Разбира се дочакахме 12, след което по бензиностанциите ни отпращаха, защото приключвали месеца. Последният участък от пътя преди Кулата е отбит през селата заради строежа на новия път. Все пак заредихме от някакви криминално изглеждащи колонки на самата граница. Дори касова бележка не ни дадоха.
Набелязаното място беше веднага след като се хване разклона за Рупел и се оказа хубава, широка и равна поляна край пътя. Само на Тони какво му трябваше да се върти наоколо и скоро се върна с новините, че на табелата няколко метра по-напред по пътя пишело "Забранено за фотографи" и че къщурката отсреща била военно кпп. Това създаде известен дискомфорт в редиците, дори се появиха идеи да се търсим друго място. Част от групата решиха за по-разумно да преспят без да опъват палатките.
Първата ни цел беше селцето Нераида. Преминахме долината на реката през висок, наподобявщ язовирна стена насип, пъхахме с в поредица от тунели и хванаме отбивката. Започна типичното за тези райони изкачване на серпентини, докато ставащия все по-тесен и по-стръмен път влезе в селото.
Според моите впечатления, в тези части на страната гърците са особено дружелюбни и комуникативни. Друг е въпроса, че обикновено не говорят друг език, освен гръцки, така че освен да повтаряш "не разбирам, не разбирам" в отговор на словоизлиянията им и да жестикулираш, друго не ти остава.
Оставаше да намерим място за палатките, което не изглеждаше лесно, предвид стръмните склонове наоколо. Някои се пръснаха да разглеждат и търсят, други приседнаха на сянка да пазаят бирите.
Станислав се появи скоро и обяви, че е намерил подходящи равни тераси. След като няколко независими комисии отидоха на оглед, предложението беше прието.
Ето една снимка на църквата
И тук стана, каквото стана, но не стана никак добре, защото горе на реброто се контузих зверски в коляното. Но първо беше изкачването на много стръмния снежен склон.
Като най-предпазлив се движех последен и боцках старателно с пикела по размекващия се от жетага горен слой на снега.
Ето една снимка на Ели отдолу на драпащите към върха:
Свалихме котките и тръгнахме по ръба, който ставаше все по-тесен към скрития все още праг в началото. Обзорните няколкостотин метрови отвеси от двете страни някак подклаждаха витаещото във въздуха напрежение. Ръбът изведнъж свърши с надвесена над нищото скала. Спрях два метра преди това в момента без грам желание да погледна какво следва. Веско ме изпревари и небрежно се надвеси над урвата.
- Минава се - вика. - само внимателно и с лице към скалата.
Уф, изтръпнах. Това "минава се, но внимателно" в устата на Никси и Тони, не е нещо, което разумен човек иска да чуе, особено ако въпросното препятствие неизбежно му предстои. Изведнъж ми стана пределно ясно защо точно Веско и Тони е включил Пепино по онова психарско изкачване по ръба към Лискам миналото лято.
И изведнъж прогърмя смехът на Вили:
- Хахаха - смееше се тя, - досега не съм правила подобно нещо!
Бах маа му, къде бях попаднал!
Загледах се в ГПС-а. Тракът на гърците, който бях подготвил за случая, покзваше, че те са подсичали вляво на това място. Веско вече бе изчезнал зад ръба, Вили се готвеше да го последва. Тръгнах по трака.
Оказа се, че на първо време положението не е толкова лошо. Провирах се между скалите, смъкнах доста, докато накрая ми остаха само няколко метра, но вече откатерване, по тесен улей, който три метра по-долу свършваше с друг, вече широк улей, не чак толкова стръмен, че да не можеш минеш по него, но достатъчно, че да не можеш да разчиташ да се задържиш, ако скочиш. Няколко метра по-надолу същия този улей завършваше с отвес. И малко останал сняг на места за цвят.
Седнах над улея и го загледах. В този момент заваля. Колкото повече гледах, толкова повече скалите и рядката трева между тях ставаха все по-мокри и хлъзгави.
В същото време Вили беше закъсала горе на скалите. Беше прекалено дребничка, за да използва хватките на миналите преди нея Тони и Веско. Върнаха се да и помогнат.
Викнах на Тони нещо от сорта:
- Ела да се запречиш тука отдолу, че ако се изпързалям, да ме спреш.
Та с негова помощ се смъкнах.
Дъждът и гръмотевиците се засилваха. Тони нахлузи дъждобран и хукна след Веско и Вили, които вече бяха изчезнали. Тръгнах и аз да ги гоня. Надявах се че основните психарии по трасето са вече назад. Но след всяка заобиколена или качена скала се появяваха нови и нови.
И след поредната скала се изправих пред поредния снежен улей. Отдругата му страна се виждаше непригоден за изкатерване на пръв поглед няколкометров камък. Другите не се виждаха. По следите разбрах, че се тръгнали да подсичат. Тръгнах след тях и ги видях малко по-надолу да пресичат доста безумно улея няколко метра над отвесен праг. Даже не исках да гледам!
Загледах се в ГПС-а. Бяхме се отклонили от следата. Викнах им и тръгнах обратно. По-горе се подлъгах да пресеча за по-пряко отделящата ме от следващата скала преспа. И това ми беше грешката, достатъчна за да ме извади от строя за това тъкмо започващо пътешествие.
Снегът беше твърд и се вървеше лесно в началото, но след това попаднах на кухина. Пропаднах до кръста, като спирането беше с цялата тежест в коляно в камъка отдолу. Последва неистово мятане, подобно на жива риба хвърлена на брега, за да се измъкна отново отгоре, смесица от яд и болка. Веднага пробвах крака. Можех да стоя на него, но при опит да го натоваря, болката ме срязваше.
Продължихме още известно време ходенето по ръба. Не бях много адекватен. Гледах само да напредвам.
Склонът отляво стана по-полегат и изпозлвах пръвия не така стръмен, но снежен улей да дизертирам. Разчитах, че плъзгайки се по-снега, слизането на поне част от 1000-та метра до селото няма да е толкова мъчително. Другите също тръгнаха с мен. Наложи им се доста продължително да ме изчакват, особено след като снегът свърши и го замениха ронливите склонове.
Та така с този първи ден на знаменателното ни пътешествие. :-) Вечерта преспахме на същите полянки край Нераида.
Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.
