Ето и маршрутът на картата:http://osmap.org/
Не може да се каже, че попаднахме в планината случайно, бях я набелязал още за предходната година, но тогава не уцелих правилния маршрут и изгледахме зловещото ръбче отдалече. Личеше си, че е интересно.
Всъщност трябваше да е лекичък, следновогодишен преход. Бяхме с 3 коли и организирахме логистиката, така че да тръгнем от почти 1200. На пръв поглед нищо и никакъв преход :). Тръгнаме.
Почти веднага се качихме на билото и се откриха гледки в кристално ясното време. Съседния масив Хионистра (Χιονίστρα 1.644м) - беше ни първият изкачен връх в района от идването преди 2 години.
Ръбчето, по което трябва да минем. Маршрутът описва дъга и продължава по билото в дъното.
Назад, чатста, която вече сме преодоляли.
Оттук насетне обаче, нещата започват да изглеждат по-криви. По всичко личи, че няма да е толкова просто.
И не беше.
Промъквахме се оттук, оттам. Като цяло следвахме губещи се следи, които биха могли да минат за пътека
На тази седловина имаше овчарска колиба. Скалите, които трябваше да преодолеем след нея бяха обледени. Не знам защо не съм снимал точно там.
Макар да беше януари, сняг нямаше, но заледяването се оказа проблем. Скалите се пързаляха
Тук се промъкваме по едни участъци, които не изглеждаха "минуеми" отдалече.
Тук вече се върви по-лесно, но пак напредването е спънато.
Останаха още три-четири била до голямата седловина в средата на маршрута.
Интересен карстов релеф.
И накрая поглед непосредствено към голямата седловина.
Виждащият се път се спуска към селцето в подножието (Агиа Кириаки - Света Неделя). Жоро и Нина го използваха, за да се евакуират, предвид виждащото се вляво основно било на Корила, което чакаше останалите.
Спуснахме се стръмно в седеловината и защочнахме отсрещното изкачване.
И тъкмо бяхме набрали височина отново и хоп, изненада, нова още по-дълбока седловина.
Интересно "конче" при новото спускане.
Поглед на юг, планините не са високи, но терена е страшно пресечен.
И поредното стръмно изкачване.
Добрахме се до билото, където се откриха страхотии.
"Мон Венту", както го наричах, с антените върху него в далечината. Бях го изкачил предния ден с колелото.
Едно от онези места, където човек не може да спре да се озърта и удивлява.
Но времето напредваше, започнаха разговори за това кой носи челник, кой не.
Оттук идвахме.
Но ни чакаше много път още.
А все още дори не виждахме връхната кота..
Но ръбчето си го биваше.
Билото не беше толкова голо, както досега и вече се провирахме из иглолистни бодливи.
Последваха поредица от възвишения, за щастие с не твърде големи спускания помежду.
Докато накрая доближихме първенецът - Горила.
И отгоре.
Нямахме много повече от час до стъмване, а ни предстоеше дълго (близо 1000 метра) спускане по северните склонове с много неизвестни. Надявах се гърците, от които бях взел трака да не бяха импровизирали глигански из гората.
В началото не тръгна много добре, тракът се пъхна в храстите и изчезна, ние последвахме една просека в гората и се отделихме, но надолу излязохме отното на следтата, и започна да личи пътека. От един момент насетне дори се появи маркировка.
Напредвахме учудващо бързо, въпреки заледените, пързалящите се камъница.
