До последно не беше ясно къде ще се ходи. Идеята за Тумба ми се въртеше от известно време, но седмица след седмица, така и не се случваше подходящото време. Не че този път в прогнозите беше много по-различно, освен това до последно се сменяха, но ето че мигът на Тумба дойде.
И както се реши, така и се събра голяма група. Тръгнахме три коли.
Уж нямаше да спираме попътно, но все пак не можахме да избегнем пържолите на Воденичката в Долна Градешница.
По идея трябваше да оставим колите край църквата в село Скрът. В селото обаче има една асфалтирана улица и една циментирана донякъде, като втората ни пресрещна със знак "Забранено влизането". Съобразихме се със знака и сбъркахме. Алтернативните пътища по склона си бяха офроуд. (В приложения трак маркирах "правилния" подход от центъра на селото).
От църквата в село Скрът се тръгва по черен път, който дълго подсича в западна посока без да набира особено височина. Има жълта маркировка. И с не особено висока кола може да се продължи при хубаво време известно разстояние по пътя. Плановете ни за връщане обаче, бяха други.
Същият черен път се качва горе на билото и следва цялата му висока част. Денивелацията от Скрът до Тумба е към 1400 метра. Пътеката в голямата си част следва пътя, но има няколко стръмни шорткъти, не всички маркирани.
От предишното ходене си спомнях чешма и пейки на един 180 градусов завой на пътя, тъкмо преди той да излезе на билото. Там смятахме да опънем палатките.
Оказа се, че след 1500 има сняг по усойните северни склонове. Наложи се да търсим друго място за бивак. Напълнихме вода и продължихме към слънчева Гърция.
Опънахме палатките малко след като излязохме на билото.
Народът се беше поошляпал след изнасянето на теждия багаж до тук, но всички тръгнахме към стърчащия пред нас Тумба.
Както този участък, така и цялото било на Беласица е покрито с отстатъци от окопи, бункери, наблюдателни вишки.
На самия връх се събират трите граници, българската, гръцката и македонската. Озадачаващото е, че малко преди това билото прави една извивка, покрай която нашата територия започва рязко и неестествено да се стеснява и непосредствено преди върха е широка няма и 30 метра. На следващата снимка се виждат двете бразди, отделящи ни от съседките.
А пък горе на върха - залез.
И ние снимаме ли, снимаме.
Подухваше, та подветрената страна на пирамидата беше на почит.
Слязохме към палатките по тъмно, както си е реда. Там най-изморените се скриха на топло в чувалите, останалите захванаха подготовката на купона.
И хахо-хихи, пийване, хапване.
Пак стана посред нощ.
По-късно вятърът се усили. Както се оказа на сутринта, някои палатки бяха бедствали дори.
Успях да се събудя преди да се разведели, но дълго се борих с нежеланието да се измъкна от чувала. Все пак изпълзях преди часа на изгрева. Но такъв нямаше. Вятърът все така си духаше.
След дългата процедура на събирането на багажа, закусването зад едно възвишение и пиенето на кафе, тръгнахме по билото на изток.
Тумба остана зад нас.
Даваха го да вали този ден и то сякаш наистина валеше нейде околовръз. Позабързахме крачката във вятъра. Преди да започне изкачването към Лозен, трябваше да се отклоним вляво и да започнем постепенно да слизаме. Направихме почивка за слагане на гети, че имаше доста сняг по северните склонове.
Подсякохме без проблем, след което се спуснахме към местността Овчарника.
След това пътеката влезе в гората и се втурна стръмно надолу. Хич не беше приятно за колената с тежките раници.
Малко преди село Ключ се отклонихме от маркировката и свърнахме към Скрът.
Край колите, докато си стягахме багажа, се появи гранична полиция. Малко странно, преположихме, че някой е подал сигнал. Записаха ни и ни предупредиха следващия път да се обадим предварително на КПП Златарево, за да не се наложи да ни гонят и да попаднем в неприятна ситуация.
И после при Вальо Янкиша в Самоилово. Малей, нека ни е зле ...
Линк към вскички снимки.
Линк към GPS трака (село Скрът - Тумба - м.Овчарника).
