четвъртък, 20 септември 2007 г.

За лошото време в Пирин

Изкушавам се да разкажа за подобно изживяване, само че от преди 4-5 години когато септемврийското време в Пирин се случи като тазгодишното. Тогава тръгнах със сходна идея, макар и не със същия маршрут, нито пък с намерението да бързам. Изходната ми точка не беше Разлог, а чешмата малко над Предела, което променя донякъде нещата Smile!, особено ако си с 35-40 килограмова раница, която освен другото съдържа приспособления за готвене на открито и провизии за 10-на дена. Следвах главната маркировка, която извежда покрай х.Яворов и на втория ден по обяд варях ориз на Суходолското езеро кагато заллющя дъжд и така през следващите два дена излизах от палатката колкото да ходя до едно място и да се намокря. (Между другото палаткате беше едно китайско чуто за 90 и няколко лева от Метро, което капка не пропусна.) Виеше страшен вятър като че влак минаваше наблизо.
След като бях лежал два дена и туристическия ми ентусиaзъм беше осезаемо спаднал, от немай къде реших да събирам и продължавам. В резултат същата вечер вече бях прехвърлил билото и бивакувах край Влахинската река. Времето сякаш започваше да се оправя. Аз бях мокър до кости. Хубавото ми скъпо Асоло правеше "джвак-джвак".
Единственият начин в подобна ситуация да изсушиш подгизналите си обувки е да ги носиш мокри - което предприех на следвашия ден, когато се спуснах по реката към разклона за Синаница. Непрестанно падаха разни мъгли непрогледни и тъй като тогава маркировката там беше по-зле от зле, няколкократно се залутвах не където трябва и след това се налагаше да се връшам.
Следващата нощ преспах над Синаница като дълго слушах поройния дъжд, който тропаше по стените на палатката. След него слушах един кон, който тропаше с копито до главата ми.
На следващия ден в непрогледна мъгла подминах заслона Мало Спано Поле с идея по натам по пътя да свия наляво за Винарската порта. Стигнах разклона и поех нагоре и веднага загубих пътя. Там са едни такива кози, крави, конски, овчи, преплетени пътеки, че нямаше как. Мъглата беше гъста, а пътеката, която следвах изглеждаше убедително. После пътеката изчезна. Възвях няколко часа по други пътеки, които след известно време също изчезваха. Някъде горе откъм Главнишния чукар се чуваше вой на вълци или може би на кучета, които виеха като вълци.(Това го помня доста ясно - сигурно ми е направило впечатление. Smile!) В крайна сметка се отказах от всякакви пътеки дръпнах просто нагоре - или по-точно накъдето интуициата ми подсказваше, че трябва да е "нагоре". Някъде привечер издрапах почти на четири крака под единия от Тепиците - доста встрани от Винарската порта. Мъглата(което е типично за това място) не прескачаше билото и успях да се ориентирам.
Преспах първо край Валявишките езера, кото си спомням, че в един кучешки студ се мъчех да запаля огън и да варя леща, а в последвалия ден прехвърлих Самодивската порта и се установих край Попово езеро. И там на следващата сутрин мъчейки да раздвижа замръзналия цип на палатката открих, че е натрупало сняг...