Но по онова време ситуацията беше съвсем друга.
Седловината, до която достига Барос разделя Лакмос от Чумерка (Какардица) - и двете красиви, прехвърлящи 2000 планини.
Ето и линк към трака: http://osmap.org/tracks#track=114
На снимката извисяващата се над прохода Чума Пластари (2188 м), до която в крайна сметка достигна прехода.
Предния ден бяхме се качвавали до Цукарела, първенецът на Лакмос, така че бяхме поуморени и този ден плановете не бяха амбициозни. Първо трябваше да се изкачим с колите докъдето ни позволява снега. Оказа се съвсем друго обаче. Зимните свлачища бяха затворили пътя и рано рано се наложи да изоставим колите и да продължим пеша.
Заредиха се километрите по асфалта.
Освен първото свлачище, следваха и други по-нагоре.
Могъщата планина не си играеше, пътят изглеждаше свършен.
И все пак при следващото ми идване го бяха оправили. Участътък на долната снимка го помня като особено стръмен - докато го запъвах прав на педалите с колелото, мина един грък с пикап и се плесна по челото.
Общо взето едва изчакахме пътя да започне да криволичи и се хвърлихме на шорткътите.
Опитвахме се да заобикаляма снежните пасажи, но скоро нямаше накъде.
Емблематичните серпентини на Барос загатват за себе си.
Ето и едно клипче от въздуха, на което попаднах в интернет.
Гледките към върховете на Лакмос потвърждаваха за пореден път, че това е страхотна планиниа.
Пътят правеше множество завои и обхождаше вдаващи се между спускащите се ребра долини. За да спестим отклонението, решихме че ще пресечем напряко по склона вляво.
Отдалече изглеждаше по-лесно. Сенчестият склон беше фирнован. Всички имахме котки, но кой ли ще ти слага котки.
Голямото бедстване се падна на Фена и Веско. Аз изхитрувах по-всрани. Бях сложил снегоходките и с тяхна помощ се добрах до подножието на треволяка, където се наложи да ги свалям, но криво ляво, еле еле, накрая долазих догоре.
Поглед назад към Ани, Илия и Вальо, които още не са захванали стръмното.
Веско и Фена се показват пред мен. Оцеляли са.
Лакмос.
Каквото остава до връхната точка на прохода. Изглежда ей го къде е, ама не е.
Фена е подпалил напред.
Въпреки всичко отказваме да сложим котките.
Чума Пластари.
Цукарела в дъното.
И хоп, ето ни на прохода. Реброто към върха изглеждаше доста оголено.
Поглед към ефектния връх Строгула и това, което завинаги ще ми се запази в съснанието под името Чумерка.
И ето от тук започва Какардица. Ако не бърквам последният изпъкващ вдясно трябва да е едноименния връх.
Веско беше загубил интерес, така че продължихме двамата с Фена. Изглеждаше близко, но всъщност 300 метра изкачване.
И скоро се разбра, че няма да е лесно.
Ставаше все по-стръмно, пусто.
И ето че започнаха неизбежните снежни пасажи. Аз спирах да слагам котки и заорах. Фена дръпна напред.
Но скоро го видях да се връща. Каза, че по-нагоре имало скали и било гадно, и се отказвал. А на мен вече ми беше достатъчно гадно, така че отговорих, че също ще се окажа. Общо взето и двамата се изявихме типично в свой стил. Фена беше преодолял трудната част и се беше отказал на финала на лесното. Аз пък напредвах с маниера "още малко и се връщам", но така и не се върнах.
Успях да излазя до въпросните скали. Оказаха се съвсем лесни за заобикаляне, там където не можеха да бъдат изкачени.
На въхра имаше козирка, така че не смеех да се приближавам много много. Пийнах си бирата припряно, защото следваше да търся обходен път за връщане. Забрави!, аз по обратния път не се връщам!
Чумерка и Какардица, ето това беше новата ми посока. На пръв поглед изглеждаше лесно, но никога не се знаеше дали за някое възвишение няма да се появи някой непреодолим праг.
Посока запад - белеят се върховете на един друг познайник - Томарос.
А пък по билото едни козирки.
Катафиди в дъното, Строгула вдясно, а пък вляво един друг хубавец - връхната кота на рида Криакорас.
И пак козирки. Нама спокойствие за бедния турист!
Праг, от какъвто се страхувах, имаше, но далеч не непреодолим.
След като реших, че склонът е станал достатъчно полегат, обърнах посоката и започнах да подсичащо спускане.
Бе май не беше от най -полегатите.
Томарос със зум.
Еле добрах се до прохода, където групата ме чакаше, подкрепяйки се хапвайки и пийвайки.
Междувременно се беше присъединил и Вальо.
Поехме дружно надолу.
Приятно спускане с едно малко произшествие в края, когато Фена, подсичайки през преспата над ронливия улей (Фена се вижда на снимката малко след улея за мащаб), се спъна с котките и се преобърна с главата надолу и замалко да се изсули в улея. Спря се на ръба. Ей така за няма нищо стават белите.
Разбира се спестихме заобиколки тук там.
Така и не знам как се казва.
А пък Халики от своя страна е едно чудесно село с незнам колко църкви - точно като за Великден.
Линк към фотоалбума с всички снимки.
Линк към GPS трака
