Отново на старта

Не бих казал, че точно това беше началото, за което съм мечтал. Все още имах някои висящи задължения към себе си, а точно от този кредитор няма как да се скриеш. Нуждаех се от промяна, да откъсна или убия нещо в мен, което нямаше място там  и трябваше да се справя някак. Твърде дълго се бях опитвал да го разбера. Всъщност разбирах го толкова много пъти, че започнах да осъзнавам, че това начинание е обречено. Никога нямаше да успея, а и не беше нужно.

Позитивно погледнато хубавото на живота е, че е отворен към неизвестното. Пътят, по който не си минавал и не знаеш какво ще изкочи след следващия завой.

И тъй, започяаше се отново. And it's a long way there, it's a long way to where I'm going.

Животът продължава

Има кофти дни, дни в които накъде и да се обърнеш, имаш чувството, че нещо в тебе ще експоадира. Дни в които разбираш, че е дошъл твоя ред да изпиеш горчивата чаша. Дни, в които мисълта, че животът продължава не ти носи никакво облекчение. Дни в които изгубените илюзии са по-силни от реалността.

Не помня и не мисля, че има значение от къде и от кога са тези снимки. Просто не лоши снимки, които заслужават да бъдат публикувани.

Също като изгрева - момент на нещо хубаво, което се е стопило с появата на слънцето без да е оставило нищо след себе си.

Изгревът също е илюзия, която съществува само за този, който я вижда или просто е способен да си я представи като нещо красиво.

И това, че е илюзорен, не го прави по-малко реален.

Не че имам какво да кажа или мога да променя нещо.

Новогодишна Турция

 Ретроспективно - това са двете клипчета от турската дестинация. Донякъде се случи случайно - затвориха Гърция и посоката се смени. Отвори се нов свят. Понякога е нужно на човек да го принудят, за да прогледне.

Тук са основно снимки от телефона:

И с дрона над плажа близо до Фетие:

Варвара

 Харесвам пастеления цвят на пролетната зелена Варвара. Харесвам и спокойното усамотение на това място, особено рано преди сезона.

Топлото слънчице зарежда с позитивна енергия и макар че аз съм повече човек на боричкащите се във виртуални светове мисли, просто го усещах.

Удържах на режима, или поне на този етап успях.Тичане, колоездене и глад.

Откъм снимки не може да се каже, че извадих нещо оригинално. Ставах поне два пъти рано сутрин в студа да обикалям брега и скалите.

Другите дни хвърлях по едно око, но нищо заслужаващо усилието не се виждаше навън.

Към средата на седмицата времето, макар все още слънчево,  захладня. Откъм морето духаше един югоизточен, леден вятър, който те караше да зъзнеш, сякаш температурата е под нулата.

А тя нищо чудно и да не е била много над, предвид, че в буса сутрин показваше 6 градусал

Първи 100

 Мното отдавана не  бях правил 100 километраа на колело. Формата се подобряваше и усещането беше много приятно. Самото колело сякаш се бе променило - много по-склонно да се движи както на мен ми се искаше, спускаше се по-бързо и по-уверено. Километрите вероятно щяха да бъдат повече, но към 50-я км ме заваля, заради което обърнах.

Хубав, топъл ден, ако изключим дъжда. Бях станал много рано и се поразходих по скалите. В спокойното море се отразяваха облаците, но нямаше цвят.

Първи стъпки в живота

 Имах черен ден. Уж станах в кондиция, но много скоро всичко се преобърна. Hit the road Jack! Дали? Обзело ме беше усещането за безпътие. 

Все пак тръгнах по план. 

Всеки завой, всяко дърво край пътя ме бодеше със спомени. Виждах как държа нещо в ръцете си, което внезапно се изплъзва и изчезва като мираж. Чувствах се жалък.  На моменти ми се искаше да се откажа и да се върна. Но да се откажа от какво? Къде да се върна?

Бях се свил, по-малък от топка за тенис на корд.

Планът беше да кача Каваклийка откъм Найденово, този известен лют барир. Чудех се дали обаче е удачно да оставя буса в Найденово и колко е безопасно там. Попътно видях хубав паркинг прещу кръчмата във Верен и спрях. От кръчмата запонаха да ми свиркат и викат. Скоро разбрах защо, багажникът на колелото се беше почти изтръгнал и висеше на два болта килнат назад.

Колко им трябваше на  тези мойте потънали гемии.

Опитах се да закрепя обратно багажника с тел. Гайката, през която бях промушил телта заяждаше и я напънах с отверката, за да застане на правилната позиция. Отверката се изметна и ми проби зверски пръста. Шурна кръв. Чудесно се справах, в този момент ако легнех на пътя, колите щяха да минават през мен без дори да усетят неравност, дотам се чувствах смачкан.

Увих пръста с домакинска хартия.

Проблемът с багажника беше, че от друсането бяха изпаднали болтовете горе. Стандартни болтове, но аз нямах подръка. Опитах се да разглобя нещо в буса (временно), но не намерих подходящи. 

Отиди да попиташ в кръчмата!

СТЪПКА ЕДНО: Започни да комуникираш със случайните хора, които срещаш. Приеми го като правило и ако трябва го прави насила.

Отидох. Те ме бяха гледали какви ги върша, така че разговорът стана лесно. "Гледам и пръста си си боднал" каза единият. "Мисля, че имам такива", влезе в кръчмата и след малко се върна с два болта.  Благодарих. "И да ми дадеш да преспя веднъж в него." Визираше ПЕжо.

Болтовете като размер бяха правилните, но не за шестограм отзад, а обикновени и за съжаление нямаше как да бръкна с ключ да ги затегна, така че не свършиха никаква работа.

Прибрах колелото вътре и продължих, разчитайки само на телта да удържи багажника.

Нещо ме накара да спра няколко километра след Братя Даскалови. Трябва да е била някоя от личните драми, щото се въртях нарпед назад и после хванах телефона. Тогава видях следата от масло зад буса. Беше съвсем пресна. Нямаше как да е от мене! Нали!!?

Когато запалих, индикаторът на маслото светна почти на нула. 

Какво ставаше тук, за бога!? Какво щях да правя сега. Погледнах гугълмапса за сервиз. Най-близкия град беше Чирпан на 30 и няколко километра. Какъв избор имах. Обади се на приятел. Звъннах на Фена. Знаех, че не е в района, но поне можеше да ме препрати за съвет към някой познат. Телефонът звънеше и звънецът потъваше в нищото. Много познато, сякаш насреща беше рескю тима. WTF!!  Истина ли беше всичко това.

Не се съмнявах разбира се, че става въпрос за случайност, например си оставил телефона в колата и трънах на някъде, но случайност, то самият живот не е ли случайност?

Както и да е, де, в крайна сметка успяхме да се свържем.  Междувремнно аз вкарах в усилена употреба малкото мозък, който ми беше останал и някак направих връзката между внезапното изтичане на маслото и факта, че наскоро бях проверявал нивото му с пръчката за това. Пълзах отдолу под двигателя и видях, че тръбичката, в която се движи въпросната пръчка се беше извадила от картера. От там изтичаше.

Междувременно с екипа за реакция в кризисни ситуации стигнаме до плана Миленка да ми докара масло от Стара Загора, колкото да мога да се придвижа до Чирпан и някой сериз. Докато се уговорим с нея обаче, мина двойка от другата страна на пътя. Младежът разбра за какво става дума и ми каза, че имало бензиностанция на 3 км. Щял да отиде да вземе колата и да ме закара то там.

С негова помощ купихме маслко и нагласихме някак работата. Помогна ми безвъзмездно.

Добротата ще спаси света. Това хубаво. Но мен кой ще ме спаси?

Последните дни

 За да завърша главата с това епично в много отношения (поне в моите очи) пътуване в Гърция ще добавя набързо хронологията на последните дни. В крайна сметка в историята изплува, а и аз не се опитах много да го скрия, че душевното ми равновесие по време на пътуването беше сериозно разклатено. Сега гледайки назад си задавам въпроса дали терапията, която избрах беше удачна. То аз не че съм я избирал, тя изригна спонтанно.  И наистина ежедневно и ежечасно сменящите се пейзажи са лек за една болна душа, абаче да изолираш съзнанието в усамотение за повече от месец е общо взето като да отглеждаш бурен в саксия. Човек е социално животно, някои повече, други по-малко, но нуждата от човекшки контакт и човешко отношение е неоспорима. Къде бях стигнал аз и изобщо движех ли се в правилната посока? Когато минавах границата, жената от здравния контрол, българка, ми поиска сертификата и попита нещо, което не разбрах. "Sorry?", казах спонтанно, веднага след това осъзнавайки, че е абсурдно, но тази дума изчерпваше общо взето 75% от използвания от мен говорим речник през последните седмици.

Красотата ще спаси света. Това хубаво. Сега да видим мен кой ще ме спаси. 

Имаше едно единствено изцяло положително нещо във всичко това и то беше, че чисто физически успях да постигна подобрение. Бях спрял да пия, ядех силно ограничено, общо взето на обед и салата вечер. Тичах по 10 км през ден. Натисках с колелото и гледах да съм в нормата на 2000 калории (килокалории реално) разход от тренировки на ден. Усещането че действително тичам, а не просто друсам телеса, се връщаше все повече. Бях свалил килограми. След като се върнах се премерих за първи път  от повече от година насам. 81.5, уау!, това е само 6-7 кг над килограмите, с които се състезавах, далеч, далеч по-обозрима разлика от очакваните 25-30. Разбира много път ме делеше като състояние от времето, когато правих по 2000 километра месечно на колело. А всъщност исках ли да се връщам там? Най-яркият ми спомен от онова време, беше, че няма и половин година след счупването на бедрото успях да спечеля с убедителна разлика коронното си състезание. Триумф за бурена в мойта саксия. Но на кой друг му пукаше? Поредната задънена улица.

Та за последните дни.

Мястото край стария мост на пръв поглед изглеждаше малко пустинно и твърде  близо до главния път (Янина - Коница - Неаполи), но тъй като пътят съвсем не беше толкова използован, колкото очаквах, в крайна сметка се оказа уютно. На следващия ден направих тичайки 5 км и после обратно по пътя. Изкачих се с колелото до селата и по двата склона към реката. Първото от тях, Дросопиги, изглеждаше учудващо лъскаво.

И до двете села баирите си бяха хубави, серпентинести.

Захванах се да работя и постигнах хубав напредък по задачата си, което психически ми подейства ободряващо. Подкарах буса чак след 6 вечерта.

Пътуването се проточи, километрите не бяха малко, пътят поне на два пъти прехвърли 1200.  Постоянни завои. По северните склонове се движех между преспи от двете страни.

Пристигнах по тъмно, но за късмет бях случил с избора на място.

Бях до езеро, близкото село се казваше Лимнохори. Предположих че Лимнохори значи точно Езерно село или Село до езерото. Следващата сутин беше магическа.

Аз пък гледайки резките на отсрещната планина, реших че са очертанието на път, очевидно стръмен. Така си и беше, почти не пускаше под двуцифрено число процент наклон. По него се качих до село на име Нимфео.

В горната част на селото беше над 1300 надморкса.

Според Уикипедия, старото име на селото е Невеска и е било живо, не малко влашко село преди. Сега изглеждаше повече туристическо, но дори и извън сезона ми се видя оживено.

Гледка към "мойто" езеро на спускане.

След като се спуснах продължих да обикалям около езерата по черни пътища. Рибарските лодки бяха интересни, плоскодънни.

Пътувах отново след работа, за стигна по мръкнало до селото Арависос. Точката беше на паркинга до селския парк. Самото село ми се видя прашно на пръв поглед, но паркът беше ок, изолиран и спокоен. Мрачно бе за снимки, затова реших да пусна дрона на следващата сутрин. Кроях планове и за маршрути за бягане.

Но нямаше следваща сутрин. През нощта смених плановете и си навих часовника за 5:30. Малко преди 5 вече пътувах. За да се върна вкъщи, последното място където в този момент исках да бъда, сам.