За пътя към хижа Иван Вазов през зимата

Хижа Иван Вазов (2300 м.н.в.) е в Рила. Ако не се лъжа, митът разказва, че това е най-високата хижа на Балканския полуостров. Според други хижа Мусала (2389 м.н.в.) била по-високо.



Хижата се нами- ра от южната страна на Отовишкото било. В района се задържат дълбоки и почти непроходими без помощни средства снегове през зимата. Поради това и поради факта, че хижата е сравнително отдалечена, мълвата споделя, че през дългите снежни месеци там не се забелязват следи нито от туристи, нито от тримата собственици на хижата.













Това за "три- мата собствени- ци" е другата част от мита. Твърди се, че тази е единствената частна хижа в България, което изглежда е истина, макар че според мен със същата сила може да се каже, че това е и първата и единствена обща хижа в България. Веднъж хижарят на една друга хижа потвърди пред мен историята, като обясни, че навремето те са успели да купят сградата, но не и земята на която е тя. Предполагам това означава, че сега държавата ако реши може да си вземе обратно земата, макар че нищо не може да им каже за хижата.

На тази снимка се вижда споменатото Отовишко било. От лявата му страна се забелязва "Окото", едно от Седемте езера, а в далечината - Мальовица. Хижата се намира отдясно на билото.
През лятото и особено в пиковите месеци е по-лесно да намериш пътя към хижата, отколкото места за преспиване в нея. Но не е така през ако е натрупало. Дори при хубаво време и без допълнителни затруднения, без снегоходки и ако не е проправена партина, "добирането" до хижата е едно изцеждащо всички сили занимание, което всеки дълго помни по-късно. Особено неприятен е участъкът след Раздела (ако разбира се е избран този маршрут), който в действителност представлява едно продължително и полегато спускане, което през лятото не прави никому впечатление. Заедно с това самата хижа често се оказва в голямата си част затрупана, както се вижда на снимката, на която Венци, може би най-популярния от "тримата собственици" се е заел с изриването на снега от покрива на тоалетните. Чувал съм също истории, според които хижарят е хвърлял лопата от горните, единствено незатрупани прозорци, за да могат ново- пристигналите туристи да прокопаят тунел до входната врата.
Презумцията на този текст е да представи един от начините за достъпване на хижата през зимата. Изходната точка е София.
За мен най-удобния отправна точка към Рила е Самоков, за където от автогара Юг тръгват авто или микро буси на всеки половин час след седем часа сутринта. В Самоков се осъществява прекачване за ЦПШ (никога не съм знаел какво означава това мистично съкращение) Мальовица, само че трябва да се има предвид, че микробусите за ЦПШ са един сутрин в 8.10 и един следобед около 16ч. За целта е нужно да се хване още първия рейс от София (7.00), който пристига в Самоков точно за да се осъществи прекачването.
Пътуването с микробуса за ЦПШ е вълнуващо, тъй като основното предназначение на този транспорт е да извози персонала за хотелите около комплекса, но горките хора в болшинството си живеят в попътните села и биват изправени пред "свършен факт", тъй като туристите от София често вече са запълнили местата в микробуса и те биват принудени да се тъпкат по-плътно от багажа на същите тези туристи в раниците им.

От тук насетне са възможни два варианта. При хубава време, когато няма много сняг и при условие, че не разпо- лагате със снегоходки, по-разумното е да слезете на "Разклона за Вада" и след това през х.Вада, х.Ловна (идеята на този маршрут е да се следват по възможност утъпканите пътеки) и "Новата хижа" да се опитате да се изкачите директно през Бъбрека, Окото и Сълзата, и да излезете на Раздела (този маршрут може да се окаже много опасен при неподходящо време и замръзвания, но въпреки това си остава най-достъпния ако времето позволява) или през "Старата хижа" да хванете зимната маркировка през Зелени рид. И в двата случая няма как да избягате от спускането след Раздела (освен ако не поемете Отовишкото било, което от своя страна също е опасно заради честите замръзвания и козирки) и ако се окаже, че там няма партина - както се казва - човек живи да ви оплаче.

Другият вариант е да продъл- жите до самия комплекс и от там да се върнете малко по пътя и да хванете маркировката за Яворова поляна (х.Вада), при която да се отклоните нагоре по пътеката тръгваща първоначално по Урдина река и скоро след това изкачваща се на Зелени рид. Всъщност на Яворова поляна може да излезете и слизайки на "Разклона за Вада" и след това горе долу на средата на пътя към хижата, да се отклоните по пътя, за който има табела, че е "ботанически маршрут" или нещо такова.
Лично на мен този маршрут повече ми допада, въпреки че е образно казано доста праволинеен, и след като поеме нагоре, просто не спира да се изкачва докато не се озове горе на билото на планината - особено предвид стръмнините преди да прехвърли 2000м. Хубавото тук е, че през лятото след 3-4 часа, зависи от темпото, но най вече от почивките, вече си "на връх планината" и ти остава да се завъртиш надясно, за да видиш Езерата в краката си. През зимата нещата стоят различно и е хубаво без снегоходки да не рискувате да тръгвате по този път.
След Яворова поляна и след като сте вървели за кратко по долината на Урдина река, синята маркировка се отделя надясно и започва стръмно изкачване, което продължава около час непрестанен ход, докато пътеката не излезе от гората на голия рид. Долната част на този участък е обикновено подлъгващо проходима, тъй като в гората не натрупва много сняг, но затова пък непосредствено преди края на гората, там където дърветата се подменят с клек и пътеката се пъха в клека и се отклонява леко в дясно, е практически невъзможно да не я загубиш. "Ако над гората не открием просеката през клека, най-добре е да вървим по самото било - участъкът е труден поради клековите и борови клони под снега, но е сравнително кратък и можем да поглеждаме надясно, под нас за някой маркировъчен знак.", пише в "Планински зимен пътеводител" на А. Марковски. От личен опит знам, че при неподходящо време и без снегоходки този "кратък" преход, който като разстояние наистина не е много, може да продължи няколко часа и да доведе до изчерпване на силите на този, който затъвайки до кръста и повече в преспите се опитва да се провира между клоните на клека.
След като излезете на откритото следва да хванете зимната маркитовка, която се оказва вдясно. Малко по-нагоре се показва Кире Чогуно - малка разнебитена дървена къщичка, в която в краен случай може да се преспи, но подчертано не е препоръчително - прозорците са счупени и вътре нявава сняг, леглата и дюшеците са доста избушени и с други думи е просто въпрос на оцеляване. Преди време по неволя посрещах една нова година там - като естествено нямах първоначално такива намерения. След като цял ден си се ровил до изнемогване в преспите много неща ти се виждат приемливи.

* * *

След като подминете Кире Чугуно започва продължител- ното изкачване по голия рид. Със снегоходки и при хубаво време пътят е дори приятен. Изкачването вече не е така стръмно. Гледките са впечатляващи. Още в самото начало може да забележите в дясно "Новате хижа". Скоро след като наберете височина пред вас се показва назъбеното било с Орловец, Купена и Попова капа. След него следва Мальовица. Постепенно пътя завива вдясно и във височина се показва Зелени камък, достига- нето на който ще отбележи края на дългото изкачване. От тук до Раздела разстоянието не е голямо, а самата пътека минава по тясно било с много атрактивни гледки. Отляво се виждат Урдини езера, а отдясно се включва зимната маркировка от "Старата хижа". Склоновете са стръмни, образуват се козирки, а при силен вятър е почти невъзможно човек да застане прав отгоре. Горе долу преди година по показания на снимката склон се беше разиграла неприятна случка. Момче и момиче тръгват за Вазов от "Старата хижа" по зимната маркировка. Момчето доста добре познава района, макар и двамата да се зле екипирани. Почти са успели да изкачат билото, когато ги застига снежна буря. Стъмва се, пада мъгла и почти нищо не се вижда. Следите, които те следват по пътя много бързо изчезват. Двамата естествено нямат избор и продължават да се "катерят", в резултат на което по неведоми пътища се оказват обратно в подножието на склона. Момчето успява да се ориентира достатъчно добре, за да разбере, че нещата не стоят както би трябвало, но никак не може да прецени къде точно се намират. Там прекарват ноща - без спални чували или какво и да било друго, което би могло да им помогне донякъде. През ноща времето се изяснява и на другия ден успяват да се доберат до хижата, живи, но и двамата с доста сериозни измръзвания по краката.
След като подминете стеснения участък от билото много скоро ще излезете на Раздела. Там се пресичат множество туристически магистрали, като ви се предлага възможност да избирате между маркировките за Мальовица, Рилския манастир, х.Иван Вазов или езерата. Възможно е също, макар да няма обозначена пътека да поемето по дясното било, което извежда на Отовица.

За Керуак

Заглавието на блока не случайно дублира името на тази емблематична книга и не защото, както се оказва в последствие, била много значима или идеологическа или каквато там се води; това, което винаги ме е впечатлявало при Керуак е неговия заразяващ, жив ентусиазъм, който просто се усеща. По-надоло е каквото можах да скалъпя като негова биограгфия, основно превеждайки вече написани статии.

"Знаех, че някъде по този път ще има момичета, прозрения, всичко, някъде по този път щяха да ми предадат бисера."

Керуак е роден под името Jean-Louis Lebris de Kerouac в Лоуел, Масачузец, като родителите му са френски канадци: Leo-Alcide Kerouac и Gabrielle-Ange Lévesque чиито родове са преселници от провинцията Квебек, Канада. Както много Квебекчани от тогавашното поколение те са част от вълната имигранти, които пристигат в Нова Англия, за да търсят работа.

До шестгодишна възраст Керуак не е учил английски и вкъщи неговото семейство е говорело Квебекски диалект на френски. В съвсем ранна възраст той преживява смъртта на по-големия си брат Джерард, който умира от ревматична треска на девет години: това събитие по-късно бива описано в романа "Видения за Джерард". Някои от стиховете на Керуак са писани на френски и в писма, изпращани малко преди смъртта му до неговия приятел Алан Гилсбърг, той изразява желанието си да говори езика на неговите прародители отново. Наскоро беше открито, че Кероак първо е започнал да пише "По пътя" на френски, език, на който той е написал също два непубликувани романа. Текстовете са на квебекски френски диалект; същия диалект е използван по-късно и в ранните романи на Мишел Трембли.
Благодарение на атлетическите си способности Керуак се изявява като изключително обещаващ бегач на 100 метра с препятствия в отбора на горните класове на местното училище. Това му осигурява покани и степендии от Boston College, Notre Dame, Columbia University. Той влиза в Колумбийския Университет след като прекарва подготвителната година в Horace Mann School. Керуак счупва крак още през първия си сезон като футболист и непрестанно спори с треньора си Lou Little, който го държи на скамейката. Докато е в Колумбийския, Керуак написва няколко спортни статии за студентския вестник "Columbia Daily Spectator".
Когато футболната му степендия бива спряна, Керуак напуска Колумбийския университет, макар че продължава да живее известно време в New York City с приятелката си Еди Паркър. По това време той среща хората, с които по-късно ще пътува из целия свят и които са герои в много от неговите романи; наричаните също така "бийт поколението" - включително Allen Ginsberg, Neal Cassady, John Clellon Holmes, Herbert Huncke и William S. Burroughs. През 1942 Керуак се присъединява към американския търговски флот, а година по късно към военния флот.
През 1944 година Керуак е арестуван като съучастник в убийството на Дейвид Камер, хомосексуялен приятел от още тийнейджърските им години в Сент Луис на Лусиен Кар. (Уилям Бъроус също е от Сент Луис и именно Кар запознава Керуак с Бъроус и Гилсбърг). Когато вманиачеността на Камер по Кар започва да излиза извън контрол, последния го убива с нож по време на скандал между тях и се обръща към Керуак за помощ. Заедно те укриват уликите. Посъветван от Бъроус да ги остави в ареста, бащата на Керуак отказва да плати гаранцията. Тогава Керуак се съгласява да се ожени за Еди Паркър ако тя плати. Бракът им продължава една година. За кратко Керуак и Бъроус работят заедно върху роман за убийството на Камер озаглавен And the Hippos Were Boiled in Their Tanks. Книгата не е публикувана. По-късно Керуак също пише за убийството в романа си Суетата на Дюлоз(Vanity of Duluoz).

Между пътуванията в океана Керуак остава в Бронкс, Ню Йорк заедно с приятелите си от Fordham University. По-късно той живее с родителите си в Ozone Park, квартал на Queens след като те също се преместват в Ню Йорк. Там той написва първия си роман The Town and the City. Неговите приятели на шега го наричат Магьостникът от Озон Парк, визирайки псевдонима на Томас Едисон Магьостникът от Менло Парк и заедно с това заглавието на филма "Магьостникът от Оз".
The Town and the City е публикуван през 1950 година с името Джон Керуак и макар че получава няколко похвални рецензии, книгата не се продава добре.
През следващите шест години Керуак пише непрестанно, но не може да намери издател. Стъпвайки на черновите първоначално наречени "The Beat Generation" и "Gone on the Road", през Април 1951 Керуак написва текста, който по-късно ще стане известен като "По пътя"(On the Road). Книгата е основно автобиографична и описва от позицията на героя Сал Парадайс приключенията на Керуак, в компанията на Нил Касиди, прототип на Дийн Мориарти, по пътищата на цяла Америка и Мексико.
Тази част от мита Керуак разказва как поддържан от бензендрин и кафе, той завършва първата версия на романа за три седмици под формата на сесия от спонтанна изповедна проза. Резултатът от тази сесия е прочутота хартиена ролка на "По пътя". В действителност според неговия професор и наставник от Колумбийския университет Марк Ван Дорен, голяма част от съдържанието вече е била написана в неговите дневници през последните няколко години. Неговата техника е била силно повлиятна от джаза, особено бибоб-а и по-късно от будизма, както е известно от прочутото писмо "Джоан Андерсен" на Нил Касиди.
Издателите не одобряват нито неговия експериметиращ стил нито тона му, който се доближава с този на социалните малцинства в Америка през 50 години. През 1957 година Viking Press купува романа изизсквайки значителна преработка.

През юли 1957г. Керуак се премества в малка къща на Clouser Ave. в Orlando, Флорида, изчаквайки издаването на "По пътя". Няколко седмици по-късно критиката, появила се в New York Times обявява Керуак за гласа на новото поколение. Керуак бива издигнат като значим американски писател. Неговато приятелство с Алън Гилсбърг, Уилям Бъроус и Грегори Корсо става емблематично за Бийт поколението. Неговата слава започва неконтролируемо да разте и в последствие става причина за губелта му. Романите му често биват описвани като идеологически за следвоенното бийт поколението и той самият бива наричан "кралят на бийт поколението", термин, който никога не го е карал да се чувства комфортно и веднъж отбелязва: "Аз не съм битник, аз съм католик."
През 1954 Керуак открива "Библия на Будизма"(A Buddhist Bible) на Dwight Goddard в библиотеката в Сан Хосе, с което започва потапянето на Керуак в будизма. През 1955 Керуак написва биографията на Siddhartha Gautama, озаглавена "Събуди се", която не издава приживе.
Керуак описва част от собствените, си свързани с будизма преживявания и приключениата си с Gary Snyder и останалите поети от Сан Франциско в книгата "Бродягите на Дхарма", публикувана преа 1958г. Наричана от някои "продължение на По пътя", "Бродягите на Дхарма" е написана в Орландо, Флорида в края на 1957 и началото на 1958 г. През 1958 г. Керуак написва и "бийтнически" филм, наречен "Pull My Daisy".
В романите на Керуак също става дума и за приятелството му с учителя Alan Watts (присъстващ в романа "Big Sur" под името Arthur Wayne и като Alex Aums в "Ангели на самотата"). Също така се е срещал и е влизал в дискусии с известния дзен будист Д.Т.Сузуки.
Керуак умира на 21.10.1969 година в боницата "Св.Антоний" в Ст.Петербург, Флорида, ден след като бива закаран по спешност там със силни коремни болки. Смъртта му на 47 годишна възраст настъпва вследствие на вътрешен кръвоизлев, причинен от цироза на черния дроб в резултат непрестанната употреба на алкохол. По това време той живее с третата си жена Стела и майка си Габраела. Керуак е погребан в родния си град Lowell и посмъртно е награден с титлата Доктор по литература от университета в града.

A Trip to Vihren

Vihren is the biggest peak in Pirin mountain. You can see Koncheto(The Foal – long and narrow cliff with safety cable along it) nearby – probably the most popular place in Pirin.

Vihren is 2914 m hight. This is almost 1000 meters higher then the hut with the same name. You can reach the hut by car or by minibus that you can take from Bansko. The minibuses leave from Bansko at about 8, 14 and the last one is at about 17 o'clock.

The ascent to Vihren takes 3-4 hours and at least one more if you want to go to Koncheto.

There are two ways up. The one is shorter but steeper. Second goes round among the Kazanite – a place with a enormous cliffs around and impressive echo. This way takes more time. The first way is easer if ascent to 2914m can be easy at all.

Except these main ways there is another roundabout way. It is appropriate if you want to spend more that one day in the mountain. In that way you have to fallow the marking into the Sinanica hut and leave it when you reach the Muratovo(or Hvoinato) lake.

The lake named Muratovo is a big and beautiful lake. Usually there are many grazed horses in the summer there. There are a nice places for spending the night with tent or even with sleeping-bag if the weather is fair too.

After you leave the marking you must continue the journey to the right and try to reach the ridge you see in that way. It will take ane hour. If the weather is bad and there is a fog there is a danger to loose the way and crack yourselves.

Reaching the ridge you must turn right and go on it. Beyond you can see the Vlahinski lakes. Along the way you may go over or skirt the peak named Hvoinati. After that you will get to a saddle in front of Vihren where you will join the first of ways which were mentioned before.

At the weekend and if the weather is fine there are many tourists on the peak. There is an imposing view over four corners of the world.

За лошото време в Пирин

Изкушавам се да разкажа за подобно изживяване, само че от преди 4-5 години когато септемврийското време в Пирин се случи като тазгодишното. Тогава тръгнах със сходна идея, макар и не със същия маршрут, нито пък с намерението да бързам. Изходната ми точка не беше Разлог, а чешмата малко над Предела, което променя донякъде нещата , особено ако си с 35-40 килограмова раница, която освен другото съдържа приспособления за готвене на открито и провизии за 10-на дена. Следвах главната маркировка, която извежда покрай х.Яворов и на втория ден по обяд варях ориз на Суходолското езеро кагато заллющя дъжд и така през следващите два дена излизах от палатката колкото да ходя до едно място и да се намокря. (Между другото палаткате беше едно китайско чуто за 90 и няколко лева от Метро, което капка не пропусна.) Виеше страшен вятър като че влак минаваше наблизо.

След като бях лежал два дена и туристическия ми ентусиaзъм беше осезаемо спаднал, от немай къде реших да събирам и продължавам. В резултат същата вечер вече бях прехвърлил билото и бивакувах край Влахинската река. Времето сякаш започваше да се оправя. Аз бях мокър до кости. Хубавото ми скъпо Асоло правеше "джвак-джвак".

Единственият начин в подобна ситуация да изсушиш подгизналите си обувки е да ги носиш мокри - което предприех на следвашия ден, когато се спуснах по реката към разклона за Синаница. Непрестанно падаха разни мъгли непрогледни и тъй като тогава маркировката там беше по-зле от зле, няколкократно се залутвах не където трябва и след това се налагаше да се връшам.
Следващата нощ преспах над Синаница като дълго слушах поройния дъжд, който тропаше по стените на палатката. След него слушах един кон, който тропаше с копито до главата ми.
На следващия ден в непрогледна мъгла подминах заслона Мало Спано Поле с идея по натам по пътя да свия наляво за Винарската порта. Стигнах разклона и поех нагоре и веднага загубих пътя. Там са едни такива кози, крави, конски, овчи, преплетени пътеки, че нямаше как. Мъглата беше гъста, а пътеката, която следвах изглеждаше убедително. После пътеката изчезна. Възвях няколко часа по други пътеки, които след известно време също изчезваха. Някъде горе откъм Главнишния чукар се чуваше вой на вълци или може би на кучета, които виеха като вълци.(Това го помня доста ясно - сигурно ми е направило впечатление. ) В крайна сметка се отказах от всякакви пътеки дръпнах просто нагоре - или по-точно накъдето интуициата ми подсказваше, че трябва да е "нагоре". Някъде привечер издрапах почти на четири крака под единия от Тепиците - доста встрани от Винарската порта. Мъглата(което е типично за това място) не прескачаше билото и успях да се ориентирам.
Преспах първо край Валявишките езера, кото си спомням, че в един кучешки студ се мъчех да запаля огън и да варя леща, а в последвалия ден прехвърлих Самодивската порта и се установих край Попово езеро. И там на следващата сутрин мъчейки да раздвижа замръзналия цип на палатката открих, че е натрупало сняг...