сряда, 6 юни 2012 г.

Тайгетос (Taygetos/Ταΰγετος)

Същия ден, след Гьона, се понесохме към селцето Athanasios Diakos, което следваше да бъде изходната точка за Вардусия. Засукахме се по едни криви пътища, докато небето се мръщеше и канеше да пръска дъжд. Селцето на пръв поглед бе стръмно и тясно, и не особено гостоприемно за палаткаджии. Все пак намерихме две що годе приемливи полянки между къщите, които оставихме за в краен случай и продължихме на бърз оглед по пътя след селото. Имахме късмет, след малко километри попаднахме на черен път, който се отделяше вляво. Започваше с табели Προφήτη Ηλία и καταφύγιο, като за първото не беше трудно да предположим, че е име на връх, но едва в следващите дни започнахме да се досещаме, че второто е думата, което гърците асоциират с "хижа". Опънахме лагера в началото на пътя. На следващия ден разбрахме, че е възможно да продължим още дълго по него, като предварително проучихме, че той се събира с маркировката, тръгваща от селото(което беше на 1000 метра), но след като спестява сериозна денивелация.


На сутринта се повтори историята от предния ден - ясен изгрев със синьо небе, което много скоро започна да притъмнява. С колата стигнахме до края на гората, че в последствие и по-нагоре докъм 1600.



Тук да не влизам в подробности, но след няколко засукани маневри под чернеещите се облаци, решихме да сменим курса и да потеглим веднага към Пелопонес. Наближаваше обед, когато тръгнахме. Ето пак нагледно пътя, който следваше:



View Larger Map

За да не се връщаме се спуснахме директно на юг. Пътищата в този район не са хубави, с доста дупки на места. Стъпихме на Пелопонес през моста Рио-Антирио (13,20 евра) 



След това хванахме "магистралата" за Атина, само че на тази магистрала магистралното й беше само таксата - оказа се просто път с по-широка аварийна лента, но остави това, повече от 50% от него в ремонт и досадни като мухи ограничения 50, и отново остави, но абсолютно никой не спазваше тези ограничения и колите нехайно летяха с поне двойна на написаната скорост. Преди Атина се прехвърлихме на друга магистрала, този път истинска, за Триполи. Отделихме се и от нея и в късния следобед бяхме в подножието на Тайгетос. 



Купихме карта от Спарта и поехме по поредния силно серпентинест път към вътрешността на планината. Трябваше да намерим начин да излезем на хижата, от която имахме трак за върха с изненадващото име Свети Илия. Облаците се движеха много бързо на небето, духаше брутално.
Първоначално пътят беше асфалтов. При едно разширение с чешми и маси се разклони друг, вече черен. Точно преди да поемем по него, оттам излезе един поляк, който ни каза, че било проходимо донякъде, по-натам имало паднали големи камъни. От същото това разширение започваше и маркировката за хижата и върха. По-образцови табели и маркировка не бях виждал.



Напреднахме още малко с колата по черния път, докато намерим приемливо и сравнително равно място за палатките сред боровата гора.
Останалата част от разказа, в снимки:

Всички снимки
GPS track