След стръмното спускане от Купена следва тичането около Малък Купен. След това нагоре към Амбарица. Краката ми вече бяха натежали след трупащите се изкачвания дотук. Задъхвах се, но знаех, че това е последното върло до много напред.
След забавянето на Купена, на Амбарица преднината ми пред моите виртуални съперници от 2012 се беше смалила на 11 минути. (Тези детайли по придвижването ги проучвам сега, докато пиша, сравнявайки моя трак със записките на Николай. Да не си помисли някой, че още тогава бях така наясно. Напротив, след Купена времената от пищова ми се губеха, спомнях си мътно 11:10 хижа Добрила и 13:25 на Беклемето и това беше).
Хукнах по стръмното от Амбарица. На седловината по-надолу се виждаше стадо крави. Едрото куче лежеше до тях и хрупаше нещо (някой комеминеец сигурно :) ). На първо време не даваше признаци за враждебност, но за по-сигурно заобиколих и него, и стадото с широка дъга из хвойната. Отдъхнах си като останаха зад мен, но не бях особено доволен, предвид, че този участък можеше да го изтичам с добра скорост по пътеката.
Пред Добрила бях 10:59. Преди няколко дена си бяхме говорили с Иван Димитров (Dobber) и той ме съветваше ако съм преди 11:20 на Добрила, да не се отказвам да гоня рекорда. :) Е бях, но не мислех, че ще гоня каквото и да било.
Нямах никаква вода и трябваше да вляза в хижата, за да се запася. Хвърлих се директно на мивките. До мен момиче переше дрехи в лиген. Извадих камелбека и видях, че e почти пълен (неговата мама!). Задърпах затварячката, за да го допълня, но тя не помръдваше. Дърпах все по-силно и по-яростно, но без никакъв успех. И така пак и пак, и пак ... Недоумявах какво става. Що за глупост!! Идваше ми да ревна.
Виждах, че ако продължавах в същия дух, скоро щях да го разпоря. Трябваше да се взема в ръце. Дишах.
- Имаш ли клещи? - попитах момичето до мен.
Тя се нахили.
- Не. Но мога да поискам на хижарите. - каза и тръгна да търси хижарите из служебните стаички. Тази случка ми помогна да превъзмогна усещането за безсилие, което ме беше завладяло.
Хижарите никакви не се виждаха. Обикалях из голямата столова, търсейки нещо, някакъв вид инструмент, който би ми помогнал да се справя с камелбека. Видях кафена лъжичка, стърчаща от захарницата на шубера. Взех я, изстъргах й захарта и започнах да запъвам с нея.
Получи се.
Напълних камелбека и малкото шише. Хижарят се беше появил и обясняваше на някакви туристи как да стигнат Орлово гнездо. Посъветва ги да си вземат тояги в ръце, за да се пазят от кучетата по пътя.
- Тези кравари, защо държат стадото точно на пътя? - изнедоволствах аз.
- Ами те им казват да не ходят на пътя, - отговори той - ама те са животни и не слушат.
Като ме разбра какъв съм, ми каза, че от тук е само надолу и е лесно. За три часа съм щял да съм на прохода. Хм! Сетих се за онова 13:25 на Николай.
- Три часа е много, под два и половина трябва да е. - казах и побегнах из вратата. Крехката преднина, която имах, трябва съвсем да се беше стопила.
Проходих първите изкачвания с влизането в гората и от там започна тичането. Краката ми не бяха така свежи, както ми се искаше, но все пак се получаваше. Поне бях на сянка.
Вярно е, че не малки участъци между Добрила и Дерменка са пригодни за тичане, но има и много криви такива. Например стръмни спускания в едър трошляк, особено когато краката са ти се вдървили от умората и не успяваш изцяло да контролираш движенията им. Изкачването при заобикалянето на Гердектепе, стърчащите клечки от хвойната край пътеката, които режеха изгорелите ми от слънцето крака като ножчета за бръснене.
Километрите се трупаха, умората също. Започвах да губя концентрация, а оттам и устремът ми, който ме дърпаше неудържимо в началото, започваше да се разтваря в трептящата наоколо жега.
Модерно е да се трърди, че истинската битка, която провежда бягащия на дълги разстояния е в главата му, а не във физическите усилия, които полага. Мисля че има нещо вярно в това. (Което изобщо не означава, че физическата подготовка не е най-важното и задължително условие). С настъпването на изтощението, човек губи мотивацията си, целите му започват да му се виждат безсмислени. Не случайно в Америка е обичайна практика при ултрамаратоните участието на "пейсъри" - придружители, които се включват във втората половина на състезанието. Задачата им е точно да мотивират състезателя и да го накарат да положи усилия катото той е загубил съзнанието защо изобщо трябва да го прави.
След Гердектепе започна да ме боли дясното коляно. Странното бе, че досега не бях имал проблеми точно с него, по-скоро с лявото. Болката бе тъпа, усещането сякаш коляното натежава и е на път да блокира. Спирах, сгъвах го няколко пъти и се отпускаше за известно време. Болката беше съвсем поносима, засега.
Бягането надолу през камънака на стръмното не ми спореше особено, откъдето малко по малко в мен се наслагваше усещането, че изоставам. Не помнех час за Дерменка или Орлово гнездо. Но основното беше, че вече не се чуствах така конкурентноспособен както допреди няколко часа. Но какво пък, така или иначе бях много напред с времето и целта за под 12 часа щеше да бъде убедително изпълнена. Можех спокойно да "олабя". Да, точно така реших да направя.
Сега виждам, че до Дерменка наистина съм изостанал с 5 минути.
Бях начертал хитрия план да не се отклонявам до хижа Дерменка, ами да я заобиколя, изкачвайки се стръмно от завоя на пътя. Видях отдалече животинска пътека измежду хвойната. Значи ставаше.
Долу в дупката не подухваше грам. Почти прегрях лазейки нагоре. Стъпих на пътя. Дишайки тежко си мислех, че определно ще си дам почивка за малко.
Обърнах се назад и видях човек зад мен. Деляха ни има-няма 100-на метра. Излезе от стръмното по моите стъпки. Вървеше стегнато, с малка раничка. Нещо в стойката му не ме оставяше да мисля, че е турист, тръгнал на разходка около хижита. Но кой тогава беше? Не можех да го разпозная.
Стъпи на пътя и се затича!!
Бах!!, изобщо не бях си и помислял, че е възможно да има някой на по-малко от час след мен. Седях като парализиран и не можех да повярвам на очите си.
Реших да го изчакам, за да го разпитам кой е. Все още не можех да повярвам, че е тръгнал от Мазалат.
Абе какви глупости правиш?! - проумях изведнъж. - Я се бягай оттука! И хукнах напред по пътя.
Успях да избягам. След няколко завоя го изгубих от поглед и не го видях повече след мен до Орлово гнездо. Започнах да се чудя истина ли беше това и дали не халюцинирам.
Сега виждам, че до заслона съм свалил преднината на Николай на 2 минути, но тогава изобщо не мислех за това, а за тайствения си, изкочил от нищото преследвач.
Хвърлих се веднага на чешмата, пълних вода, поливах си главата, мокрех си кърпата. Взирах се назад по пътя, но никой не се задаваше. Абе някой местен трябва да беше, който си правеше тренировка до хижата.
В последствие се оказа, че Станислав (въпросният преследвач си беше съвсем истински, Станислав Манев от Велико Търново, поредният планинар, обърнал на тичане на дърти години) не се е ориентирал добре по заобикалящите хълмовете пътеки, заради което се връщал и забавил. Скоро го видях да идва. Отново тичаше.
Събрах си парцалките набързо и се изнесох.
При полегатото изкачване на Лепенят не тичах, а вървях бързо. Реших че ще е разумно да си пестя силите. Щом като веднъж бях успял да избягам, най-вероятно щях да успея да го направя и втори път. По-важното беше да го държа под око, за да не ме изненада отново.
Блъсках си главата кой ли може да е. Висок и слаб. Огнедишащ? От него можеше да се очаква подобна изява. Само че Огнедишащ не бе облечен така сутринта. Хм.
Вече бях потчи горе, когато ми се стори, че различавам силуета му в далечината. Всъщност от там насетне изобщо не го видях до Ехо.
Следваще полегатото спускане до Беклемето. Тук щях да съм бърз. Ама не бях. Краката ми бяха загубили всякаква еластичност. Сякаш бяха сглобени в цех за мебели. Едва ги местих.
Пресякох асфалта на прохода в 13:33, 7 минути по-късно от Николай.
И тогава, както и сега мисля, че ключовия момент в постижението на Николай беше много силното му придвижване след Орлово гнездо, но особено в участъка Беклемето - Козя стена. Беше го взел за час и три минути, почти невероятно време на този етап на прехода.
Аз пристигнах за 1:16. По подветрената страна на Козя стена полъх на вятъра бе блян, а слънцето пържеше безмилостно.
Пред Козя стена седяха хижарите на маса с питиета. Празнуваха рожден ден. Попитаха ме дали съм пръви.
- Е, първи ли съм? - попитах ги аз.
- Не сме видяли друг.
- Първи съм. - отсякох аз.
- Има човек на премката под Боба. - каза единият след малко. - 20 минути.
- Изчезвам! - казах аз и тръгнах към чешмата да заредя вода и да се наквася в мивката.
- Спокойно, може да е турист. - ухили се той.
- Не е турист.
След хижата не се напъвах особено, макар и да не се размотавах излишно. Знаех, че който и да е човекът след мен, няма да може да стопи преднина от 20 минути, особено в тази кошмарна жега в края на прехода.
Не щеш ли, малко преди Ушите си направих едни сметки, че ми остават към 2 км и половина и половин час, за да завърша под 11 часа. Дотогава не бях мислил за това, но идеята много ме поблазни. Взех да смятам. Трябваше да се движа с четири и нещо километра в час. Па то нищо работа, при условие, че след ушите имаше не малък участък спускане, който щях да изтичам.
Подминах Ушите в 4 без 25, малко по-късно, отколкото ми се искаше. Тичането беше измъчено. Хвойната ме спъваше, коляното ме болеше, ходилата ми се бяха подбили. Вятърът напълно утихна. Нямаше нито едно облаче на небето.
Не бях достатъчно бърз. Следваше изкачване. От поляната с бъзаците трябваше да се включа в по-малко от 14 минути до хижата.
Попаднах в пещ! Напъвах нагоре, но имаш чувството, че ще експоадирам. Започна да ми се гади. Чак се уплаших и спрях на сянка в гората, докато ми се нормализира дишането.
Изпуснах контролата и прехвърлих 11-те часа: 11:03.
*** *** *** *** *** *** ***
В това да избързаш напред има своите изгоди - в хижата успях да се настаня, изкъпя, хапнах няколко кебабчета със зелева салата. След като отнесох поредното конско де, че Станислав не се е обадил да предупреди, че пристигаме.
В банята пуснах студената вода. До такава степен бях прегрял, че ми се струваше, че чувам "ссссс" и водата се изпаряваше преди да стигне до мен.
Настанихме се със Станислав Манев отпред на пейките да пием бира и да посрещаме останалите пристигащи. Ходех да си мокря втората тениска от време на време и си я захлупвах на главата. Междувременно група комеминейци се въртяха около хижата.
Станислав ми разказа, че тичал от съвсем скоро, от година и три месеца. Бяхме се запознали предната вечер, но аз така и не можах да го разпозная по пътя. Казах му, че неговото е супер малшанс - с времето, с което завърши щеше да е далеч напред преди всички останали участници в 11 от всичките 13 издания на СтаРа 100х24.
Следващите пристигнали бяха Станимир от Шейново и Боян Дочев. Станимир беше много доволен от подобреното си лично време. За Боян това беше чудесен дебют. И двамата бяха много учудени, че не заварват движещия се преди тях Владо от Бургас. Владо притигна след малко. Оказа се, че се е залутал в гората след Добрила.
С много силно време финишираха и Тошко от Плевен (мисля с повече от 4 часа по-бързо от миналта година), Огнедишащ, пък за тръгващия един час по-късно и НЕтичащ Павел Огнемиров да не говорим.
Изпускам много други.
Агитката на аплодиращите завършилите набъбваше все повече и повече. Настана голям купон. Особено забавно беше по-късно когато се стъмни и тогава виждахме само приближаващи челници, но не знаехме дали не е някой от хижата, разхождащ се наоколо или друг случаен. Затова се провиквахме:
- От къде идваш?
- От Мазалат. (обикновено се чуваше измъчено)
- Бравооо! - и почваха бурните овации. :-)
По-късно се преместихме вътре. Пристигна и Станислав, също видимо доволен.
Бях изпил 7-8 или бог знае колко бири, та към полунощ реших, че е крайно време да се дотътря до леглото. А навън още колко бродеха ли, бродеха по пътеката ...
