Попаднах на хубав кемпер стоп в селцето Осимо (Ossimo), което се води в провинция Бреша, Ломбардия. Срещу само 5 евра получаваш ток, интернет, вода и опции за изхвърляне. На входа има табела с цената и пояснение в кой магазин да се плати. Останах три нощувки без никой да ми поиска пари, чак на тръгване с помоща на гугъл преводача разбрах каква е работата и пак с негова помощ успях да обясня на жената в магазина какъв ми е случая, защото тя капчица английски не разбираше и си дуднеше нещо на италиански през цялото време.
Пицо Камино (на снимката горе вдясно) се оказа много атрактивен връх. Не че тези около него изглеждаха по-малко интересни. Този път се подготвих, сложих карта на ГПС и проверих, че се зарежда, начертах си трак. Кемпер стопа беше малко над 800 метра надморска, разликата във височина до върха - над 1600. В резултат на спонтанната кръгова обиколка се получиха над 28 километра.
На Таблицата на разбойниците, каквото в буквален превод изглежда значи Tavola dei Briganti, попаднах случайно. Забелязах надписите по скалите, но дори не си направих труда да ги снимам. По-късно видях името на картата и потърсих какво значи.
След етапа на Джирото, останах още два дена горе при Мама Роса. Заради по-добрия обхват се бях преместил на кемперската поляна.
Цялата шумотевица си беше отишла и поляната сега беше пуста.
Харесваше ми безвремието и тишината на това място. Качваха се коли и туристи се завъртаха наоколо, но рядко. Основно се чуваха песните на птичките.
Сутрин тичах, качих още веднъж последните 10 км на Блокхаус.
В крайна сметка успях да реализирам плана с ранното ставане и разходка нагоре преди работа.
Точно така попаднах на Tavola dei Briganti - това беше повратната точка, когато реших, че е крайно време да тръгвам обратно, за да хвана работните часове. Историята е, както разбрах, че на въпросните скали са се подписвали разбойниците, действащи в района около обединението на Италия през 19 век. Самият Блокхаус (странно за италианско име) също идва от това време, когато е имало военен пост там точно за борба с тези разбойници.
Не знаех нищо за масива Майела преди това. После прочетох, че е втори по височина в Апенините. Преставлявал огромно, каменисто плато над 2000 метра. Попаднах на интересен блог на английски.
Покритият с клек връх Блокхаус.
Случих на гледки.
Докато пътувах следващите дни, чух песен на италиански по радиото. Впечатли ме и проучих коя е. Беше на Васко Роси. Ха, викам си, сина на Мама Роса 😀 Така сглобих видеото. Ефектно се получи:
Изкачването (колоездачно) Блокхаус се намира в масива Майела, втори по височина в Апенините след Корно Гранде(2912).
Най-високи върхове в Майела са Монте Амаро (2793) и Аквавита(2737). Последният се вижда на следващата снимка.
Самият връх Блокхаус е един клекарник над ски пистите. Останах четири нощувки горе, така че в един от дните се разходих, но за това ще пиша отделно.
Направих видео за първите два дни, в които явния акцент беше Джирото. Въпросният тежък планински финал се падаше в неделя. Времето бе хубаво и ски курорта гъмжеше от колоездачи, зрители и туристи.
Ще добавя само няколко снимки, които не са попаднали във видеото.
Селцето Преторо в подножието на планината.
На поляната над хотела Мамароса се беше оформил голям кемпер лагер. Имаше и палатки. Виждащият се участък от пътя е краят на наистина много тежкото изкачване Блокхаус.
На следващата снимка в дъното на хребета се чернее клекът на върха Блокхаус. Пред него са антените на Ла Лайелета и още по напред хижата Помилио.
Мамароса и гъмжилото от кемпери.
И проба за нощна снимка с ГоПро-то.
Накрая идва и самото видео с подробностите, за които се сетих:
Тъй като последно повечето приказки и обяснения преминаха във видео формат, за да не се повтарям, ще пусна само някои схеми на предвижването.
Това е трасето, включително точките на преспиване от пътуването от Сицилия на север в Италия.
Специално за пътуването в Сицилия от Месина до Етна, в посока натам следвах обичайния подход "авоид толс", но преминаването по тясните улички на крайбрежните градчета беше трагично бавно, затова на връщане избрах магистралата, за която ми взеха 3.60 ерва.
Друга същесвена подробност, която заслужава да се спомене е цената на ферибота между Вила Сан Джовани и Месина, който пътува нещо като 15 минути и е начесто - за кемпер и един пътник ми взеха по 51.50 евра. Също в посока към острова навигацията те праща директно на пристинището, но там те чака бариера, която иска вече закупен билет и връщането назад може да се окаже проблем. Касите за билети са километър преди това и могат лесно да бъдат подминати.
Ето и схема на пътуването конкретно в деня, за който се говори във видеото:
В последния разказ бях стигнал градчето Виджано. Началото са нощтните цветни фонтани на площада на фона на музиката на Мориконе.
Направих видео с бърз разказ на последвалото след края на етапа на Джирото. Ще добавя няколко снимки с описание. Покрай самия етап наснимах много, но ще отнеме време само да го разгледам. Надявам се понатам да го обработя.
Уширението на пътя точно преди последния обратен завой и два километра преди финала. Изкарах две нощувки, като до последния ден бях сам. Сутринта преди етапа кемперите почват да прииждат.
Градчето Мормано в Калабрия, вече нагоре над стъпалото на ботуша.
Къмпингът Дона Бианка под Мормано. С незаслужено висок рейтинг се оказа. Бараката в долния край е сервизното помещение. (Абе опитът дотук показва, че видиш ли в описането да се споменава, че се стопанисва от майка и дъщеря - по-добре бягай.)
Много интересното градче Виджано, което беше следващата стъпка.
Имах възможността да го пообиколя и да наснимам материали, така че вероятно ще ги включа във следващо видео.
Спрямо седмия етап на Джирото, Виджано е около 60 километра преди финала, така че е малко вероятно тукашните стръмнини да доведат до развръзка, но наистина е много стръмно на места.
Ей го ПЕжо точно под паркинга, който в паркфорнайт беше обявен като безплатен за кемпери. Оказа се затворен заради Джирото обаче.
Признавам си, че очакванията ми бяха съвсем различни. В представите ми Етна беше един популярен и посещаван туристически връх с широки като в парка алеи до кратера горе. Не ми беше цел и не бях го проучвал, бях дошъл тука едиствено като публика на етапа в Обиколката на Италия.
Все пак попадайки в подножието му бе срамота да не опитам да го кача.
Преди тръгването уж сложих карта на ГПС-а, но после се оказа, че я няма. На телефона на OpenTopoMap се виждаше нещо като черен път почти до горе. Път наистина имаше, но докъм 2800.
Около 3000 идва прегазването през огромен склон трошливи, ронливи, остри вулканични камънаци. Не можеш да предвидиш дали това, върху което ще стъпиш или за което ще се хванеш няма да се прекърши, пропадне или повлече друго със себе си. Потенциално е опасно да вървиш напосоки. Не знам как и от къде гидовете прекарват клиентите. Аз поне пътека или нещо приличащо не успях да открия
Нямах идея, че вулкана е забранен в горната си част без местен водач. Не се гордея, че влязох в нарушение на местните разпоредби.
За капак времето не беше подходящо, но от трите дена, през които щях да бъда в района, за този прогнозираха "само" следобед дъжд, за другите целодневно.
Е, слагам го в CV-то, качих го. Ето я следата от каквито ги върших. (трябва да се гледа на лейбъла на OpenTopoMap, защото останалите нямат покритие в Сицилия). Тракът е къдрав като урок по шеф и кройка за начинаещи.
Останах три нощувки в къмпинга в Фрасчинето. Собственикът обяви, че понеже съм първи гост от България, третата нощувка ще ми е гратис. Само добри неща мога да кажа за него, дружелюбен, общителен. Първата вечер бяхме 4-5 кемпера. После останах сам.
След набега към Манфриана, следващия ден беше набелязан за обиколка с колелото.
Първо отидох до близкото и явно туристически популярно селище Чивита.
Интересно село на интересно място и както можех да предположа - албанско.
Следващото видео включва кръгче с колелото по тесните колкото да се провреш улици на Чивита, снимки от дрона както от Чивита, така и забравени кадри от Манфриана и за финал, къмпинг убежището Фрацчинето, което между другото няма вид на по-малко албанско.
Не го предвещаваха да вали, но отново се гонехме с дъжда след това, когато тръгнах към прохода Марчионе. Чивита, снимана от пътя нагоре.
Оказа се хубаво, продължително и държащо наклон изкачване докъм 1200 (над 10 км и над 7% среден наклон). В последния участък валеше откровено, но бях прекалено близо за да се откажа. Ето го сегмента в страва. (КОМ-ът е лабав, предвид че аз бях с гравела, хем спирах да снимам и пак съм 10-ти)
На спукане черните облаци ме гонеха по петите.
И пак Чивита.
После си говорихме с шефа на къмпинга. Той каза, че по това време било особено опасно от гръмотевични бури в района.
Попаднах на Националния парк Полино съвсем случайно. Оглеждах се къде да преспя и видях този масив над 2000 метра. Сякаш накой ми извика "Добре си дошъл в Италия!" 😆
Всъщност Манфриана (женски връх, съдейки по името) е висок няколко метра под 2000. Избрах го, защото се издигаше над къмпинга и не беше нужно да мисля как да организирам транспорт.
Най-високият Сера Долчедорме (2267) ще остане за друг път явно.
Ето видеото от изкаването. Към 20 км излезе като разстояние, около 1500 положителна денивелация.
Имах цел - Етна. Четвъртият етап на Джирото(първи в Италия, след трите в Будапеща) протичаше там. Щях да дебютирам като публика на големи обиколки.
Отново минах през Гърция предимно с "авойд толс" опцията, макар че на Игуменската магистрала ми се видя, че ме таксуват като лека кола.
Преспах на превала на стария път между Янина и Игуменица.
Гледките около пътя заслужават да се мине поне веднъж.
Предстоеше ми нещо, което не бях правил досега - пътуването с ферибот между Гърция и Италия. Купих си билет онлайн - някаква икономична опция, без право на кенсълиране или промяна.
Трябваше да стартираме в полунощ, но няколко часа преди това получих съобщение, че тръгването се отлага с два часа. Доста неприятно, бях уморен и ми се спеше. Налагаше се да се мотая из тъмната, топла Игуменица чакайки.
Направих видео за последвалото, но ето и някои пояснения към него.
Самото плаване се предполагаше да продължи 9 часа към които следва да се добавят изискваните два за по-ранно пристигане на пристанището. Тези два часа се уплътняват плътно с наблюдаването на товаренето на безкрайната въволица тирове на огромния ферибот. Много подобно е и след пристигането. Добра идея е да се въоръжи човек с търпение.
Билетът ми включваше място на палубата. Бях си подготвил раницата със спален чувал и шалте, очаквайки да се търкалям, опитвайки се да заспя в някой ъгъл през предстоящата дълга нощ. Качкайки ПЕжо на откритата палуба на третия етах и заклинвайки го в колоната автомобили, използвах суматохата, за да изпълзя от седалката и се скрия отзат в леглото си. Чувствах се толкова уморен (2 през нощта не е моето време), че не ми беше нужно много, за да го реша. Там си и останах цялата нощ.
Във видето говоря на два пъти. Първият е сутринта, малко преди пристигането, когато ми се прииска все пак да разгледам пасажерската част на ферибота. Не успях да проникна, предполатам защото достъпа до колите е забранен и вратите към товарните отделения се заключват.
Вторият път е вече след като се настаних в къмпинга, който си бях набелязал. То се оказа не точно къмпинг. Нямаше рецепция, входната врата беше заключена. Доста се повъртях опитвайки се да проникна. Намираше се в подножието на Националния парк Полино, който мислех да обиколя в следващите дни, преди да продължа към Сицилия.
Не бих казал, че точно това беше началото, за което съм мечтал. Все още имах някои висящи задължения към себе си, а точно от този кредитор няма как да се скриеш. Нуждаех се от промяна, да откъсна или убия нещо в мен, което нямаше място там и трябваше да се справя някак. Твърде дълго се бях опитвал да го разбера. Всъщност разбирах го толкова много пъти, че започнах да осъзнавам, че това начинание е обречено. Никога нямаше да успея, а и не беше нужно.
Позитивно погледнато хубавото на живота е, че е отворен към неизвестното. Пътят, по който не си минавал и не знаеш какво ще изкочи след следващия завой.
И тъй, започяаше се отново. And it's a long way there, it's a long way to where I'm going.
Има кофти дни, дни в които накъде и да се обърнеш, имаш чувството, че нещо в тебе ще експоадира. Дни в които разбираш, че е дошъл твоя ред да изпиеш горчивата чаша. Дни, в които мисълта, че животът продължава не ти носи никакво облекчение. Дни в които изгубените илюзии са по-силни от реалността.
Не помня и не мисля, че има значение от къде и от кога са тези снимки. Просто не лоши снимки, които заслужават да бъдат публикувани.
Също като изгрева - момент на нещо хубаво, което се е стопило с появата на слънцето без да е оставило нищо след себе си.
Изгревът също е илюзия, която съществува само за този, който я вижда или просто е способен да си я представи като нещо красиво.
И това, че е илюзорен, не го прави по-малко реален.
Не че имам какво да кажа или мога да променя нещо.
Ретроспективно - това са двете клипчета от турската дестинация. Донякъде се случи случайно - затвориха Гърция и посоката се смени. Отвори се нов свят. Понякога е нужно на човек да го принудят, за да прогледне.
Харесвам пастеления цвят на пролетната зелена Варвара. Харесвам и спокойното усамотение на това място, особено рано преди сезона.
Топлото слънчице зарежда с позитивна енергия и макар че аз съм повече човек на боричкащите се във виртуални светове мисли, просто го усещах.
Удържах на режима, или поне на този етап успях.Тичане, колоездене и глад.
Откъм снимки не може да се каже, че извадих нещо оригинално. Ставах поне два пъти рано сутрин в студа да обикалям брега и скалите.
Другите дни хвърлях по едно око, но нищо заслужаващо усилието не се виждаше навън.
Към средата на седмицата времето, макар все още слънчево, захладня. Откъм морето духаше един югоизточен, леден вятър, който те караше да зъзнеш, сякаш температурата е под нулата.
А тя нищо чудно и да не е била много над, предвид, че в буса сутрин показваше 6 градусал
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
