вторник, 12 ноември 2013 г.

Катафиди /Καταφείδι(2393) или 27 км из Джумерка (Τζουμέρκα/Tzoumerka) - Септемврийска поправителна сесия

Не знам при другите как е било, но когато през май си тръгвахме от Теодориана, се заглеждах в тесните, криви улички на селцето с носталгия. Дали защото тогава бях контузен (ето тук писах за историята) и си останах гладен пред пълния набор благини, които предлагаше мястото, но се почувствах като онази фраза на Хемингуей - "още не съм напуснал Африка и вече ми липсва".

След един не твърде успешен набег в околните планини в края на май, когато успяхме да се качим само на Какардица (Κακαρδίτσα - 2429м) и да подходим неуспешно в два последнователни дни в лошо време към Хадзи (Χατζή 2038), настана време да се върнем в Теодориана. И го направихме с хъс за ударни изяви и добро настроение.
Пътуването бе по утвърдения образец - късно тръване след работа от София и преспиване след границата с Гърция. Този път още с потеглянето се забавихме много, заради едно безкрайно, тегаво прибиране на Вальо от командировка в Свиленград. Последва дежурното похапване на вратни пържоли във "Воденичката" в Долна Градешница и някъде в малките часове на нощта опънахме палатки (Тони си опъна само шалтето) край пътя след Серес(поне мястото знаехме отпреди).

Трудно ставане след малкото часове сън и хубав изгрев като за начало.
На следващия ден продължихме по магистралата за Янина, отклонихме се за Трикала край Гревена, от Трикала за Теодориана. По кривите планински пътища се пообъркахме, та трябваше да се връщаме в един момент, хем пътят не ни беше непознат, да не говорим, че бяхме четири човека с пет ГПС-а под ръка.
Пристигнахме в ранния следобед в Теодориана и веднага се настанихме на вече известната ни полянка.
Опасенията ни, че през септември в Гърция ще е безводно и известните ни водоизточници ще са пресъхнали се оказаха неоснователни.
Ей го и Хадзи (Χατζή), който ни водеше вече с 2 : 0 в директните сблъсъци.
Хапване, студене на напитки, пийване, хахо-хихи и така до някое време. През нощта пък от селото се носеха странни чалга ритми. На влизане ми се беше сторило, че видях афиш за концерт, може и това да беше. Благодарение на качественото възвисяване на духа (спиритуализация), аз лично не им обърнах особено внимание.

На сутринта - кафе,
няколко куци опита за изгревни снимки надолу към селото
и ето че хванахме пътя.
В началото тръгнахме леко надолу по пътя за водопадите,
които макар и много далече от пролетния дебит и сега не бяха пресъхнали.
Пътят постепенно започна да се изкачва подминавайки поредица от кошари.
Обитатели.
И още кошари.
Смайващите зъбери все повече се приближаваха.
Дори и високо горе в планината, склоновете на много места бяха заравнени терасовидно.
Това съоръжение по-скоро приличаше на парник, но може би бе някаква модернизирана кошара.
И някои срещи с не явно подчертана взаимна добронамереност.
И все по-нагоре, и все по-стръмно.
Шогуна.
 Докато не достигнахме набелязания превал, където пътят прехвърляше и се спускаше надолу.
Там прилапахме набързо и пийнахме с отвръщение по една топла бира. Оттук започваше същинската и неясна част от прехода. Трябваше да пребродим голяма част от билото по дължина. Надявахме се, че се минава.

Започна се със стръмно шорткътване.
Поглед към отвъдната страна, на северозапад. Отдясно горе се подава Какардица (Κακαρδίτσα).
След качването следва спускане.
И отново изкачване.
Тук излязохме на нещо като овчарска пътека,
която следваше една от многото врязващи се сред скалите долини.
Респектиращи зъбери стърчава във всички посоки над главите ни.
Ехото носеше из пещерите лай на кучете и блеене на самотни овце.
Така и не разбрахме откъде идват всичките тези звуци, но предвид кучетата, не държахме да разбираме.
Постепенно достигнахме височината на билото.
На такива места човек загубва представа за съпътстващите го трудности, озъртайки се жадно в стремежа си да възприеме и усети поне част от заобикалящото го.
Теренът вече не беше така стръмен.
Вече на самото било.
Обширно плато на темето на планината.
Поглед в посокато, накъдето продължава пътят ни.
Преминали сме през ниската част и се изкачваме към съседното било. Отзад в дъното са познатите от преднмите ни ходения Какардица, Криакорас, Фурка.
Поглед на северозапад. В края на билата се откроява контура на посетения предната година Строгула.
Небето застрашително започна да притъмнява. Много от неизвестните относно по маршрута си оставаха, до Катафиди все още ни предстояха няколко километра.

Билото, което следвахме започна да се стеснява.
Докато в един момент стана близко до непроходимото.
Единствено Тони се хвърли да го катери. Останалите предпазливо се спуснахме по стръмнината вдясно, което начинание също не беше никак безобидно. Шогуна си изпусна щеката, която за негов ужас полетя надолу, та се наложи по-късно да ходи да я търси.

Като компенсация за отклонението и загубената височина получихме награда: преспа за студене на бира.
 Докато чакахме бирата, започна да ръси дъжд, колкото да предотврати всякакви опити за отпускане. Не след дълго спря.

Подсякохме няколко стръмни склона,
за да излезен да виждащия се под нас и качващ се нагоре път.
И най-после Катафиди (Καταφείδι) се показа.
Поглед към Стръмните западни склонове на Джумерка.
Напускаме пътя, за да хванем билото.
Тонизиращи участъци.
 Нямаме много време да берем страх, облаците чернеят,  отсрещните Криакорас и Хадзи са покрити с пелената на дъжда.
Поглед назад по билото, по което се движим.
Отново стръмните западни склонове.
В посока Теодориана. В дъното се забелязва Хадзи (Χατζή ), вляво, дъждът.
По време на майското ни идване,  този участък беше покрит със сняг. Отказахме се при подсичането на виждащия се склон.
И няколко снимки за илюстрация на ръбчето към върха.
Поначало не беше трудно, но задаващят се дъжд заплашваше да го направи хлъзгаво и неприятно.

Имаше едно-две места, където се прилазваше по-внимателно по скалите, но само толкова.
На Катафиди/Καταφείδι (2393м). Поглед към продължаващото на югоизток било.
И на юг/югозапад.
Точно горе дъждът се засили, поради което побързахме да се евакуираме.
По-надолу отново изгря слънце, още по-надолу пак заваля.
Тук Шогуна излиза напред, за да ни пази от заобикалящите ни кучета. То тези кучета ако знаеха какви закани по техен адрес редеше той и досега да се крият под камъните. :-)
Един от използваните от овчарите заслони.
Друг заслон по-надолу с поредните заграждения и следи от овце.
Един автентичен.
Оттук насетне ни предстоеше единствено спускането и прибирането към палатките. Направихме няколко шорткъта, за да спестим завоите на пътя и да избегнем чуващите се отдалече кучета.
Поглед нагоре към чукарите, от които слизахме.
Дъждът отново ни заваля.




Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.