Показват се публикациите с етикет по пътя. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет по пътя. Показване на всички публикации

петък, 21 септември 2007 г.

За Керуак

Заглавието на блока не случайно дублира името на тази емблематична книга и не защото, както се оказва в последствие, била много значима или идеологическа или каквато там се води; това, което винаги ме е впечатлявало при Керуак е неговия заразяващ, жив ентусиазъм, който просто се усеща. По-надоло е каквото можах да скалъпя като негова биограгфия, основно превеждайки вече написани статии.



"Знаех, че някъде по този път ще има момичета, прозрения, всичко, някъде по този път щяха да ми предадат бисера."






Керуак е роден под името Jean-Louis Lebris de Kerouac в Лоуел, Масачузец, като родителите му са френски канадци: Leo-Alcide Kerouac и Gabrielle-Ange Lévesque чиито родове са преселници от провинцията Квебек, Канада. Както много Квебекчани от тогавашното поколение те са част от вълната имигранти, които пристигат в Нова Англия, за да търсят работа.

До шестгодишна възраст Керуак не е учил английски и вкъщи неговото семейство е говорело Квебекски диалект на френски. В съвсем ранна възраст той преживява смъртта на по-големия си брат Джерард, който умира от ревматична треска на девет години: това събитие по-късно бива описано в романа "Видения за Джерард". Някои от стиховете на Керуак са писани на френски и в писма, изпращани малко преди смъртта му до неговия приятел Алан Гилсбърг, той изразява желанието си да говори езика на неговите прародители отново. Наскоро беше открито, че Кероак първо е започнал да пише "По пътя" на френски, език, на който той е написал също два непубликувани романа. Текстовете са на квебекски френски диалект; същия диалект е използван по-късно и в ранните романи на Мишел Трембли.
Благодарение на атлетическите си способности Керуак се изявява като изключително обещаващ бегач на 100 метра с препятствия в отбора на горните класове на местното училище. Това му осигурява покани и степендии от Boston College, Notre Dame, Columbia University. Той влиза в Колумбийския Университет след като прекарва подготвителната година в Horace Mann School. Керуак счупва крак още през първия си сезон като футболист и непрестанно спори с треньора си Lou Little, който го държи на скамейката. Докато е в Колумбийския, Керуак написва няколко спортни статии за студентския вестник "Columbia Daily Spectator".
Когато футболната му степендия бива спряна, Керуак напуска Колумбийския университет, макар че продължава да живее известно време в New York City с приятелката си Еди Паркър. По това време той среща хората, с които по-късно ще пътува из целия свят и които са герои в много от неговите романи; наричаните също така "бийт поколението" - включително Allen Ginsberg, Neal Cassady, John Clellon Holmes, Herbert Huncke и William S. Burroughs. През 1942 Керуак се присъединява към американския търговски флот, а година по късно към военния флот.
През 1944 година Керуак е арестуван като съучастник в убийството на Дейвид Камер, хомосексуялен приятел от още тийнейджърските им години в Сент Луис на Лусиен Кар. (Уилям Бъроус също е от Сент Луис и именно Кар запознава Керуак с Бъроус и Гилсбърг). Когато вманиачеността на Камер по Кар започва да излиза извън контрол, последния го убива с нож по време на скандал между тях и се обръща към Керуак за помощ. Заедно те укриват уликите. Посъветван от Бъроус да ги остави в ареста, бащата на Керуак отказва да плати гаранцията. Тогава Керуак се съгласява да се ожени за Еди Паркър ако тя плати. Бракът им продължава една година. За кратко Керуак и Бъроус работят заедно върху роман за убийството на Камер озаглавен And the Hippos Were Boiled in Their Tanks. Книгата не е публикувана. По-късно Керуак също пише за убийството в романа си Суетата на Дюлоз(Vanity of Duluoz).

Между пътуванията в океана Керуак остава в Бронкс, Ню Йорк заедно с приятелите си от Fordham University. По-късно той живее с родителите си в Ozone Park, квартал на Queens след като те също се преместват в Ню Йорк. Там той написва първия си роман The Town and the City. Неговите приятели на шега го наричат Магьостникът от Озон Парк, визирайки псевдонима на Томас Едисон Магьостникът от Менло Парк и заедно с това заглавието на филма "Магьостникът от Оз".
The Town and the City е публикуван през 1950 година с името Джон Керуак и макар че получава няколко похвални рецензии, книгата не се продава добре.
През следващите шест години Керуак пише непрестанно, но не може да намери издател. Стъпвайки на черновите първоначално наречени "The Beat Generation" и "Gone on the Road", през Април 1951 Керуак написва текста, който по-късно ще стане известен като "По пътя"(On the Road). Книгата е основно автобиографична и описва от позицията на героя Сал Парадайс приключенията на Керуак, в компанията на Нил Касиди, прототип на Дийн Мориарти, по пътищата на цяла Америка и Мексико.
Тази част от мита Керуак разказва как поддържан от бензендрин и кафе, той завършва първата версия на романа за три седмици под формата на сесия от спонтанна изповедна проза. Резултатът от тази сесия е прочутота хартиена ролка на "По пътя". В действителност според неговия професор и наставник от Колумбийския университет Марк Ван Дорен, голяма част от съдържанието вече е била написана в неговите дневници през последните няколко години. Неговата техника е била силно повлиятна от джаза, особено бибоб-а и по-късно от будизма, както е известно от прочутото писмо "Джоан Андерсен" на Нил Касиди.
Издателите не одобряват нито неговия експериметиращ стил нито тона му, който се доближава с този на социалните малцинства в Америка през 50 години. През 1957 година Viking Press купува романа изизсквайки значителна преработка.

През юли 1957г. Керуак се премества в малка къща на Clouser Ave. в Orlando, Флорида, изчаквайки издаването на "По пътя". Няколко седмици по-късно критиката, появила се в New York Times обявява Керуак за гласа на новото поколение. Керуак бива издигнат като значим американски писател. Неговато приятелство с Алън Гилсбърг, Уилям Бъроус и Грегори Корсо става емблематично за Бийт поколението. Неговата слава започва неконтролируемо да разте и в последствие става причина за губелта му. Романите му често биват описвани като идеологически за следвоенното бийт поколението и той самият бива наричан "кралят на бийт поколението", термин, който никога не го е карал да се чувства комфортно и веднъж отбелязва: "Аз не съм битник, аз съм католик."
През 1954 Керуак открива "Библия на Будизма"(A Buddhist Bible) на Dwight Goddard в библиотеката в Сан Хосе, с което започва потапянето на Керуак в будизма. През 1955 Керуак написва биографията на Siddhartha Gautama, озаглавена "Събуди се", която не издава приживе.
Керуак описва част от собствените, си свързани с будизма преживявания и приключениата си с Gary Snyder и останалите поети от Сан Франциско в книгата "Бродягите на Дхарма", публикувана преа 1958г. Наричана от някои "продължение на По пътя", "Бродягите на Дхарма" е написана в Орландо, Флорида в края на 1957 и началото на 1958 г. През 1958 г. Керуак написва и "бийтнически" филм, наречен "Pull My Daisy".
В романите на Керуак също става дума и за приятелството му с учителя Alan Watts (присъстващ в романа "Big Sur" под името Arthur Wayne и като Alex Aums в "Ангели на самотата"). Също така се е срещал и е влизал в дискусии с известния дзен будист Д.Т.Сузуки.
Керуак умира на 21.10.1969 година в боницата "Св.Антоний" в Ст.Петербург, Флорида, ден след като бива закаран по спешност там със силни коремни болки. Смъртта му на 47 годишна възраст настъпва вследствие на вътрешен кръвоизлев, причинен от цироза на черния дроб в резултат непрестанната употреба на алкохол. По това време той живее с третата си жена Стела и майка си Габраела. Керуак е погребан в родния си град Lowell и посмъртно е награден с титлата Доктор по литература от университета в града.

четвъртък, 20 септември 2007 г.

За лошото време в Пирин

Изкушавам се да разкажа за подобно изживяване, само че от преди 4-5 години когато септемврийското време в Пирин се случи като тазгодишното. Тогава тръгнах със сходна идея, макар и не със същия маршрут, нито пък с намерението да бързам. Изходната ми точка не беше Разлог, а чешмата малко над Предела, което променя донякъде нещата Smile!, особено ако си с 35-40 килограмова раница, която освен другото съдържа приспособления за готвене на открито и провизии за 10-на дена. Следвах главната маркировка, която извежда покрай х.Яворов и на втория ден по обяд варях ориз на Суходолското езеро кагато заллющя дъжд и така през следващите два дена излизах от палатката колкото да ходя до едно място и да се намокря. (Между другото палаткате беше едно китайско чуто за 90 и няколко лева от Метро, което капка не пропусна.) Виеше страшен вятър като че влак минаваше наблизо.
След като бях лежал два дена и туристическия ми ентусиaзъм беше осезаемо спаднал, от немай къде реших да събирам и продължавам. В резултат същата вечер вече бях прехвърлил билото и бивакувах край Влахинската река. Времето сякаш започваше да се оправя. Аз бях мокър до кости. Хубавото ми скъпо Асоло правеше "джвак-джвак".
Единственият начин в подобна ситуация да изсушиш подгизналите си обувки е да ги носиш мокри - което предприех на следвашия ден, когато се спуснах по реката към разклона за Синаница. Непрестанно падаха разни мъгли непрогледни и тъй като тогава маркировката там беше по-зле от зле, няколкократно се залутвах не където трябва и след това се налагаше да се връшам.
Следващата нощ преспах над Синаница като дълго слушах поройния дъжд, който тропаше по стените на палатката. След него слушах един кон, който тропаше с копито до главата ми.
На следващия ден в непрогледна мъгла подминах заслона Мало Спано Поле с идея по натам по пътя да свия наляво за Винарската порта. Стигнах разклона и поех нагоре и веднага загубих пътя. Там са едни такива кози, крави, конски, овчи, преплетени пътеки, че нямаше как. Мъглата беше гъста, а пътеката, която следвах изглеждаше убедително. После пътеката изчезна. Възвях няколко часа по други пътеки, които след известно време също изчезваха. Някъде горе откъм Главнишния чукар се чуваше вой на вълци или може би на кучета, които виеха като вълци.(Това го помня доста ясно - сигурно ми е направило впечатление. Smile!) В крайна сметка се отказах от всякакви пътеки дръпнах просто нагоре - или по-точно накъдето интуициата ми подсказваше, че трябва да е "нагоре". Някъде привечер издрапах почти на четири крака под единия от Тепиците - доста встрани от Винарската порта. Мъглата(което е типично за това място) не прескачаше билото и успях да се ориентирам.
Преспах първо край Валявишките езера, кото си спомням, че в един кучешки студ се мъчех да запаля огън и да варя леща, а в последвалия ден прехвърлих Самодивската порта и се установих край Попово езеро. И там на следващата сутрин мъчейки да раздвижа замръзналия цип на палатката открих, че е натрупало сняг...