихме няколкостотин метра и излязохме на пътя отново. Пътят се разклони. Ние продължихме вдясно, както казваше трака.

Езерата Пластира (Тавропос) се подават измежду храстите.

Нашият път, вместо да продължи да се изкачва, започна упорито да спуска кък бездънната клисура край нас. Склонът, по който се движехме беше буквално отвесен. Незнам как бяха успяли да закрепят път тука.

Портите на Аграфа затварят съседната стена на клисурата.

В далечината се мярна и Борлеро, който бяхме посетили предния ден.

Километрите се нижеха, а непрестанното спускане започна да ни додява. Чакаха ни над 1000 метра изкачване до върха и вместо да напредваме, ние упорито губехме и тези, които бяхме изкачили в началото.
След това излязохме на преграда на пътя. На снимката не личи, но отдясно зад скалите е пропаст. Изглеждаше зловещо. И защо бяха преградили пътя?

Не много след преградата се спуснахме долу в коритото на реката. Пътят беше безмилостно отнесен. Нямахме много варианти освен лъвски скок за преминаване.

Продължението на клисурата нагоре.

Ние направихме завой вдясно, но и там не беше много по-човешко. Пътят е минавал оттук нейде преди.

И още остатъци от пътя.

На места просто се чудехме дали направо да не тръгнем да лазим по склона. Изблеждаше близко до непроходимото.

Тук вече пътят е набрал височина по отсрещния склон. Което не личи ясно на снимката е стотината метра отвес. Долу в дъното е реката.

Тръпки ме побиваха само да вървя по този път. Незнам как го бяха строили.

Отново струтвания.

Още препядствия.

Най-после пътят (каквото личеше от него) свърши. Оттук започва "пътеката".

В началото следвахме нещо, което приличаше на пътека.

Една от Петте кули над нас. Трябваше някак да се доберем до седловината отдясно на нея.

Много скоро се оказахме заровени в шубрака, без явни белези накъде да пробължим.

Опитвахме се да следваме следата на ГПС-а. Склонът беше много стръмен.

Вече излизаме над горския пояс. Борлеро.

Портите на Аграфа.

Северните склонове на Петте кули.

Пътеката се появи, но за беда започна да пресича снежните улеи, така че я оставихме и тръгнахме да търсим начин да заобиколим.

Склоновете на Флитзани, по които пълзяхме. Работата започна да става спечена. Трябваше да намерим безопасен начин да пресечем, че надолу никак не беше по-полегато.

Намерили сме процеп в поредния снежен език. Дано няма и още натам.

Предните бастиони на Флитзани.

Наближаваме седловината. Май ще я бъде работата. Пред нас са Петте кули.

Борлеро.

Вече сме на седловината. Петте кули.

Погледа на юг. Острото ръбче отсреща е Свони (2033).

Снежната планина в дъното е Велухи (Βελούχι) (2315) или Тимфритос (Τυμφρηστός).

Изкачането на Флитзани от седловината продължи да е все така брутално стръмно и без пътека.

Веско натиска по склона. Зад него - Петте кули.

Наближаваме финалния гребен.

Вече сме почти горе. Петте кули срещу нас. Долу двясно се забелязва път. По-късно решихме него да гоним за връщане.

Последни метри.

Един не лош профил на склона, по който се качихме с язовира на заден план.

И гледки от върха. На запад, там нейде в дъното трябва да е старият ни познайник Дилидими.

На юг. Свони изпъква примамливо. С него се разправяхме на следващия ден.

На север. Вуцикаки (от предната година) и Борлеро (от предния ден).

Петте кули (Πέντε Πύργοι) и седловината, от която се качихме на изток.

Портите на Аграфа и язовира Тавропос.

Самото ръбче на върха - също много интересно.

Билото до Свони, също проходено на следващия ден: Пападимитриу (Παπαδημήτρης, 1922), Поули (Птица, Πουλί, 1841) и Свони (Σβόνι, 2033). В дъното Велухи.

Опознавателни снимки - в плановете ми за продължение на пътешествието влизаше черния път(в центъра на снимкаа между дърветата) към селцето Аграфа . Опитвах се да преценя доколко е проходим за Зафирата. Селото е 28 км. след края на асфалта.

Поседяхме, пийнахме бира и се заехме със спускането. Криво беше това спускане.

Флитзани и склонът, по който бяхме слезли.

Започнах да ръчкам Веско да се качим и на Петте кули, но той рязко изрази възмущение от лакомията ми (а нали беше контузен). Та подсякохме Петте кули и аз само ги изгледах жално.

Отдалечаващият се Флитзани.

Вървяхме без пътека, опитвайки се да нацелим най-безболезненото минаване към пътя, за който стана дума по-горе.

Още от склоновете на Петте кули.

Назад: отляво Флитзани, отдясно Петте кули.

Най-сетне кривенето на крака по склона свърши и излязохме на пътя.

Северните склонове на Свони.

Поглед към селцето Петралона (Πετράλωνα), в което свършва асфалта. Черният път към село Аграфа започва над него (вижда се откритата част, където излиза на реброто). Върхът отгоре е Пападимитриу (Παπαδημήτρης, 1922).